Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Какво ни носи тоталитарният опит? Как си уреждаме личните сметки с миналото? Нима новото общество не прилича по много неща на старото, като само знаците се обърнат обратно? Откъс от книгата „На чужда земя“, публикувана от изд. „Отворено общество“, 1998 г.

Политическите събития от 1989 г. в Източна Европа – от Полша до България – можеха само да изпълнят с радост сърцата на всички онези, които милееха за съдбата на тези страни, както и на хората, които се чувстваха съпричастни с борбите за справедливост. Дойде краят на четиридесет и пет години комунистическо потисничество, обърната бе една мрачна страница от историята на човечеството. Макар че положението не навсякъде беше много ясно, всички тези страни несъмнено вървяха в една посока и това бе за предпочитане пред предишното. Радостта трябваше да бъде още по-силна, защото всичко стана изненадващо: чакахме толкова дълго, че вече не вярвахме; тоталитарният комунизъм като че ли беше достигнал до своего рода съвършенство, което трябваше да му осигури дълговечност.

За момента всички много се радвахме (научих за падането на Живков още същия ден в Ню Йорк от обаждане по телефона от Торонто: един тамошен приятел, Митко, бе чул за събитието от близките ни в България и на свой ред се обаждаше на всички свои познати, които новината можеше да зарадва). След няколко седмици обаче забелязах, че в радостните чувства се прокрадва известна меланхолия, която нямаше нищо общо с носталгия по тоталитаризма. Тази меланхолия протичаше в плоскост, различна от тази, на която се правеха политическите коментари или икономическите анализи, плоскостта на индивидуалния опит, на един частен и в същото време общ психологически процес.

Този опит прие различни форми според това дали човек живее на Изток или на Запад. За западняците той се дължеше главно на изчезването на врага, както го показа Паскал Брюкнер в книгата си „Демократическа меланхолия“. Тоталитаризмът беше идеален отдушник за демокрацията; неговото сгромолясване предизвика усещане за вакуум. Ако човек се е борил цял живот срещу една доктрина или дори ако просто се е позовавал на нея като на нещо очевидно, нейното изчезване действа объркващо; самата демократична идея загуби от своята борбеност. Източноевропеецът реагира на това по-различно. Макар че аз лично се колебая между двете позиции, бих искал тук да опиша „източния“ вариант на този опит.

Веднага трябва да кажа, че за хората, чиито реакции се опитвам да представя, посттоталитарната депресия не се дължи на увлечението по материалните блага, което се забеляза след отварянето на границите. Някои немски интелектуалци и политици отправиха сурови думи по адрес на онези свои съграждани, които веднага се втурнаха към магазините на Западна Германия. Според тях гражданските добродетели се бяха опошлили от гласуването в името на банана (Ото Шили), моралният бунт се бе удавил в шоколад, а стремежът към свобода бе превърнал широките слоеве – потиснати в миналото, но поне запазили достойнство – в „бясна тълпа, настъпваща в плътни редици към дрънкалките-залъгалките на западните магазини“ (Щефан Хейм). Така могат да говорят само хора, които са забравили или никога не са преживявали личното унижение от постоянната липса на най-елементарни продоволствия: унижението от смълчаните недружелюбни опашки, от продавачите, които ви гледат сърдито, когато влизате в магазина, унижението от задължението да купуваш всичко, което намираш, независимо дали ти е нужно, или не. Системният недостиг на материални блага нанася отпечатък върху моралното достойнство. Втурвайки се към магазините, хората от Изток не мислят толкова да се натъпчат; те се радват на свобода, която западният потребител вече не изпитва, защото е свикнал с нея.

Меланхолията, за която говоря, се корени другаде: не в срама от настоящите реакции, а в трудността да се приеме непосредственото минало и в безпокойството за утрешния ден.

