Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Висящите полета на българската литература“, Борис Минков, Сдружение „Литературна къща“, 2023 г.

Втора част

Книгата на Борис Минков символично говори от междинното място, празния стол между „онова, което е“ (историята), и „онова, което би могло да се случи“ (романа). Романът не изследва реалността, а съществуването. Последното е именно „всичко, което може да стане“. Тези разстояния обсъжда Цветан Тодоров, когато пише за „Изкуството на романа“ на Милан Кундера.[1] Току-виж сме определили литературоведското изследване на Борис като литературнокритически роман. Защото „Висящите полета“ имат изискване за подобен „идеен спор“. Колега математик от Варненския технически университет забеляза, че разнасям книгата в раницата си повече от месец, и каза: „Харесва ми заглавието с висящите полета, защото е 3D“. Книгите, които са в полето, могат да се захванат отвсякъде и те го правят, самите захващайки новопопаднали обекти. Книгата на Борис акцентира не толкова върху това кои са захванатите творби, макар че те са минали свое вътрешно „първенство“, а по-скоро как са захванати те. От начина на заплитане зависи кой ще бъде призован. Не се свени да чете всичко, стига то да върши определена работа в полето. Нека станат видими ставите, подвижните връзки. Винаги съм харесвала четенето не само на онези книги, които се изтъпанчват на мегдана. Има стотици важни неустойчиви гласове и заради това, че те „са се освободили от необходимостта да бъдат нечии, да принадлежат, да бъдат верни, да имат идеи, да казват значими неща“. Книгата говори по трудните теми за възприемането на различните литературни случаи, за институционалната зависимост, за есенциалистките нагласи и т.н.

Най-хубавото във „Висящите полета“ са различните нива на задълбочаване при четенето и търсенето на „възможности за вторично уплътняване на един диалог“. Трудоемко и неблагодарно е слепването или поне съотнасянето на теоретичния модел с конкретни роящи се примери, описани в оперативнокритически отдели на списание или на други изследователски места, защото вниманието е разпростряно върху няколкогодишна продукция по различно време. Интересна за мен беше връзката Константин Павлов – Валери Петров – Ани Илков, традицията на българската сатира, редицата на Ахасферите при Н. Лилиев, Н. Райнов и Н. Тончев. Насладих се на коментарите върху любими автори като Чавдар Ценов и Людмил Станев и още повече се насладих на коментарите върху нелюбими автори. Книгата показва нагледно как се „взема проба независимо от кое място в романа“, как се търсят „глухите коловози и празните оптически сектори“. Тя може да се използва като учебник за млади критици заради комплексната практическа работа по литературния процес.

Някъде под линия книгата закача журналистически коментари. Дори за самата себе си. Другаде дава части от готова теоретическа база в направлението на романа или сатирическото/естрадното. Литературата от времето на Алеко, Георги Стаматов и Светослав Минков идва до новата на Миглена Николчина или Елена Алексиева. Повече чете прозаическото, минало през „различните възприемателски хоризонти“, отколкото поетическото, с някои изключения. Тук може да я комплектуваме с българската лирика между 2012 и 2020 г. от книгата „Гласове и страници от вчера“ на Гергина Кръстева. Нейните „Страници“ вдигат, възстановяват и постепенно свалят скелета на поетическата книга. Механизмът работи като дървеното човече гимнастик, раз – нагоре, две – задържа в определена поза, докато я видим, и три – сваля надолу. Има ясна и проверена схема на движение, за да стане видима дадена структура.[2]

„Висящите градини“ описва самия мах на литературните обекти, тяхната ефективност в полето – може да са създали определено движение, а може и да не са, но имат различим потенциал. Критикът Минков желае да поеме отговорност за случилите се, но и за неслучилите се литературни събития, защото зад неговия гръб те и без това си говорят. Апелът на тази книга е да се опитваме да видим, мислим и чуваме разговорите, които могат да се окажат важни.