Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„В нашата система на обучение много важна роля играят рисунката и живописта. Затова всичките ни плакатисти умеят прекрасно да рисуват и са добри художници.“ С проф. Лех Майевски разговаря Албена Спасова

Всяка среща с полската плакатна школа е професионална привилегия, носеща послания и поуки. Това важи с още по-голяма сила, когато става дума за един от нейните най-влиятелни представители – Лех Майевски, председател на прочутото Международно биенале на плаката във Варшава, професор във Варшавската художествена академия и ръководител на нейния графичен отдел. Той посети София по покана на Полския институт, който тази година навършва 75 години и чийто знак и неговата осъвременена версия са дело на Лех Майевски. По време на гостуването си у нас той изнесе лекция в НХА, представи студентската колекция „Визионерите“ в Полския културен институт, не пропусна да лансира инициативата на своите студенти, обединени в групата „Турбо плакат“, посети изложбата „Плакатът и жените“, събрала творбите на всички наградени художнички в 30-годишната история на Международното триенале на сценичния плакат в София, и прие да поговорим в залата на изложбата за мисията на плаката днес.

Лех Майевски е дългогодишен приятел на Триеналето, бил е член на международното му жури през 2010 г., а плакатът му „Бекет“ е отличен с една от двете първи награди в седмото издание. От култовия „Бекет“ започна и нашият разговор.

Л. М.: Като участник в толкова много журита, съм бил сред тези, които присъждат наградите, а самият аз нямах. И реших, че е крайно време да седна и да направя някакъв такъв, който да печели награди. И какво трябва да съдържа плакатът? Гола жена, но загадъчна, най-добре това да е в негатив и заглавие, което да приковава вниманието. Още по-добре е плакатът да бъде черно-бял, за да се отличава от всичко останало, което е цветно. Преди това подготвих една анимация. И питам момичетата дали ще ми позират за снимката, а те отказват. Дойде моята племенница и докато ѝ разказвам за идеята, тя веднага започна да се съблича. А аз ѝ казвам: не, стой, не веднага. Направихме специална фотосесия, от която се получиха много снимки. Използвах ги за плаката „Бекет“, а също и за още един – „История на полския плакат“. Шегуваме се, че ако се направи негатив на плаката, може да се види как точно изглежда момичето. Всичко това, естествено, е казано с чувство за хумор.

Как се насочихте към изкуството на плаката и как плакатът ви формира като визуален артист?

Това си е голямо „нещастие“. Когато се озовах в Академията, трябваше да бъда художник. Но след третата година се проведе реорганизация. Разделиха се двата факултета – живопис и графика. И всички написаха, че освен с живопис искат и специализация в графиката. Защо избрах това направление? Преди Академията завърших художественото училище в Замошч, което имаше славата на много добро. И когато „кацнах“ в този факултет, започнах да се оглеждам. Записах се за всички ателиета, които съществуваха. И на следващия ден отидох направо при проф. Хенрик Томашевски. За щастие, той ме прие, защото бройките бяха само шест. След това едва ли не ме наказаха, че съм се записал във всички ателиета. Но животът е прост – нещата се развиват и подреждат сами. Заниманията с плакат са едно такова изкуство, което трябва да се осъществи веднага. Това не е характерно за други области, където трябва много да се наработиш, за да покажеш нещо след това. А при плаката се очаква бърза реакция, с която едновременно да провокираш и поставяш под съмнение, да се противопоставяш и конфронтираш. Всъщност целият свят може да живее с плаката и в плаката. Има, разбира се, и други важни области, като например производството на месо и на жито. Това е шега. Но пък смятам, и не само аз, че изкуството и артистите движат развитието на цивилизацията, на прогреса. Творческият извор, който е в нас, ни позволява да го правим. Като се замислим, всички държави, които развиват изкуството, винаги изглеждат по-добре от интелектуална гледна точка. А държави, в които изкуството е потискано, вървят с много по-бавни темпове.

Какво е усещането от привилегията, че принадлежите към великата полска плакатна школа?

За нас то е нещо естествено, защото сме вътре в тази общност. Същото може да се каже и за българските плакати, независимо дали има, или не българска плакатна школа. Когато след Втората световна война полският плакат се развива най-добре, той въвежда използването на алюзията и метафората. Нещо, което не може да се срещне при плакатите преди това и в другите държави, където всичко е линейно.

Всъщност това беше въпрос за учителите и за последователите.

Възходът на полския плакат започна през следвоенния период. Ерих Липински отива при Хенрик Томашевски и му казва: „Чуй сега, леля ми работи в една фирма, където изготвят филмови плакати. Да вземем да се захванем да правим плакати“. Отиват при лелята и тя им казва: „Опитайте, тук се раждат много плакати“. И те започват, но по съвършено различен начин от битуващия тогава стандарт със задължително присъствие на портрет на актьора. И се оказва, че тези различни плакати въздействат много по-силно от обичайните. На един от първите фестивали в Буенос Айрес Томашевски за пет свои плаката получава пет златни медала. И изведнъж това започва да се разпространява. Включват се Валдемар Швежи, Франчишек Старовейски и целият свят става свидетел на раждането на нещо ново.

