Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Фрагменти от дневника на голямата румънска поетеса, воден през последните налудничави месеци от режима на Чаушеску (31 август 1988–12 декември 1989 г.), който бе публикуван през 2023 г. от издателство „Хуманитас“, Букурещ

Не вярвам, че си правя услуга като писател, публикувайки тези страници. Те не се вписват в нито един литературен жанр и очевидно нямат никаква цел. Ако някой ме попита защо съм ги писала, би трябвало доста да помисля, преди да отговоря, а отговорът би бил в крайна сметка колкото объркан, толкова и смислен сам по себе си. През дните, когато четох за първи път тези над 400 страници, си спомнях все по-добре, все повече се избистряше и в крайна сметка се установи в паметта ми моментът, когато бях взела облечената в червен найлон тетрадка – очакваща, от дълго време недокосната, да препиша в нея стихотворенията, нахвърляни върху летящи листи или върху късчета хартия през последните години, след публикуването на томчето „Хищна звезда“, и започнах да преписвам епизода с младеж, който заплашваше да се самоубие на 31 август 1988 г. Никога не съм водила системно дневник на случващото се, именно защото многократно съм решавала да го правя, всеки път с известна тържественост, в нова тетрадка, в нощта между старата и новата година, но всеки път, след седмици или дори само след дни, спирах отегчена от това обещание, а тетрадките се оказваха напуснати, запълнени най-много до една четвърт с описание на случки, от които оставаше само съжалението за изгубеното време от истинското писане. Защото никога, когато пишех наистина, не ми хрумваше да пиша и в дневника какво съм преживяла, дневникът оставаше само отегчителното място, където се оплаквах, когато не мога да пиша. Бях се отказала напълно в крайна сметка, а останалите бели страници в започвани през различни години дневници използвах за текущо отбелязване на натрапливите си идеи, несвързани с всекидневната епика на случващото се. 

Този път обаче ставаше дума за съвсем друго нещо. Беше очевидно, че едновременно с обявяването на новата забрана да публикувам, за която при последните обстоятелства нямаше как да се надявам да свърши някога, бях почувствала, че да отбелязвам какво преживявам – именно защото не стоеше въпросът, че каквото запиша, ще стане публично – беше единственият начин, по който всичко преживяно да не изчезне в нищото, и тъй като винаги съм мислила по-добре с молив в ръката, не само да запиша, но и да осмисля и да разбера какво ми се случва… Защото усещах, че започва нова, по-мрачна и по-абсурдна част от живота, записването ѝ в най-малки подробности чувствах почти като задължение, което се отнася не до литературата, а до историята, тъй като всъщност не ставаше дума за мен, а за времето, в което живея. Преди една година, когато успях да разчета написаното някога от мен, открих с изумление и дори с някакъв вид страх, че портретът на епохата, сложен на хартия, беше много по-плашещ, отколкото си го спомням, не защото съм го забравила, а защото вече не бях свързана с онзи вид абсурд, който тогава принадлежеше на скандалната нормалност, а сега ми се струва просто невъобразим. След 30 години, през които всичко се промени – та дори Злото, което беше успяло да прелее изцяло от една епоха в друга, изглежда ново и почти неразпознаваемо – съдържащото се в тези страници количество абсурд и унижение вече не принадлежи на живота, но не е в състояние да принадлежи и на историята, а е някаква нежелана от паметта ничия земя, неприемана от граматиката на вечността диатеза: не минало предварително, а минало-отминало-време.

Спомнях си, че бях страдала, но не и как съм страдала, а прочитът на подробните бележки сега ме смущава и ме обижда. Съжалявам, но почти ме е срам за онова  подлудено същество, за начина, по който постоянно е зависело от нещо, което е можело само да се подчинява или да се възмущава, на което безразличието е било забранено и от Господ и от обществото. Противоречието между трудността, с която понасях обществото, и страха, че съм извадена от обществото, ме поставяше в нестабилно равновесие, при което писането беше единствената натрапчива, почти мистична  опорна точка. Но случващото се на мен и на нас беше нищо в сравнение с онова, което се случваше с обърканите механизми на обществото, които имаха за гориво абсурда, понякога драматичен, понякога само гротесков. Нима когато съм ги писала, съм знаела, че ако не ги бях написала, дори и аз самата не бих го повярвала.

