Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

С авторката на антиутопичния роман „Деликатесен труп“ Агустина Бастерика, която гостува на Софийския международен литературен фестивал в края на миналата година, разговаря Цветан Цветанов

В романа „Деликатесен труп“ (превод от испански Лилия Добрева, издателство „Рива“, 2023 г.) се влиза директно – хвърляне в дълбокото посредством настъпилите в даден момент колкото неусетни, толкова и необратими промени в езика. „Кланичен труп“, „специално месо“, „специален бут“, „специални ребра“, „женска“, „жребец“, „глави“ (като глави добитък) – терминологията в света, който описва аржентинката Агустина Бастерика (род. 1974 г.), се отнася до отглеждането, убиването, разфасоването, готвенето и в крайна сметка изяждането на хора от други хора. Няма нужда да обясняваме, че не това е най-страшното в романа, а спокойният, безпроблемен и бърз начин, по който човечеството е осъществило „прехода“ към общество, основаващо се на канибализма, сякаш това е най-естествената крачка в неговата еволюция. „Деликатесен труп“ е спираловидно преминаване през 9-те кръга на Ада, в които виждаме умъртвяване и „обработка на месо“ в кланица, кожарски цех, ръководен от японски предприемач, научна лаборатория а ла Менгеле... Силно кинематографичен роман, който буди асоциации с много и различни филми – „Деликатесен“ на Жан-Пиер Жьоне, „Бакурау“ на Клебер Мендоса Фильо и Жулиано Дорнелес, „Какво се случи с понеделник“ на Томи Виркола. Романът по думите не авторката е имал над сто предложения за филмиране досега.

В книгата ви „звучат“ директно думи на Бекет, на Леополдо Лугонес, на Жил Декльоз, дори и на „Патрисио Рей“ и аржентински рок музиканти. А още от първата страница вие самата говорите за „думите, които прикриват света“...

Езикът е нещо много важно – той прикрива реалности, създава ги или ги прави видими. И затова аз казвам, че езикът никога не е невинен. Бих ви дала един много характерен пример в това отношение – в моята страна Аржентина патриархалното обществено съзнание допреди 20 години не допускаше понятието „убийство на жена“. Подобни престъпления се характеризираха като „престъпления от страст“. С тези думи се квалифицираше всяко убийство на жена като оправдание – „да, той я уби, защото я обичаше много или защото я ревнуваше“. Така и в книгата ми има много ужас, но той не се нарича „ужас“, както и канибализмът не се явява като дума – това трябва да се прикрие. Много често официалният език прикрива – нарочно и доста успешно – реалността. И затова смятам литературата за изключително важна за разкриване на тези манипулации – не толкова различни от онова, което Гьобелс казва: не мога да ви накарам да мислите като нас, но ще направя така, че вие да използвате само тези думи, които ние искаме. И в страна като Аржентина, където имаше военни диктатури, не беше по-различно – книги бяха забранявани, изгаряни, унищожавани... Затова работя изключително много върху езика – защото той разрушава парадигми, модели, матрици, но също така създава други. В романа съм показала как се създават матрици, посредством които човешкото месо да бъде консумирано, без да бъде наричано „човешко месо“.

Казвате „допреди 20 години в Аржентина“, а още в края на 50-те бразилецът Жоржи Амаду завършва романа си „Габриела“ с документалното изречение: „За първи път в историята на Илиеус един какаов полковник бе осъден на затвор за убийството на невярната си съпруга и нейния любовник“.

Не се учудвайте, Аржентина е в прекалена степен под влиянието на мачизма. През 2012 г. имаше фрапиращо убийство – съпруг изгори жива съпругата си пред двете им деца, а тя беше бременна. И дори при това очевидно престъпление съдията отсъди, че то е убийство от любов, от страст, тоест не бе обозначено, не бе квалифицирано като „убийство на жена“. За щастие сме далеч от случаите в Бразилия, Гватемала, особено в Мексико, където масово жени биват изнасилвани, убивани, захвърляни сред пустинята. Град Хуарес например е известен с тези неща. През миналата година бях поканена в Мексико от издателството, с което работя, бях настанена в един град, Тулум, и трябваше да се придвижа до летището в Канкун, което отстои само на час и половина. Наех такси заедно с други чужденци, оказа се обаче, че накрая ще пътувам сама с шофьора. В един момент забелязахме, че ни следи полицейска кола и аз попитах шофьора защо тази кола ни следва. А той отвърна: „Не знам, но няма да спра, защото, ако спра, не се знае какво ще последва“. И това, че сега разговарям с вас, се дължи на благоразположението и разума, които тогава прояви този шофьор. Защото много често в Мексико полицията работи заедно с престъпните кланове, упражнявайки много сериозен чадър над тях. В Аржентина не е чак така, но на всеки 48 часа в Аржентина се случва убийство на жена...