Веско, мой български приятел, казва, че днес се чувства като героинята от разказа на Мопасан „Огърлицата“. Млада жена със скромни доходи заема от своя богата позната диамантена огърлица, за да отиде с нея на бал; за жалост, огърлицата е открадната. Въпрос на чест за жената е да върне бижуто: заема огромна сума и купува подобна огърлица. Това обърква целия ѝ живот, който преминава в изплащане на заема. Години след това, вече на старини, тя среща някогашната си благодетелка и с гордост ѝ разказва за инцидента. „Нещастнице – възклицава тя, – диамантите бяха фалшиви, огърлицата не струваше пет пари!“

След разпадането на тоталитаризма идва времето за уреждане на личните сметки с миналото. Докато смятахме, че сме изправени пред непреодолима сила, страданията имаха смисъл. От момент, в който според една находчива приказка, по-трагична, отколкото изглежда, се казва, че комунизмът е криволичещ път, водещ от капитализъм към капитализъм, жителите на бившите тоталитарни страни вече не виждат смисъл на живота. Да допуснем за миг по линията на контраста един конфликт от класически тип. Кафявите нахлуват в страната на Червените, покоряват ги и ги подлагат на страдания; Червените обединяват силите си, подновяват битката и успяват да се освободят, смазвайки на свой ред Кафявите. Победените изкупват греховете си, победителите тържествуват: всичко е просто и ясно. Само че с разпадането на комунизма нищо подобно не се случи. Става дума не за победа, а за признаване на една грешка, продължила колкото един човешки живот и на която почти цялото население е било съучастник. То се е борило срещу вятърни мелници (или в повечето случаи е страдало заради тях), плащало е за фалшива огърлица. Победителите заслужават колкото поздравления, толкова, ако не и повече, съболезнования.

При тази обърканост хората опитват различни решения. Как да се преодолее самотното чувство за вина у всички, без да се допусне нещо още по-лошо – доброволното изтласкване навътре? Неколцина – често това са най-малко компрометиралите се, чиято съвест е сериозно обременена – заклеймяват миналите слабости на своите съграждани и надигат глас на възмездие. Много други решават, че ще забравят всичко или дори че нищо не са знаели, за да могат да продължат да живеят, без да се тормозят излишно. Че кому не тежат на съвестта поне дребни подлости, няколко прояви на малодушие, на виновно безразличие.

Да овладееш миналото

От години не живея в България. Не знам как бих реагирал при същите обстоятелства и ще се въздържа от съвети към хора, които трябва да ги прилагат в своето всекидневие. Мога само да формулирам реакцията си на засегнат наблюдател, на далечен близък.

В колективния опит следва ясно да разграничаваме три плоскости: историческото съзнание, което играе роля в обществения живот; законността и справедливостта; психическото изпитание пред всеки човек.

Ще започнем с първата. Всяко общество има задължение към своето минало: да не допуска то да бъде безвъзвратно заличено. Това не означава настоящето да се подчинява на миналото, нито пък всички поуки от миналото да важат в еднаква степен. Колективната памет обикновено предпочита да съхрани два вида ситуации от миналото на общността: тези, в които сме били или герои, или победители, или невинни жертви. И най-безславните страници от нашето минало биха били поучителни, ако се съгласим да ги прочетем напълно. Миналото носи полза не когато подхранва неприязън или триумфализъм, а когато горчивият му вкус ни кара да се променим. Народът трябва да опознае миналото си не за да го предъвква, нито за да легитимира настоящите си претенции, отприщвайки по такъв начин нескончаемия цикъл от мъст и престъпления – Балканските войни са добър пример за катастрофите, причинени от буквалното прилагане на паметта, за да се почерпи от тях поука за бъдещето, да се направи опит чрез осмисляне на несправедливостите от миналото да се съживи идеалът за истинската справедливост.

В бившите комунистически страни се надигнаха гласове, които проповядват отказ от вглеждане в миналото в името на гражданския мир. Онези, които говорят така, виждат единствено собствените си непосредствени интереси и се стремят да заличат следите на това, което сега за тях е престъпление. По такъв начин те се обръщат срещу себе си: наричайки анкетиращите „лешояди“ или „мършояди“, те потвърждават наличието на трупове. Те увековечават политиката на тайнствеността и изобщо на централизираното контролиране, присъщо на тоталитарните режими (методите на действие на политическата полиция бяха въпрос на „държавна тайна“).

Единственото правило тук е пълната прозрачност. Ако се цели нещо полезно за цялото общество, то трябва да бъде от полза и за обикновените граждани; посткомунистическа Германия показа пътя, като осигури свободен достъп до архивите. Разбира се, съществува опасност да се открият доносници сред хора, смятани за приятели; и най-лошото разкритие е за предпочитане пред съмнението и несигурността.