***

1 септември

В Дом Скънтея Роми[1] потърси най-напред Роджър, за да научи от извора предаденото ни от Джета съобщение.[2] Но не научава нито един нюанс в повече. Същото потвърждение на подробностите, които са отприщили това, същото намерение да се направи още един опит със статия за първия учебен ден (писах я в тъмни зори, като добавих няколко по-стари изречения за усещането, че Новата година започва през септември, заедно с началото на учебната година, после го преписах на пишещата машина, коригирах го и накрая го препрочитах няколко пъти, докато чаках Роми да слезе от стаята на Роджър). Обаче да предположим, че всичко ще се развие по най-добрия начин при тези обстоятелства и аз ще подновя писането си за седмичника „Ромъния литерара“, какво ще правя? Какво ще пиша? Дори и без скандала за детската ми книга с котарака Арпаджик ми беше невъзможно да продължа заради тази бдителност (редакторска или над-редакторска), която успяваше да открие подривен смисъл дори там, където не съществува. Преминавала съм през подобни периоди по време на двете десетилетия, когато всяка седмица пишех материал, но започналото през юни – когато след есето ми „Черешово време“, пуснато и по „Свободна Европа“, всеки мой ред биваше обръщан от всички страни – изглежда ще бъде най-трудният за преодоляване. И в края на краищата защо да го преодолявам? През октомври ще навърша (може би ще навърша) двайсет години, откакто пиша всяка седмица, което за трудно пишещ човек като мен е равносилно на мъченичество и дори на прахосничество. А може би не? Може би фактът, че ако не бях писала всичките тези страници по границата на литературата, бих писала повече поезия и истинска литература, е само илюзия и всъщност строгата и тежка дисциплина, която ми налагаше тази ритмичност, ми помагаше, като придаваше донякъде ритъм и на останалото ми творчество. От друга страна, постоянното ми присъствие в седмичника и на вниманието на читателите ми действаше в еднаква степен добре и зле (добре, защото постоянният отзвук ми позволяваше диалог и проверка, създаваше за мен образ в мислите на другите, който можех винаги да сравня с образа, който аз имам за себе си; зле, защото това постоянно присъствие ми създаваше статус на звезда, което ме изморяваше – а наистина ли? – и ми пречеше да пиша. Има и още нещо: би било лицемерие и несправедливост да не призная, че стотиците хора, които от толкова време са споделяли с мен, че си изрязват статиите ми (никога няма да забравя момента, когато професор Лазареску ми показа купчините с изрезки, и стряскащото чувство на изумление пред възхищението на интелектуалеца, от когото аз се възхищавах и за когото смятах, че ме превъзхожда), това затвърждаваше усещането ми, че съм полезна в тази епоха, и ме караше да не се отказвам и дори да се чувствам виновна при мисълта, че бих могла да се откажа. Във всеки случай този път продължението не зависеше от мен и сред обхваналото ме безпокойство от взетите срещу мен мерки не можех да си попреча да призная и едно малко усещане за свобода, та дори за радост, че съм се отървала от писането.

***

8 септември

Вече не вали, но небето е като метално и духа зъл, остър вятър. Безпокойството преминава от въздуха в душите ни. Става все по-студено и – въпреки че вкъщи е приятно (при 12° отвън) и окупиралите отвора на огнището котки щастливо предат – ние сме все по-неспокойни.[3] По улицата по няколко пъти преминава началникът на милиционерския пост, съпроводен от един цивилен, и настоятелно гледат към къщата ни, което кара Роми да прави изводи, които ми се струват преувеличени, макар да знам, че нищо не е нито невъзможно, нито изключено. А съседът Тудорел – който идва да ни поиска няколко литра бензин, за да отиде с колата на някакъв приятел до село Влад Цепеш, на мелницата – ни разказва, че милицията е правила десант при хубавата Даниела (нахалното и нахакано момиче, което само допреди няколко години идваше да ме моли да му пиша темите за домашно), която сега е на 18–19-годишна възраст, работи в кафене в Гюргево и я подозират, че е замесена в нагъл обир, извършен в магазина „Букур-Обор“ и оценяван на няколко милиона леи… Забавляваме се със съмнителното значение, което придобива село Комана, и се чувстваме малко като в края на комедията на Йон Лука Караджале „Господин Леонида“. Твърде унизени сме обаче, за да се забавляваме истински. Дори ако подозренията се окажат неоснователни, предчувствията ни продължават да бъдат черни. Впрочем целият ден е толкова мрачен, че изглежда почти като нощ. За щастие, оправиха и пуснаха тока. Нямам сили да пиша, нито да чета нещо сериозно. Разлиствам стари алманаси, някаква книга за хомеопатията, някаква друга за въстанието от 1848 г. в Трансилвания. Роми също не пише. Търси си работа, добавя по някое дърво в огъня, трепти като стрелка на сеизмограф при най-малкото движение отвън, всичко е враждебно, облачно, ветровито и мрачно. Единствено мисълта, че можехме в такова лошо време да сме отишли на море, ни дава малко утеха.