Ужасът в нашия свят. Така е и в романа: под целия ужас, ситуиран уж в някакво хипотетично близко бъдеще, „Деликатесен труп“ описва всъщност настоящето.

Да, аз отдавам голямо значение на това, което наричам „символичен канибализъм“. Когато човек проявява агресия към някого, използвайки лоши думи, това е посегателство върху душата на другия – наричам го „символичен канибализъм“. В Латинска Америка на много места има тайни публични домове, в които жени – отвлечени и държани в плен – всекидневно са измъчвани. Отношението към възрастните хора в съвременния свят също би могло да бъде символичен канибализъм. Майка ми е социолог и се занимава с положението на възрастните хора, защото – не знам как е във вашата страна, но в Аржентина те се оставят в старчески или болнични заведения и там са обречени на забрава от близките. Проблемът е, че хората възприемат животните, природата, другите хора като нещо, което може да се експлоатира по един или друг начин – да се яде, да се преработва и т.н.

Много често ме питат защо в разказаната история се налага да се яде човешко месо – нали хората биха могли да просъществуват и като вегани. И аз винаги отговарям, че не е въпрос на консумиране на месо. Въпрос на власт е. В действителност тук една малобройна група засища своя глад за „изтънчени меса“ за сметка на голямата част от хората, които страдат и са жертва на същата тази група.

Романът е доста мрачен, но парадоксално в неговата тъкан разпознаваме и тези така популярни в социалните мрежи карикатури на антропоморфни гъски, които угояват насилствено хора с машина.

Да, тези картинки се отнасят до явлението, което се нарича „видовизъм“ – дискриминация, която се основава на вида – човешкия и животинския. Трябва да си дадем сметка, че ние сме еднакви с животните и няма защо да ги третираме по различен начин от този, по който третираме себеподобните си. Ние живеем заедно на тази планета и трябва да се опитаме да я запазим, защото друга засега няма. Моето намерение не е да превърна всички хора във вегетарианци или вегани, не исках да създам памфлет, в който да давам някакви наставления. Целта ми беше хората, като прочетат книгата, да си зададат въпроси.

Има един роман на холандско-шотландския писател Мишел Фейбър („Под кожата“), в който също се говори за отглеждане на хора за ферми за месо, но там те са развъждани от извънземна раса. Тук човекът развъжда ближния си, за да го изяде. Какво животно е човек за човека в „Деликатесен труп“?

Не бих искала да сравнявам човека с животните. Той затова е човек – защото е надарен и със съзнание: той може да разсъждава, да преценява и да действа. Затова е ужасно, светотатствено дори само ако си представим как човекът може да върши недопустими неща като Холокоста. Страшно е – защото човекът може да се възпре, а не го прави.

Важен образ в романа е този на бащата на протагониста – като носител на бързо забравена ценностна система. „Баща му беше почтен човек – пишете вие, – затова изгуби разсъдъка си.“

Много често давам пример с една мексиканска писателка – Валерия Луисели, авторка на „Звучната пустиня“ (издадена на български от „Колибри“ със заглавието „Архив на изгубените деца“, б.а.). Тя проследява бежанците от Мексико към САЩ, които преминават границата, поемайки всички рискове, включително и обстрел от американската гранична полиция. Сред тези мигранти има и много деца и авторката поставя въпроса какъв човек трябва да си, за да допуснеш, че тези деца може да представляват някаква опасност за твоята страна; как можеш да стреляш по тях и след това да се прибереш в къщи, да седнеш да вечеряш с жена си и собствените си деца и да се държиш така, сякаш нищо не е станало. Как може да се живее с тази мисъл – че всеки ден причиняваш смъртта на деца? Или полудяваш, или се оттегляш по някакъв начин... Колкото до книгите – те са нашата съвест. Бащата в романа, който е и връзката със света на книгите, полудява, защото не може да понесе вината, която носи като член на това общество. Но книгите също служат за отрезвяване – помагат на човек да види реалността. Спомняте си, че един от работниците в кланицата също полудява, защото е започнал да чете.

Превод от испански Лилия Добрева