Вторият въпрос се отнася до законното отношение, което новата държава следва да възприеме спрямо хората, които са белязани в най-голяма степен при бившия режим – в едната или другата крайност, тоест както измежду „враговете“, така и от номенклатурата. Случаят с жертвите е може би по-лесен. На покойниците – набързо екзекутирани или пребити в лагерите, или неиздържали на лошите условия – следва да се отдаде почит като на жертви от войната. Избягалите в чужбина трябва да бъдат очистени от всички клевети и да си възстановят правата. Всички лагеристи би трябвало да получат материално обезщетение за нанесените им вреди.

Съдбата на палачите поставя по-трудни проблеми, както показа опитът на отърсването от нацизма. Първата трудност идва от повсеместните престъпления. Как да се очисти от нацизма страна, където всички или почти всички са приели нацизма? Къде да се намерят съдии, инженери, администратори, професори, които да не са участвали малко или повече в бившата власт? Разликата при комунизма идва от липсата на съюзници победители, което означава, че всяка страна трябва сама да си урежда сметките. По принцип би трябвало да се прави ясна разлика между морална отговорност, отнасяща се до колективната или индивидуална съвест, и законна вина, която се отнася до съдилищата. Трябва обаче да признаем, че това разграничение е по-лесно на думи, отколкото на практика.

Свидетелствата, получени от различни отговорни лица от системата на концлагерите в България, илюстрират тази трудност по почти карикатурен начин. Никой не се смята за виновен: ефрейторът убиец имал чувството, че е лишен от собствена воля, че е чист инструмент в ръцете на висшестоящите; началниците на лагера прилагали стриктно правилника и указанията; заместник-министърът на вътрешните работи, пряк ръководител на всички лагери, и самият министър се подчинявали на инструкциите на Политбюро и на Министерския съвет или пък на върховния ръководител Тодор Живков. Впрочем обясненията на последния са известни: той никога не е искал подобни изстъпления, извращения и отклонения от комунистическата правда, която в тогавашния исторически контекст (изострена класова борба, външни заплахи) изглеждала съвършено основателна. Не само той, че и неговите близки сътрудници никого не са убивали, но те не знаели, че интернираните са оставени в ръцете на кръвожадни садисти – единствените виновници за подобни изстъпления.

Отговорността нараства на всяко по-горно стъпало като бомбата, която се предава от ръка на ръка от страх да не избухне във вашите ръце; обаче заемащият върха на стълбата я хвърля най-долу и играта започва отначало. Не аз, виновен е другият…

Какво да се прави? Трябва ли бързо да се обявява всеобща амнистия, или да се отстъпи, сякаш при тоталитаризма всички са един дол дренки? Отказът от съд при толкова сериозни изстъпления би означавал да се извърши измама и крещяща несправедливост не само спрямо оцелелите жертви, но и спрямо самата идея за справедливост.

Опасения за бъдещето

След Втората световна война вратите на концлагерите се отвориха и малкият процент оцелели бяха пуснати на свобода. При завръщането си оцелелите не можеха да търсят никаква компенсация за нечовешките страдания. За да не потъне напразно понесената обида, те са се надявали, често пъти несъзнателно, на обич и възхищение; очаквали са да видят един свят, отърсен от най-лошите си пороци, по-справедлив и по-човеколюбив. Нищо подобно. Самите им семейства са били разпръснати и унищожени или пък се опитвали да ги забравят; никой не е искал да се спира на тези злокобни свидетели на човешкото падение. Колкото до политическите страсти и социалните битки, те, разбира се, не са достигали крайностите от фашистко време, но пък и не са се водили в името на обичта и правдата; войната и насилието не изчезват от земята като компенсация за страданията на оцелелите.

След разпадането на комунистическия тоталитаризъм, когато се разтварят вратите на тези общества – лагери с безспорно по-леки условия, но пък с много по-големи размери – техните обитатели искат да видят първо, че другите се радват на тяхното освобождение, че им се признават, ако не заслугите на куража, то поне тези на страданието. Подобни очаквания неминуемо са осъдени на разочарование. В собствената си страна всички малко или повече са на същото дередже: като се изключат най-безочливите използвачи, изведнъж станали невидими като по чудо, всички имат основания да се оплакват от миналото, но няма кой да чуе техните жалби. Извън страната, в „свободния свят“ на Западна Европа, съвсем не ги приемат с отворени обятия: западноевропейците охотно възхваляваха дисидентите или бегълците, чиято битка потвърждаваше правилността на собствения им път; те нямат нужда от търсещи работа тълпи, от съмнителни личности, готови да продават всичко на каквато и да е цена. Безупречни в робството, техните източни братя и сестри станаха нежелани в свободата. С една дума, след падането на Стената не се намери никой, който да се радва на бившите жертви и да ги възнагради.