***

9 септември

Студен, но светъл ден, по-оптимистичен от вчера. Язвената ми криза като че ли отшумява. Ако Роми би седнал да пише, ако би могъл да започне отново да пише, като завърже скъсалата се нишка заради случките покрай забраната за мен, всичко би станало поносимо. Или поне така ми се струва. Обаче като го виждам как излиза и влиза в къщата, как носи дърва, как кладе огъня, как нещо майстори по колата (която поради влагата винаги отказва да запали) и прави всичко, измисля си какво ли не, само да не се заеме с писането, което го плаши, се чувствам виновна пред него, виновна заради собственото ми съдба, която е задължен да понася и той, която всъщност понася с толкова любов и доброта, въпреки че е толкова различен по характер. Очевидно по-чувствителен от мен, или във всеки случай чувствителен по друг начин, Роми плаща по-скъпо от мен инцидентите в живота ми, в който е толкова органично вплетен, инциденти, които не може нито да предвиди, нито да разреши. Това е най-голямата ми вина, вина, заради която страдам, но от нея не мога да се откажа, освен ако я заместя с още по-голямата вина пред самата себе си.

Обядваме – аз, пюре от последните картофи, Роми прави някакви импровизации, както винаги, когато съм на диета – и тръгваме разтревожени към телефона, убедени, че става дума за лоша вест, макар че и една добра биха могли да ни съобщят (влизането на племенника Хорика в университета). За щастие, истината е че Хорика е приет, при това с висока средна оценка, бил 15-и от 850 кандидати. Развеселени от тази добра, почти неочаквана новина (последните му две неуспешни явявания ни бяха накарали да изгубим доверие в него) и от все по-хубавото, по-меко време навън, си губим времето из селото, търсим съпругата на чичо Балджой, стареца на осемдесет и няколко годишна възраст, който преди около три години оправи камъшитения ни покрив над навеса кокошарник, като се бе покатерил до тръстиковото било и ни беше изпълнил с възхищение. Всъщност му се възхищавахме не само заради смелостта и лудостта му, но и заради съвършено ясната му мисъл, заради интелигентността и чувството му за хумор, с което ни разказа случки от трите войни, в които беше участвал: Балканската от 1913 г. и двете световни. Обличаше се, както се случва само при старите хора, с онзи тип странно скроени панталони от твърд плат, бухнали на бедрата като на кавалеристите и с ширити при глезените, все едно че трябва да обуе ботуши, както и с бяла, изключително красива риза от домашно тъкано и избродирано платно. Беше ни казал тогава, че е ушита от жена му, която е прочута с везбата си. И оттогава си бях обещала да я помоля да ми ушие и на мен една традиционна за село Комана риза. Откакто се появи слухът и после увереността, че ще има планирано събаряне на старите къщи[4], тази мисъл, отлагана преди като маловажна, се затвърди у мен като задължение да запазя нещо от миналото, което изчезва.

