Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Самотата в съвременния човек/свят“ по текстове на Антония Антонова и Цветелина Вътева; драматизация и режисура Веселка Кунчева; сценография Мариета Голомехова; музика Милен Апостолов; Държавен куклен театър – Стара Загора, копродукция с ДКТ „Иван Радоев“, Плевен

Празно пространство. В дъното на сцената отвисоко е спусната мрежа. От пустотата като че отникъде се появяват персонажите, вградени в мрежи-клетки. Значенията се раждат на мига, знаците са четливи, плакатни, формират пространството и костюма.

Всичко се разгръща в сегашно време, като че уловено от спуснатата голяма мрежа. От същия материал се правят цилиндри – микросветове, в които няма място за Другия. Мрежата с лекота се променя и запълнена с хора, напомня рокля с кринолин, а вертикална, тя е като стълба в небето, което може да се стовари върху хората на земята. Под мрежата пространството е уютно и ако си сложиш очила за виртуална реалност, то се разширява безкрайно.

„Самотата в съвременния човек/свят“ е спектакъл на тандема Веселка Кунчева и Мариета Голомехова. Актьорите на сцената са техни съмишленици. Чувства се, че представлението е израсло след интензивна лабораторна работа. Актьорите бързо превключват от епизод в епизод, като с точно премерено чувство за жанр и ситуация задържат здраво вниманието на зрителя.

Отначало са дуетите – Той и Тя в невъзможната взаимност. Любовта е тази, която подтиква към заедност, но тя е някак свенлива и недълготрайна. Всяка нежност е през решетката на клетката, а решиш ли да я осъвместиш, се задушаваш и искаш да избягаш. Любовта е миг, нетърпимостта – вечна, а щастието – невъзможно. Мрежите оплитат, заплитат, преплитат хората, но някъде в душите още не е изчезнала потребността за полет и мрежите стават крила. Но това е миг. Истински или илюзорен?!

Актьорите трансформатори изменят с много точен усет напрежението – лирични и поетични мигове рязко преминават към гротеска. А фарсовите сцени пародират чалга културата. Играе се с типично балканските стереотипи, с попфолка и ритуалите, които, примесени към общочовешки проблеми, предизвикват моментални реакции в публиката, припознала себе си или съседа. Думи има, да, но движението, пантомимата, клоунадата понякога са по-действени от тях. Макар че провокативността на спектакъла идва и от ударната сила на вайръл поезията, която е в основата на спектакъла. Тя лови настроенията на човека в следковидното време с неговата нарастващата военна заплаха.

През игра спектакълът изследва заявената в заглавието самота. Утехата идва през хумора, който блика постоянно. Смешното е тъжно, личното е граждански насочено, а стереотипите са спасителни и унищожаващи в същото време. Смутните времена искат други решения. Не работят познатите модели и това се оголва през сарказма, през ревизията на остарялото. В това време на не/щастие, не/живо, не/природно спектакълът тръгва от познати образи, но ги развива изобретателно и с „непосилна лекота“. Гарата на вечното чакане, кафенето на не/възможната среща са начални точки, от които през визуални промени, пластика, музика и текст се върви нататък. Накъде? Никой не знае.

„А сега накъде“ е въпрос от „Самотата в съвременния човек/свят“, който Кунчева/Голомехова задават от години. В представлението им „Страх“ (Държавият куклен театър в Стара Загора) отговор е полетът като осъзната форма на преход към онова другото, мечтаното, за което човек има само догадки. А тук идеята за полета е по-скоро закърняло човешко знание – крилете са малки. С такива криле полетът е невъзможен, както впрочем и с прекалено големите криле от едно друго представление на тандема – „Полетът на къртицата“.

Животът в тази невъзможност е прочетен от Кунчева/Голомехова през личното и социалното. Изследва се доколко нечие присъствие е утеха в пустотата. Доколко е жив самият импулс за съществуване отвъд социални мрежи, предразсъдъци, натрупани страхове и нетърпимости.