С изчезването на ненавистния режим всеки би желал да види около себе си един справедлив и хармоничен свят: неразумна и в същото време неизбежна надежда. А какво открива той? Комунистическата идеология бе наложила мълчание върху останалите идеологии; с нейното отстраняване те се завръщат, окичени с ореола на антикомунизма. Такъв е случаят с национализма (който е в състояние да подхранва конфликти в този регион на света в продължение на още две хиляди години – до такава степен населенията се различават и живеят заедно) и неизбежното му следствие – ксенофобията; с расизма (широко проявяващ се спрямо виетнамските гастарбайтери и африканските студенти); с религиозния фанатизъм.

Един от най-коварните аспекти на комунизма е подронването на самото понятие за обществено. Комунистическата идеология поставя колективното над индивидуалното и осъществява това свое предпочитание, вкарвайки отделния човек в редица институции и организации. Тъй като тези инстанции всъщност упражняват надзор и контрол, те бързо стават ненавистни; с падането на комунизма всичко социално, всяко сдружение, всяка общност автоматически изглеждат подозрителни. Резултатът е драматичен: джунгла, където властва законът на по-силния и където никой не защитава правата на индивида. Полицията беше корумпирана, пристрастна, ненавистна; липсата на всякаква полиция обаче не е никак обнадеждаваща. Как да си възвърнем доверието в обществените и законовите инстанции, след като в продължение на четиридесет и пет години сме се съмнявали в тях?

Нищо чудно, че най-често срещаното поведение е адаптация към новите условия. Като бях в Прага, напразно чаках да видя някой да поддържа старата система; там човек среща само бивши опоненти (дисидентското движение „Харта 77“ никога не е надхвърляло 2000 подписа). В България същото нещо бе станало през 1944 г. при падането на фашисткия режим: на следващия ден всички се оказаха антифашисти. Когато биват отстранени наложените от Партията корумпирани и бивши ръководители, кой идва на тяхно място? Най-властолюбивите. А хората, които преди са били отстранявани репресивно, остават и днес встрани, защото се гнусят да се впуснат в едно съмнително състезание. Разбира се, има и изключения; общо взето обаче, новите действащи лица на политическата сцена не будят безрезервно възхищение.

Нима новото общество не прилича по много неща на старото, като само знаците се обърнати обратно? Още никой не е предлагал да се отворят нови лагери, предназначени сега за старите пазачи и техните господари; в един български вестник с антикомунистическа ориентация чета обаче следната оценка по адрес на бивши отговорници на концлагери: „Хуманитарните принципи не са създадени за хора, които са изгубили човешкото си достойнство и мърсят нашата земя“. Тази фраза е чист продукт на тоталитарното мислене; все пак да не бързаме да корим нейния автор: къде и кога е могъл той да се научи да мисли другояче?

Доколкото лагерите са ярка миниатюра на обществото, не е учудващо, че днес същите проблеми се срещат в среди, които не са имали нищо общо с тях. При управлението на науката в миналото научните критерии се подменяха с идеологически, а верността към Партията беше по-важна от постигнатите резултати. По линията на най-малкото съпротивление занапред се преобръща само идеологическото съдържание, като се запазва недокосната структурата, чрез която идеологията е действала: през годините, когато на власт бяха антикомунистите, които невинаги са били добри учени (подобно на някогашните деца на работниците, те си имаха извинение: „Режимът ми пречеше да се изявя!“). И тук не бива да се възмущаваме прекалено: в коя школа тези хора биха могли да се научат на по-високи морални добродетели? Все пак трябва да признаем, че това са отзвуци от болестта, а не признаци за възстановено здраве.

Някои се безпокоят за бъдещето на морала. Вярно е, че тоталитарните режими никак не благоприятстват за общото процъфтяване на моралните добродетели; това дори е едно от най-сериозните поражения, които те нанесоха на индивидуалното съзнание. Всеки стана лицемер и циник, егоист и материалист: да се адаптираш, да лавираш, да се измъкваш ловко – това като че ли са единствените възможности за човека.