Намираме баба Вика, и тя над 80, също с бистра мисъл и пъргава като съпруга си. Очевидно е поласкана, че на своята възраст все още има поръчки за работа. И точно заради това трудно се оставя да бъде убедена, след половинчати протести, че вече не вижда, че вече не може. Даваме си сметка, че това е форма на кокетство, и влизаме в играта ѝ, която ни забавлява и ни впечатлява. Когато се връщаме вкъщи, разбираме обаче, че казаното от старицата има и своя драматичен подтекст. Тя обясняваше, че няма да успее да направи блузата, докато още е слънчево, че при студ не може да шие, а ние не бяхме разбрали връзката между слънце и шиене. Едва когато влязохме в стаята на старците, на чийто таван беше закачена крушка от 15 вата, разбрахме какво има предвид. Ще може да шие само навън, а навън ще може да седи, докато е топло. 15-ватовата крушка (която дори няма форма на обичайната крушка, а прилича повече на старите радиолампи) ѝ била сложена от снахата, за да не се харчи много електричество, и за нея им взимат 30 леи на месец от онези 250, които получават като пенсия от кооператива. Възмутителни, цифрите за миг накараха цялата реалност да ми се стори фантастична, или най-малкото да усетя начина, по който тя изглежда на двамата старци. Мисля, че не се изразих добре: фантастично е дума, подходяща за реалност, в която нито представите за логика, нито тези за морал имат някакво място, а абсурдът престава да се оформя от преобърнати значения, като запазва само някаква плазма, от която се слепват в най-добрия случай метафори и символи. Ако след цял живот на интелигентна и разумна работа (чичо Балджой беше майстор не само на камъшитени покриви, но и умел риболовец и ловец, а преди всичко, разбира се, селянин и лозар), след участието му в три войни и отглеждането на няколко деца (от които едното умряло на свой ред във войната) тази двойка – която може да бъде разглеждана в края на краищата като клетка от националната цялост – има право в своята страна и в своя дом на сумата от 250 леи (които се равняват на 30 кг хляб!), тогава, естествено, светът ще им изглежда фантастичен… Няма съмнение, че сред този щедър рай къщите са паянтови, повече от примитивни, питам се обаче дали ще са все пак по-примитивни от общите части на бъдещите четириетажни блокове…

На връщане срещнахме по пътя горския Тудосе, този, от когото бяхме купили къщата, а той ни поздрави с огромно учудване, като сподели, че знаел от дъщеря си, която научила в Букурещ, че сме останали в Америка. В първия миг просто отрекох развеселена – цяло лято бяхме в Комана, би било по-лесно, вместо да се доверява, да провери информацията, като мине по нашата улица – но после, след като останахме сами, си спомних за чутото, че на едно заседание на Съвета за култура някой казал, че има трудности с моите книги, докато аз се разхождам в чужбина, и изведнъж ме обхвана огромен страх, страх, какъвто отдавна не бях изпитвала, страх при осъзнаването на коварството на този слух, очевидно дирижиран: никой нямаше да се учудва, че съм изчезнала от „Ромъния литерара“, след като научат, че вече не съм в страната, и никой вече няма да има защо да се възхищава на смелостта ми, щом тя е била просто подготовка за бягство. Невъзможно ставаше не само солидаризирането с мен, а и всичко, което бях писала досега, губеше много от стойността си, тъй като не идваше от събрат по страдания, а от покровителствано същество с други перспективи и възможности. Изведнъж изпитах чувството, че съм погребана жива, без да съм сигурна, че някой някога би ме открил, тъй като дори не е бил поставен някакъв знак върху гроба.

