Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

„Разбира се, границите са много тънки, изкуство и вандализъм се припокриват. Но за мен тези проявления съществуват едновременно – красивото и грозното, значимото и незначимото.“ Оля Стоянова разговаря с журналиста Константин Мравов за историята на уличното изкуство в София – от първите надписи преди промените през 1989 г. до посланията, които виждаме днес по стените на града

Константин Мравов е журналист, автор на интервютата в книгата „Sofia Urban Art. История на графитите и уличното изкуство от 90-те до днес“, издание на Sofia Graffiti Tour, което излезе в края на миналата година.

Автор сте на интервютата в книгата, но самият вие имате ли интерес към графити изкуството, на което само допреди двайсетина години като че ли не му признавахме правото да се нарича изкуство?

Имам дълготраен интерес от над десетина години, въпреки че не съм рисувал, но съм снимал много акции на графити артисти. Отразявал съм темата и като журналист. С книгата се опитваме да запълним някаква липса, защото за графитите обикновено говорим като за вандализъм. А целта на книгата беше да покажем графити субкултурата в нейното измерение на авторско изкуство. Мисля, че вече преодоляхме тази болест на растежа, когато приемахме всяко графити изкуство като вандалски акт. Защото според смисъла на думата „графити“ тук влизат и надписи като „Само Левски“ или нецензурни изрази, които някой е написал на стената. Графитите като форма на улично изкуство имат вандалско начало и то не трябва да се изолира, тъй като същите артисти, които правят стенописите и красивите неща, имат и вандалски прояви.

Обикновено те точно така са започнали своята кариера, това е и естествен процес на развитие.

Да, а някои от тях не само са започнали, но и продължават да го правят. И в това няма нищо нередно. Става дума за авторско изкуство, просто това са двете му проявления и те съществуват едновременно. Sofia Graffiti Tour започнаха преди 8–9 години да правят безплатни графити обиколки на София, които се превърнаха в много популярна форма за чуждестранни туристи, но и за българи. Наред с това от няколко години се организират фестивали, на които различни графити артисти се изявяват вече в законна среда. Имаме много примери на изрисувани стенописи върху големи обществени сгради. Та тази книга представя историята на графитите и свързаното с тях улично изкуство в София. Периодите са три, като книгата започва още с времето преди 1989 г., когато се появяват някои протоформи на това изкуство и на тази субкултура, които днес не са популярни.

Преди години писателят Георги Тенев направи филма „Симон срещу страха“, в който разказа историята на фотографа Симон Варсано, прострелян и арестуван заради надписите „Тодор Берия Живков“.

Симон Варсано е един от примерите, които споменаваме в книгата. Има още един интересен пример, Георги Тенев също е писал за него – това е Камен Белопитов, който в края на социализма започва да изписва на различни места в града неологизми, измислени от него думи, които хората забелязват. Това е форма на протестно изкуство, в което по-нататък се развива графити изкуството, така както се зараждат истинските проявления на тази субкултурата в Северна Америка и по-специално в САЩ. В тази първа глава от книгата имаме интересен разговор с Лъчезар Бояджиев, който в началото на 80-те години на ХХ в. пребивава в Ню Йорк и наблюдава зараждането на това изкуство. Негова е първата статия, посветена на графитите, която открихме на български в едно специализирано издание. И след като разглеждаме генезиса на това изкуство и влиянията, разказваме как тук започват да се появяват първите артисти, как се формира самата сцена, как отделните художници се развиват, през какви етапи минава тази субкултура. Първоначално имаме спорадични прояви, но те не са свързани до такава степен, както това става по-късно, когато се формира истинска сцена, със своите особености и йерархии.

Тоест разказвате за процеса на създаване на тази общност?

Да, това е общност. Трябват ѝ години, за да се формира, и в нея има всичко – и йерархии, и вражди. Тя живее своя живот по стените на столицата.

Как се променя София, когато говорим за графити изкуството? Сигурно помните, че преди повече от двайсет години се появи една книга за графитите по улиците на Белград – „Язък за боята“. И по онова време, ако сравним София с Белград, нашите улици бяха малко по-скучни и не толкова цветни. Сега така ли е?

