Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Заседнали“, САЩ, 2023 г., режисьор Александър Пейн, сценарий Дейвид Хемингсън, с участието на Пол Джамати, Да’Вайн Джой Рандолф, Доминик Сеса, Кари Престън, Брейди Хапнър. В програмата на София Филм Фест

Ако Александър Пейн беше живописец, стилът му можеше да се определи като поантилизъм – естетиката с точките, които „оптически се сливат в окото на зрителя“. Като режисьор той прибавя към тази техника хаплива ирония и внимателно се вслушва в човешките взаимоотношения, неизменно изправени на ръба на всевъзможни екзистенциални кризи, редувайки в контурите на своята хроника за няколко обикновени самотници леки комични щрихи с горчиво-сладки петна от палитрата на 70-те. Шест години след разочароващия „Смаляване“ (рядка грешна стъпка във филмографията му) Пейн се завръща в чудесна форма с драматичната комедия „Заседнали“, която бележи и новата му ползотворна среща с Пол Джамати, почти двайсет години след „Отбивки“ (2004).

В Ню Ингланд през 1970 г. мизантропът Пол Хънам е преподавател по древни цивилизации в престижна мъжка гимназия. Сприхав и неприветлив учител, когото учениците не обичат и за чиято заядливост и непримирима строгост се разпространяват всевъзможни шеги (както и за кривогледството му), той със сигурност не изпитва потребност да полага усилия, за да привлече нечии симпатии. За предстоящата коледна ваканция именно на Хънам се пада неудоволствието да наглежда няколкото момчета, които няма да се приберат вкъщи за празниците. Скоро остава само един – „непоправимият“ Ангъс Тъли. Двамата конфликтни мъже и цветнокожата готвачка Мери, чийто син наскоро е починал във Виетнам, се лутат из пустото училище, изоставени на собствената си неудовлетвореност. Болките и душевните им страдания неизбежно се преплитат...

Заменяйки цинизма, характерен за някои от предишните филми на Пейн, с един тръпчив, устояващ на „бурите“ хуманизъм, „Заседнали“ засяга сериозни теми като траура, депресията, раздялата в семейството, самотата, търсенето на убежище в алкохола – с чудесен баланс между драмата и хумора. Благодарение на деликатния сценарий на Дейвид Хемингсън ставаме свидетели на словесни престрелки и вдъхновяващи разговори, осеяни със саркастични коментари – всичко добре балансирано и изпипано, без да изпада в морализаторство и сантименталност. Така че му прощаваме известна сюжетна предсказуемост (ако въобще я осъзнаете по време на все по-увличащия ход на действието), в която могат да се открият американски „колежански“ влияния от „Обществото на мъртвите поети“ (1989, реж. Питър Уиър) до „Добрият Уил Хънтинг“ (1997, реж. Гюс Ван Сант) и меланхолични препратки към цялостната естетика на американското независимо кино от 70-те години на ХХ век.

Да откриеш себе си. Да се сближиш. Да създадеш връзки. Три изгубени души се подкрепят взаимно, доколкото е по силите им – често неумело и в това се крие закачката и очарованието на разказа. При този тип минималистични творби (без екшън, без съспенс, без „големи драматични сцени“), в които всичко зависи отчасти и от актьорите, трябва да имаш фин усет, за да откриеш точните изпълнители, способни сами да изнесат филма на плещите си, да внесат дълбочина и емоция в образите. Пейн залага на Пол Джамати, дебютанта Доминик Сеса и харизматичната Да’Вайн Джой Рандолф (отличена с Оскар за поддържаща женска роля). В типичния си грубоват и непринуден стил Джамати придава неочаквана човечност на персонаж, който на пръв поглед изглежда категорично несимпатичен. С изтърканите костюми и вкуса си към алкохола тираничният и арогантен учител сякаш завинаги ще остане в плен на горчивината, без надежда за изкупление...

Майсторска смес от остър тон и деликатност, носталгия, стипчива ирония и доброта, отприщени от уязвимостта на несъвършените, но неизбежно предизвикващи емпатия герои на Александър Пейн, „Заседнали“ се справя с лекота и щедрост с нюансираното изследване на трима самотници, които в даден момент напускат изолираността на своя „затвор“ и се отправят на пътешествие из деморализирана Америка, уморена от годините на война и абсурдни жертви. Оригиналността на филмите на Пейн се състои в това, че винаги се основават на прости истории, от които изплуват дръзки режисьорски идеи, често непреднамерени, сякаш родени в хода на снимачния процес.