***

Неделя, 11 септември

Красива неделя и за първи път през това лято свободна! Какво чудо! За нещастие не се радваме твърде много на свободата. Тъкмо бяхме седнали да пишем, когато чухме някаква кола. Семейство Муларидис… Той е архитект и е грък и тези две негови характеристики в условията на последните години го правят нещастен. Като главен архитект на отдел в института, който проектира и подменя Букурещ[5], живее в постоянна трагедия, свързана не само с ликвидирането на всичките му естетически възгледи, но и почти всекидневното унижение при контакта с най-високите представители на властта. Сега например е съсипан, защото преди един ден помощник-кметът, с когото е в постоянна професионална връзка поради работата си, крещял срещу него, обиждайки го, че е „поет“, и го изгонил от кабинета си. Изглежда подобни сцени са нещо съвсем обичайно и понякога се стига до сблъсък, до удряне. Попитах го защо не е отвърнал, защо понася това? Отговори ми малко учуден, сякаш за първи път се изправяше пред подобен въпрос, че алтернативата е развалянето на трудовия му договор и забрана да бъде назначаван другаде в Букурещ. Но изглеждаше по-скоро неуверен. Очевидно на никого не се беше случвало. Никой не беше опитвал тази алтернатива. Като грък страдаше, защото не може да се реши да замине за Гърция, да промени живота си напълно, да започне отначало, но не може да се откаже и от идеята, че само от него би зависело да го направи. Що се отнася до съпругата му Кока, тя прекарва цялото си време да търси връзки, за да получи достъп до специална храна, облекла и така нататък. Носи подаръци на шефа на дистрибуторската мрежа за хранителни стоки, поръчани по телефона (която не може да се използва, защото телефонът постоянно е зает), за да може да се вреди за поръчване; съответните подаръци намира, като проявява специално внимание към управителката на магазин за порцелан, а от купеното през дистрибуторите дава една част на друг шеф, който ѝ осигурява разпределение в почивните станции на партията в Синая… Цялата тази верига на слабостите (всъщност много по-сложна, защото за всяка придобивка се минава по дълъг път) ангажира цялото ѝ време и цялата ѝ енергия, подобно на машина за производство на гориво, която произвежда толкова гориво, колкото консумира за производството му. Жалкият резултат от това физическо и психическо усилие (понякога тя прониква до кой знае какви нива, като се представя за някой друг, като атакува портиери, секретарки и прочее) е да постигне малко над средното мизерно жизнено равнище. И все пак и единият, и другият не предизвикват у мен отвращение или възмущение, а симпатия и съчувствие, защото са напълно нормални хора, които в нормални времена биха били честни и достойни за уважение, биха упражнявали професиите си съзнателно и може би с талант (колко много душа влагаше Кока в дома за деца, където работеше, и с какво състрадание ми разказваше за невероятните несправедливости, които се извършваха срещу сирачетата); и единият, и другият не биха безпокоили никого и биха били всеки посвоему полезни на обществото, докато сега (защото са слаби, така е) се бяха превърнали в някакви социални абсурди.

***

Понеделник, 12 септември 

Най-черният ден след 31 август. Тръгваме за Букурещ, както обикновено по-късно, отколкото искахме, спираме на пазара край река Арджеш (който ще разтурят, защото се простира в зоната на строителната площадка за канала Букурещ – Черно море) да купим сини патладжани за зимнина. Стигаме в Букурещ твърде късно за обичайното заседание в един часа в „Ромъния литерара“, така че звъним на Зигу, за да се срещнем и да видим какво ново се случва. Намираме Ада, която ни казва, че и Зигу ни търси, за да ни каже нещо важно, да очакваме обаждането му… Стоим поред до телефона, първо аз, после Роми, докато аз изтичам до сестра ми Джета да ѝ кажа За много години. Има рожден ден. „Изтичването“ трае повече, отколкото мислех, защото никъде не намирам цветя, а на всичкото отгоре не мога да ползвам колата, която не смеем да караме, докато не я види техник. Умора и обезсърчение, докато се мятам в търсене на цвете из мизерния квартал до гарата, пълен с отчаяни от бедност и бързане хора, но намирам в крайна сметка само един аспарагус.

При Даниела Зигу и Ада ни очакват мрачни и със съчувствие. След няколко минути незначителни разговори Зигу става и ми казва, че трябва да ми съобщи нещо. Ставам и аз, а Роми ни следва. Отиваме след Зигу, който пресича коридора и влиза в банята. Макар моментът да е драматичен, не мога да не забележа колко абсурдна е цялата маневра: Ада знаеше очевидно за какво става дума, значи оставаше Даниела, в чиято къща бяхме и на която бездруго трябваше да кажем всичко. Оставаха, разбира се, микрофоните, ако искахме да се правим на важни. Следователно в банята Зигу седна върху капака на тоалетната, а ние на ръба на ваната и зачакахме. Един от нас пусна водата в мивката. Всичко се случваше като в най-тъпите филми с нелегални и ако Зигу не беше толкова сериозен, мисля че щях да избухна в смях.