Ала сред тази морална пустиня стана чудо. Един човек, после двама, после стотина решиха да се съпротивляват; съзнавайки, че всеки политически или въоръжен отпор ще бъде смазан незабавно, те избраха пътя на моралната съпротива; появиха се дисидентите. Те се ограничиха с извънредно прости морални действия: да помагат на преследваните, да казват истината (сама по себе си истината не е морална ценност, но да си готов да я кажеш публично независимо от последствията, е добродетел, и то една от най-възвишените.). Това, че действията са „прости“, не означава, че са „лесни“: подобни морални постъпки изискват голямо усилие на волята, защото привидно автоматично следващите се и напълно естествени жестове трябва да се превърнат в избор; освен това дисидентът има насреща не идеологически противник, който приема противоборството на същия терен, а безразлични бюрократи и тъпи полицаи. Оказа се, че тези обикновени действия оказват неподозирано въздействие: тоталитаризмът не можеше да овладее тези дисиденти, за разлика от старите болшевики, жертви на Московските процеси. Никой не заслужава повече възхищение от хора като Солженицин и Сахаров, Курон и Михник, Паточка и Хавел. Те бяха малцина, но примерът им се оказа решаващ, защото позволяваше на всеки да се ориентира къде е доброто и къде е злото.

В тоталитарна ситуация моралното поведение бе възможно най-доброто политическо действие. Не така стоят нещата при сегашната посттоталитарна ситуация. Днес за политиката има други възможности: пътят към властта минава през спечелването на избори, тоест организиране на партии. И в това отношение Чешката република предлага поразителен пример: до революцията през 1989 г. Хавел отказваше всяко домогване до властта, за да бъде просто един критичен интелектуалец. Впоследствие „Харта 77“ се трансформира в „Критически форум“, който се превърна в партия, излъчваща кандидати за изборите. А за печеленето на избиратели моралната праволинейност не е задължително условие: хората искат преди всичко компетентност и ефикасност, искат да бъдат очаровани и успокоени (Форумът загуби на изборите). В условията на демокрация моралът не може да замени политиката; в най-добрия случай той допринася за нейното ориентиране или възпиране. Тоталитаризмът унищожава пряко моралните добродетели, ала в същото време ги поражда като реакция. Демокрацията не ви пречи, но не ви задължава да бъдете морален. Резултатът е, че посттоталитарните общества престанаха да се позовават на морала. Това е неочаквано постижение: смяташе се, че при тоталитаризма моралният живот е стигнал до дъното. Той обаче успя впоследствие да се снижи още повече.

Как ще завърши този епизод от историята? По времето на комунизма ми се струваше, че е достатъчно полицейският режим да падне, лицемерието на институциите да отмре и обществото да поеме по пътя на материалното и моралното благоденствие. Сега си давам сметка, че съм бил твърде наивен и че пораженията, нанесени от комунистическата система са по-сериозни, отколкото си мислех. Подобно на заобикалящата ни природа, на която тогава не обръщахме особено внимание и която се оказа дълбоко замърсена и увредена, пораженията върху обществения живот и душевността на човека не могат да се излекуват просто с премахването на политическия режим или на няколко индивида. Едно от доказателствата за това трудно оздравяване е бързината, с която бившите комунистически партии, току-що замаскирали се, отново дойдоха на власт – този път след наистина свободни избори. Не само поколението на родителите ми и моето носят отпечатъка от миналото; с него е белязано и днешното поколение. За населението в тази част на света на хоризонта още не се е очертал приличен живот в рамките на действена демокрация.

Разминах се с тази участ почти по случайност, защото родителите ми искаха да ме изпратят в Париж, когато бях на двадесет и четири години. Ако бях останал в България, щях да изпитвам същите лишения и изкривявания, на които бяха подложени някогашните ми приятели. Нямаше да бъда герой, нито чист мерзавец; животът ми щеше да мине в лавиране между тези две крайности. С всеки изминал ден реалната България се отдалечава от мен: вече не я познавам, пък и нямам желание да я познавам истински. Обаче онази България, която оформи погледа ми към света, си остава в мен и никога няма да ме напусне. Не мога, а и не искам да забравя днес онова минало, нито всичко, на което то ме е научило.

Париж, 1996 г.

Превод от френски Стоян Атанасов