Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Градината на заминалите си котки“, Билге Карасу, превод от турски Ивайло Хранов, художник Кирил Златков, издателство „Аквариус“

Често критикът, когато не е уверен в прочита на произведението, започва текста си с някое приповдигнато извинение: „Това е книга, която не може да се опише с думи“, на което читателят би следвало да отвърне: „А ти за какво си тук тогава?“. Веднъж разпознал безсилието си пред текста, критикът започва с препратките…

Ако Мишел Турние бе обядвал с Итало Калвино в Истанбул на път за Япония, вероятно щеше да напише книга като „Градината на заминалите си котки“ на Билге Карасу. Действително този сборник с приказки се доближава до „Среднощен пир на любовта“ заради рамката, която обхваща разкази, на пръв поглед събрани произволно. Самата рамка, в която в случая се разиграва една шахматна партия, е изпълнена с привидности и двусмислия, напомнящи за филма „Миналата година в Мариенбад“ на Ален Рене, а разказите сякаш препращат към стила на мексиканския писател Хуан Рулфо. В тези истории, предадени понякога на два или дори три гласа, читателят губи почва под краката си, може само да предусеща нечия гибел или най-малкото – срещата с двойник.

Някои определят Карасу като един от най-трудните турски автори – несправедливо и подвеждащо определение, тъй като прозата му е онази ухайна градина, в която философията и поезията се срещат, без да си противоречат. Абстрактните размишления стъпват по мек килим от солидно вплетени образи, като например този на храбрия таралеж от четвъртата приказка, която Кирил Златков е решил да изобрази на корицата. Таралеж, пътувал по света, който се зарича, че ще умре там, където се е родил. Такъв е и образът от първата приказка – момчето, чиято ръка е погълната от риба. Между живота на сушата и този под водата Карасу търси места, където на любовта ѝ е позволено да царува дори за кратко.

После не отидох никъде повече. Няма и да отида. Ще се разхождам на този парцел и около него и ще чакам смъртта. Ако някой ме търси, приятел или враг, да ме търси тук, на този парцел. Тук е моята родина, тук ще се сбием или ще си стиснем ръцете. Тук съм по-малко самотен, тук всичко ми е добре познато, навярно…

„Градината на заминалите си котки“ побира тринадесет разказа (дванайсет и един като рамка), в които се чува свирката на влака, за който Пруст бленува в началото на „Една любов на Суан“. Потокът на съзнанието се връща към един дервиш в пространство между съвремието и Средновековието, но това е съновно обитаване, разходка в усещанията, освободено от оковите на логиката. Така пътят на един от героите го отвежда до коварна пещера край морето, която сякаш няма да го пусне да излезе, но му предлага автомати за храна. Друг кафкиански кошмар е гарата, от която заминават автобуси, но никога за желаната дестинация. Приказката за цветето Саленмандър, което принуждава всеки да казва истината, пък напомня на викториански разказ. Читателите, които могат да изгубят търпение от разюзданото богатство на сюжети и образи, трябва да бъдат спокойни, че накрая рамката ще се окаже добре скована.

Тази книга, повече японска, отколкото турска, преди всичко е съзерцателно произведение, в което основен образ остава морето. Читателят чува вълните от едно слънчево място, където шумолят пожълтелите листа от филма „Дивата круша“ на Нури Билге Джейлан. Гласът на автора се движи между приказките и шепти с пяната на вечната промяна. Раздвояванията се събират, губят форма и създават нова. Досущ като вълните.

Цитатът, който Карасу е избрал за начало на книгата, е дело на сънародника му Талат Халман и гласи, че най-истинска е приказката, от която се боим, без да я разбираме. Така и ние се лутаме из наративния лабиринт на тези разкази, докато авторовият глас ни води към игра с непонятни правила. Накрая спираме в центъра му, за да научим тайната – да бъдеш щастлив, означава да приемеш собственото си нещастие.