Съобщението, което предизвика толкова предпазни мерки, беше двустепенно: първо, по отношение на характера и произхода на забраната да публикувам: идваше направо от „Ромъния литерара“. Не ставаше дума, както и предполагах впрочем, само за спиране на рубриката ми в „Ромъния литерара“, а за забраняването на всякаква публикация, дори и споменаване на името ми (съобщено било на издателствата, дори и на онези, с които никога не съм си сътрудничила, като издателство „Жунимя“, списанията, а дори била поставена под въпрос книга на Думитру Мику за поколението на 80-те, в която името ми се появява в едно обикновено изброяване). Второто съобщение идваше от Г. Р., който уплашено ми съобщаваше, че е по-добре повече да не се срещаме, уплаха, която беше преминала почти изцяло и към Зигу, а имаше опасност да обхване и нас. От същия изплашен източник ми беше предаден съвет да напиша изложения до най-високия връх и до най-високата чука.[6] Докато Зигу обясняваше, в банята влезе Фане, който тъкмо се беше прибрал вкъщи и не знаеше нищо, та се прекръсти, като намери банята си пълна с хора, но забрави защо беше влязъл и остана и той да слуша Зигу, вживя се в казаното от него и се остави да го хване страх не заради забраната към мен – която не знам в каква степен един не-писател може да проумее – а като следствие от страха на Г. Р. Наблюдавах ги и по-зле ми се отразяваше реакцията им – която впрочем всички правеха усилие да преодолеят и да скрият – отколкото самите факти, и ми идваше да заплача не защото не можех повече да публикувам, а защото си давах сметка колко ги е страх да бъдат с нас и как само чакат да си тръгнем. Точно мислехме да го направим, когато в банята забързана влезе Анкуца, която, каквато е късогледа, като не осъзна веднага, че банята не е празна, изпищя и замалко да припадне. Избухнах в смях, след мен се засмяха и другите и станахме да си ходим. Вървяхме до ъгъла с Ада и Зигу, ние им благодаряхме (и го казвам от цяло сърце, защото фактът, че ги е страх, придава на смелостта и на приятелството им още по-вълнуваща стойност), а те ни насърчаваха, после всеки тръгна към дома си, те през калищата и разрушенията при площад „Бузещ“, ние между порутените къщурки и дупките на улица „Берзей“. Вероятно беше станало девет вечерта, бяхме в абсолютен мрак, смекчен тук-там от някой слабо осветен прозорец, през който се виждаше бедна покъщнина, събралото се около масата семейство и някой непоглеждан от никого телевизор, излъчващ тържествени химни. Бяхме сами и най-накрая можехме да осъзнаем какво бяхме научили. Забраната означаваше за мен, извън „Ромъния литерара“, и много повече от това, спирането на книгата ми в „Библиотека за всички“, в която бяха събрани на едно място в изключително добър и щастлив подбор всичките ми досегашни книги, както и спирането на стихосбирката ми „Архитектура на вълните“, която трябваше да излезе през следващата година в издателство „Картя Ромъняска“, томче стихове, за което си давам сметка с изумление, че е най-доброто от мен досега. Покрай тези нещастия, подлостта на Г. Р., без изобщо да ме обиди или натъжи, изглеждаше като истинско добро дело. През последните години неговото натрапено приятелство ни костваше такива усилия. Шизофренията на отношенията с човек, когото осъждахме поради най-различни причини и на когото все пак не можехме да отречем някои лични качества и възхищението (користно), което показваше към нас, както и поради напредналата му възраст, много повече отколкото заради високите му функции, не можехме да отговорим равностойно на структурната му безчувственост, която излизаше на повърхността дори и когато беше въодушевен от най-благородни намерения. Толкова силно ни беше изчерпила тази насилена близост с „властта“, на която по този начин виждахме цялата слабост, та фактът, че друг (именно той!) прекъсва вместо нас отношенията ни, можеше само да ни радва и да ни позволи да си отдъхнем. И това дори и ако впоследствие трябваше да патим заради това рязко прекъсване на отношенията от страна на онези, които не смееха да ни ударят досега точно заради тези отношения. Като се прибрахме вкъщи, нахвърляхме, преди да заспим, текста на едно изложение, което щяхме да изпратим на всички, които можеха да бъдат включени в тази история, кратко изложение, което изразява изненада от случващото се и привлича вниманието върху абсурдността му.          

Превод от румънски Румяна Л. Станчева