Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Всяка война е война срещу жените. И в наши дни Русия систематично прилага сексуалното насилие като военна стратегия в Украйна. Това пише финландската писателка Софи Оксанен в есето си „Войната на Путин срещу жените“, съдържащо внимателно проучени факти. Публикуваме откъс от него

В началото на 2023 г. изнесох лекция в Шведската академия за войната на Путин срещу жените и окуражена от реакциите, реших да разширя моя текст в есе за това как Русия използва мизогинията като основно средство за налагане на своята власт. В Украйна упражненото от Русия сексуално насилие е съществен фактор в насочения срещу украинците геноцид. Във вътрешната политика мизогинията е средство, с което Кремъл възпрепятства израстването на жените в йерархията, за да осигури позицията на централната власт. В международната политика тя е инструмент на руския империализъм. Всички три области подкрепят най-важната цел на Путин: укрепването на централната власт.

Тъй като Русия вече не разполага с комунистическата идеология като стока за износ, под прикритието на традиционните ценности тя използва омразата срещу жените, за да намери партньорски страни, но и съмишленици на Запад, където равноправието е основна ценност.

На първо място, традицията на безнаказаност в Русия прави възможни военните престъпления и затова тази традиция трябва да бъде прекъсната. Опитът на Източна Европа от две тоталитарни системи – Хитлерова Германия и Съветския съюз, никога не стана част от културната памет на цяла Европа. Причините са равнодушието и подценяването на източноевропейския опит с Русия, както и интегрирането на парите на олигарсите в западния свят.

Сексуалното насилие като оръжие

Моята леля не се е родила няма. В началото на втората окупация на Естония от Съветския съюз тя била отведена от дома си за разпит, продължил цяла нощ, след което престанала да говори. Когато на сутринта се завърнала вкъщи, изглеждала външно невредима, ала никога повече не изрекла друго освен Ja, ära. Каквото и да я питали, отговорът винаги бил: „Да, спри“. Не се омъжила, нямала деца, с никого не се срещала. Прекарала остатъка от живота си заедно със своята остаряваща майка.

Чух историята на моята леля като дете и въпреки че възрастните не изпаднаха в подробности какво се е случило при разпита, всички разбираха. И аз разбирах.

Години по-късно написах романа „Чистка“, а преди това и едноименната пиеса, наблюдавайки процесите срещу военните престъпления на Балканите. Бях съкрушена – в сърцето на съвременна Европа е имало лагери за изнасилвания. Подтик за написването на „Чистка“ обаче даде историята на моята леля. Това, което се е случило с нея, отново се беше случило. И днес отново се случва – в сърцето на Европа.

Моята леля никога не получи справедливост. Както и никой друг от моето семейство. Земята им е била отнета, много роднини са умрели, някои са отвлечени. Само двама мои близки са успели да избягат с кораби на Запад.

След разпадането на Съветския съюз все пак всичко се промени: балтийските страни отново станаха независими и започна процес на деколониализация, познат във всички бивши колонии. Тъй като в Съветския съюз историческите изследвания бяха строго политически предмет, чиято цел беше да повтаря съветската пропаганда, след края на окупацията изследванията, науката, културата и пресата бяха освободени от гнета на тоталитарната държава и публичната езикова практика се превърна в език на суверенна държава. Най-после хората можеха на глас и откровено да говорят за миналото. Те можеха да го изследват, да разговарят за него, миналото излезе наяве по начин, който преди не беше възможен. Думите получиха значенията, които отговаряха на опита на хората: отвличанията можеха да бъдат наречени отвличания, окупацията – окупация. Започна разследване на нарушенията на правата на човека по съветско време, ала Руската федерация като правоприемник на Съветския съюз не съдействаше, какво остава да поиска прошка. Западните страни не насърчаваха достатъчно Русия да започне процес като този, през който е преминала Германия след Втората световна война. Може би в западните страни това не се приемаше за нужно, понеже престъпленията от съветско време не се смятаха за достатъчно важни – поне не толкова важни, колкото ръкостискането с Путин или изпирането на кървавите пари на олигарсите, откраднати от народа. Тъй като старите престъпления бяха пренебрегнати, незаконното нападение на Русия срещу Украйна през февруари 2022 г. учуди преди всичко Запада.