Не мога да направя сравнение с Белград, не го познавам толкова добре. Що се отнася до графити изкуството в София, мисля, че понеже местната власт е имала донякъде по-либерално отношение, има и лоши проявления, и загрозяващи елементи. Така в централната част на града, но и в кварталите се обособиха места, които се превърнаха в своеобразни галерии. Те са предпочитани. В графити субкултурата е най-важно работата ти на художник или райтер да е видима. Затова надписите или платната трябва да са на видими места, законно или не. Сега мисля, че градът е доста нарисуван и това прави впечатление на абсолютно всеки. Естествено, има и грозни проявления, но има и много красиви. Аз съм щастлив, че е станало така, защото това наистина оцветява градската среда и дава видимо присъствие на повече артисти. Лъчезар Бояджиев казва в интервюто, че щом общината има право да присъства в града посредством своите гафове – разбити тротоари, лоша инфраструктура и други проблеми, които е допуснала да се случат, защо артистите да не могат да присъстват по стените? Разбира се, границите са много тънки, изкуство и вандализъм се припокриват. Но за мен тези проявления съществуват едновременно – красивото и грозното, значимото и незначимото.

От друга страна, много хубаво е, че се припокриват, защото в синтеза се получават интересни неща. И може би трябва да се мине през вандализма, за да се стигне до изкуство.

Изкуството може да съществува и в самия вандализъм. Освен това артистите имат различен път – някои остават напълно нелегални. Има много популярни примери за хора, които са започнали така, но техните графити вече са в галериите, а те са познати артисти и куратори. Насимо е най-популярният пример. Но той, освен че е едва ли не най-значимият художник, е ключова фигура за самата графити сцена. Роден е в Търговище, както и много от най-значимите артисти в първото десетилетие на XXI в., които идват от Североизточна България в София (вж. сп. „Култура“ 6/2021).

Колко социални са графитите по софийските улици? Струва ми се, че една от най-силните страни на това изкуство са социалните му коментари. Може ли, ако човек не познава София и проблемите ѝ, да разбере само по уличните надписи какви хора живеят тук и какво ги вълнува?

Софийските графити си имат своите особености, но не мисля, че коментират толкова социални проблеми. По-скоро може да се долови духът на времето или на мястото от стрийтарта, който е свързан с графитите, той е провокиран от тях и до голяма степен ги имплементира като форма. Но това не са класическите графити, в които артистът пише различни интерпретации на името си. Добавят се и други видове рисунки, но основното е личността на артиста. Докато в уличното изкуство имаме различни примери, там най-популярните са Destructive Creation, които имаха много значима интервенция върху Паметника на съветската армия.

Да, те се наместват в градската среда, дори я променят. Имаме ли други артисти, които дават коментар върху актуални събития?

Да, дори самото местоположение на дадено парче може да бъде коментар върху конкретното място и конкретното време, в което е направено. Интересен пример е един от актуалните улични артисти в София – Емирка. Той си е на практика графити артист, но твори във формите, които са най-познати покрай Банкси. При него имаме откровени политически коментари, той прави шаблони с Бойко Борисов, с Иван Гешев, но същевременно прави коментари върху градската среда и дори използва висящите кабели.

Превръща ги във въже, с което едно момиче скача.

Да, той е интересен артист, който определено прави политически послания. Станислав Беловски също използва тези форми. Той не е анонимен, работи с шаблони. Иначе самите класически графити бих казал, че си живеят някакъв собствен живот в София, отвъд случващото се.

Да поговорим за качеството – имаме ли примери, които си струва да влязат в музеите и галериите?

Да, това вече се случва. Говорим и за легални, и за нелегални творци. Един графити райтер, като Хроме например, чиито неща са из цяла София, използва 200 различни начина, за да изпише името си, всеки от тях е уникален. Такъв художник няма как да не получи признание. Тези хора вече от много години са в България, правят изложби, но що се отнася до музеите, там е малко по-различно. Един от партньорите на нашето издание е Графити музеят в Амстердам, който се казва STRAAT, това е най-големият музей за графити и улично изкуство в Европа. Там е назрял моментът да се отвори такова голямо музейно пространство.

Далече ли сме ние в София от този момент?

Най-вероятно да. Не е лошо да се целим в такива примери, но от друга страна – самите графити имат достатъчно жизненост в автентичната си форма, в уличната среда. На вашия въпрос – дали сме стигнали до момента, в който графитите ще бъдат признати за изкуство и ще попаднат в такъв голям музей, отговорът е – може би не. Но в крайна сметка и чрез тази книга се опитваме да положим това изкуство в нужния контекст. Когато един човек види някакви графити по улицата, да ги разбира по-добре. Пак повтарям, че нямам предвид обидни, нецензурни надписи или надписи с футболни предпочитания, а тази форма на градско изкуство – цветни надписи, понякога и монохромни, но издържани, стилизирани, които най-често са името на съответния артист. Искаме познанието за тази форма на изкуството да се увеличи.

Освен в София къде другаде могат да се видят интересни примери?

В цяла България могат да се видят. Графити сцени и общности има във всички областни градове и в много от другите, достатъчно големи и живи. София, Варна, Търговище, Добрич – от тези градове са излезли много от значимите артисти. Самите артисти участват в големи проекти като този в село Старо Железаре, което се превърна в музей на открито със стенописите си. Графитите вече се разбират и като средство, което може да облагороди градската среда, независимо дали говорим за по-голям, или по-малък град. Друг пример е Ахтопол, където през 2017 г. се случи нещо много интересно – фестивал We All Write, в който райтери от цяла България със съдействието на местните власти изрисуваха десетки къщи. Някои от тези графити оцеляха, други не, но този фестивал остави значима следа в града и го промени за хубаво.

А какви са негативните ефекти от уличното изкуство? Не говорим за вандалските прояви, а за някои форми, които са на ръба на кича и даже го преминават. Защото някои от тези стенописи са изрисувани по поръчка.

За мен някои от поръчките са малко... как да кажа. Те не са грозни, това пак е някакво художническо изпълнение, но им липсва спонтанност. Тя е важна, в нея има градска атмосфера, която е сурова, а точно тя отсъства при някои от по-големите легални проекти. Има поръчки с рекламна цел и за мен те са лишени от тази градска атмосфера.

Имате ли наблюдения върху други места по света с динамична графити сцена?

В Европа абсолютно навсякъде графитите вече са част от облика и живота на по-големи и по-малки градове. Знам, че в Латинска Америка има много сериозни графити сцени. Атина и Букурещ имат изключително жизнени сцени. Белград също. София не просто не прави изключение, тя си има своето място на тази карта, защото тук нещата са се развили не по-зле, отколкото другаде. Имаме тагове, бомби, различните незаконни парчета, които обаче са си графити изкуство, галериен живот, стенописи и т.н. Имаме много добри артисти в София. Моят брат също рисува и наблюдавам хората покрай него.

Има ли интересни графити и в периферията на София?

Да, центърът е значим заради това, че е изключително видим, а всеки иска нещата му да се виждат. Инфраструктурно София така е организирана, че цялото движение минава през центъра на града. Но още първите артисти са рисували и в кварталите. Има артисти, които тръгват от „Дружба“, от „Младост“, от „Овча купел“. В началото има изключително много артисти в „Младост“, защото графитите са свързани с хип-хоп културата, а тя е свързана с живота именно в тези по-крайни квартали. Макар и не в същия смисъл, както е в САЩ, където говорим за сегрегация и дори гета. Но и тук уличното изкуство тръгва от големите жилищни квартали и по някакъв начин винаги е свързано с тях.

Как така не сте хванали флакон в ръка?

Нямам талант за това, човек трябва да знае кои са силните му страни. Аз просто не съм художник, а за да останеш на тази сцена по-дълго време, трябва да си художник в истинския смисъл. Тази субкултура си има особеностите – артистите не са конвенционални художници, но въпреки това, за да рисуваш, трябва да имаш чувство за комбинация на цветовете, за мащаби, пропорции. По-добре е по-малко хора да хващат флакон в ръка. Тук, разбира се, имам предвид някои грозни, обидни и расистки надписи, вместо тях предпочитам да има хубави цветни графити по стените.