От естонска гледна точка войната срещу Украйна е сякаш повторение на събитията от 40-те години, сякаш бутонът replay е постоянно натиснат, защото Русия следва същия наръчник, както в предишните си завоевателни войни. Виждали сме и сме преживявали същите практики и преди: терор срещу цивилното население, отвличания, мъчения, русификация, пропаганда, показни процеси, фиктивни избори, обвиняване на жертвите, бежански потоци, унищожаване на културата. Ала всеобщото учудване на Запад разкри, че този наръчник на руския империализъм не е достатъчно познат. Тъкмо това учудване показва защо трябва да се говори за предишните военни престъпления и защо те трябва да са част от нашата трайна културна памет.

Едно стъпкано растение

… Някои хора предполагат, че говоренето за изнасилванията ще доведе до тяхната ескалация. Моята леля не е разказала какво ѝ се е случило. Много хора премълчават престъпленията на Червената армия през Втората световна война. Много хора премълчават за случилото се през войните в Чечения и Сирия. Много хора премълчават за полуостров Крим и територията на марионетните държави в Източна Украйна, които Русия владее след 2014 г. Това не попречи на руската армия да повтори същите престъпления.

По времето на моята леля не е съществувал публичен разговор за сексуалното насилие и той изобщо не е бил възможен под съветска окупация, както и сега не е възможен под руската окупация в Украйна. Някъде другаде би бил напълно възможен и въпреки това в разговора за войната и за Русия изразяването с думи на преживяванията на жертвите на сексуално престъпление е все така маргинален феномен

Когато през ноември 2022 г. Бет Ръгби от Sky News интервюира Олена Зеленска, още в началото на разговора я попита за броя на изнасилванията, извършени от руската армия. В интервютата на тема сексуално насилие по време на война този въпрос е обичаен. Ала броят на отделните изнасилвания не казва нищо за разпространението и последиците от този феномен. Не казва нищо за това колко души са непосредствено засегнати. Не казва нищо за жените, които са изгубили гласа си като моята леля, или за онези, които след това подбират облеклото си според това каква част от тялото прикрива. Той не казва нищо за украинките, които обличат дъщерите си като момчета, за онази жена, която държи в жилището си кофи с изпражнения, за да облее себе си и дъщерите си, когато руските войници наближат. Не казва нищо за изгубените поколения, за децата, които жените, жертви на изнасилвания, никога няма да имат. Нито за украинските жени, които избягват близостта на мъжете си заради всичко това, което се е случило на други жени в Украйна. Не казва нищо за жените, изоставени от мъжете си, след като са научили за случилото се. Не казва нищо за това колко жени без вина са били заразени с вируса на ХИВ или до края на живота си страдат от проблеми на щитовидната жлеза. Лекари, които се грижат за жертви на изнасилвания от предишните войни, установяват, че те често страдат от това, и не става дума за отделни физически проблеми.

Трудно е също така да се установи броят на изнасилванията, защото жените невинаги са в състояние да посочат колко пъти е извършено деянието и колко са извършителите. Техният брой може да е толкова голям, че жените да изгубят способност да броят. Престъплението може да продължи дни, седмици, месеци, години. Жените невинаги са в съзнание, възможно е да са били дрогирани или затворени в мазе. Главите им може да са били покрити с торби или качулки. Ала изследователи, представители на институции и журналисти, искат да знаят броя на деянията. Винаги. Отличената с Нобелова награда правозащитничка Олександра Матвийчук документира професионално военните престъпления. Въпреки това за нея няма значение кое военно престъпление под кой параграф трябва да се подведе. „Ние документираме страданията на хората.“

Не искам да омаловажавам тези числа, но има и други: колко години или десетилетия трябва да минат, докато жертвата престане да си спомня поне веднъж на ден за случилото се? Колко дни, седмици, години, десетилетия трябва да минат, преди жертвата да е способна на интимен контакт, без да мисли за това, което се е случило? Колко години и десетилетия трябва да минат, докато телата на жертвите се излекуват? А душите? Същите въпроси могат да се зададат на близките, родителите, брачните партньори и децата на жертвите и на всички онези, които е трябвало да гледат тези престъпления или са били принудени да участват…

Превод от немски Людмила Димова