Беше много интересно през 2018 г., когато във Франция, в Гренобъл, организираха цяла кампания под заглавие „Революцията на полския графизъм“ – множество изложби, работилници. И там се твърдеше, че Полша е направила най-голямата революция в областта на графиката. Французите идваха в Полша, специално при Томашевски, за половин или за цяла година. И така напълно се променят направленията, които тогава господстват във Франция. И се появява гротеската с една смес от полски и френски хумор. Може да се каже, че това е едно от онези отклонения, които дават тласък. През група Графис преминаха около 40 артисти, по-късно в Полша дойдоха още автори. Разбира се, фигурата на Томашевски е особено значима. Той беше много важен и като автор, и като педагог. В нашата система на обучение много важна роля играят рисунката и живописта. Затова всичките ни плакатисти умеят прекрасно да рисуват и са добри художници. След като приключат със следването си, могат да бъдат както живописци, така и графици и плакатисти. Има също така много ателиета с различни видове графика: приложна, класическа и т.н. Бих сравнил образованието с един своеобразен влак, в който преподавателят е кондукторът, студентите се качват във вагоните, пътуват до съответната гара, слизат на следващата. И виждаме процес на ротация, на последователни смени на поколенията.

Кое е най-голямото предизвикателство в работата ви на плакатист?

Не знам. По-добре да кажа защо обичам да правя плакат. Разбира се, аз не се захващам с всяка тема, защото трябва да разбирам проблема, да знам за какво става дума. Колкото по-трудна е темата, толкова по-интересно. И това е предизвикателството – да се справиш с този проблем. Да умееш да отговориш на този проблем. Но не по конвенционален начин, не като всеки копирайтър. А да намериш зрънцето, находката, която се отличава от общоприетото. Както се казва, „не стреляш точно в десетката, а малко по-встрани“. Цитирам моя приятел Карел Мишек за плаката: „Необходимо е леко да си навиеш мозъка, да освободиш в себе си всичко, което би могло да представлява интерес за хората, да ги заинтригува“. И в края на краищата плакатът не трябва да казва всичко. Трябва да остане нещо недоизказано, за да има интрига.

Има ли тенденции, които бихте откроили като характерни за Варшавското биенале?

Макар че светът става все по-малък и ние си мислим, че знаем всичко един за друг, смятам, че най-важното е националността на всеки един. Много важна е и технологията. Всички ни плашат с изкуствения интелект. Вчера говорих за това по време на лекцията. Появяват се нови работи, но те всъщност представляват смес от всичко, което се е появявало досега. Тази технология няма да измисли нещо ново, тя може да използва само ресурсите. И един въпрос, който винаги си задавам. Както при музиката, до един момент тя е безплатна. Но на следващия етап появяват авторските права. Тенденциите: мисля, че плакатът е явление, което по идеален начин се свързва с настоящето. И добре работи със съвременното изкуство. Макар че съвременното изкуство има доста проблеми с идентичността. Понякога сме свидетели на много странни явления. А в изкуството като цяло виждам тенденция на завръщане към уменията на артиста. Отново започва да се цени това, което той е в състояние да направи, да създаде, а не просто да се възползва от някакви улеснения и случайни неща.

Какво според вас е бъдещето на плаката, посветен на културната сцена, рекламиращ култура?

Днес виждаме, че е много лесно да произведем плакат, да го отпечатаме в една бройка или в колкото ни е необходимо. И виждаме, че театрите отново се обръщат към изготвянето на плакати. Част от тях използват за реклама, останалите за продажба. Колекционерите се оплакват от това положение, защото някога имаха възможност да придобиват плакатите, които тогава се печатаха на офсет. А днес какво да направят? Обаждат ми се, пишат ми. Аз съм запазил много плакати, отпечатани с тази техника, и им ги давам. А сега имам цифров файл, но те ми казват: „Това не е същото“. Печатари обаче ми казват, че дигиталният печат издържа много по-дълго време, отколкото офсетът. Чрез новата технология много по-дълго се запазва цветът. Защото си спомняме, че при офсета след две седмици жълтото вече изчезваше.

Макар че не е минало достатъчно време и ние не знаем какво ще се случи с днешните плакати.

Но пигментите, мастилата, които се използват, са по-добри от тези за офсетовия печат. Трайността на новите мастила била 80 години, така че трябва да изчакаме. След 80 години пак ще се срещнем и ще си говорим по въпроса.

Направи ми много хубаво впечатление вчера по време на филма за Варшавското биенале, който видяхме, че голяма част от експонатите са разлепени по стените.

Да, ние вече не използваме рамки. Препоръчваме следния метод: първо ни изпращат плакатите в малък формат и ги селекционираме. След като плакатът е селекциониран, авторът изпраща файл, подходящ за печат. По-късно ние ги разпечатваме на фолио и ги лепим. А освен това артистите изпращат оригиналния плакат. Има артисти, които ги правят и изпращат само в цифров формат – автори от Южна Америка, от Иран, Индия. Виждам, че и плакатите в тази изложба на Триеналето също са отпечатани по този начин и изглеждат великолепно.

Нас от Триеналето напоследък много ни изкушава да изнасяме изложбите в градска среда, понеже в България кризата на плаката продължава и интересът към него от страна на възложителите е, меко казано, епизодичен. Изнасяйки плаката навън, ние се опитваме да подскажем колко е нужен на града. Как се отнасяте към изложбите в градска среда?

Има много такива места във Варшава. Появи се специализирана фирма. Идеята беше на тези места да бъдат показвани плакати, свързани с културата. Изведнъж обаче собственикът започна да се занимава с пропаганда на десницата и всички го изоставиха. Културните институции се отрекоха от него. Той беше мой студент. И аз му казвам: „Никой не иска да ползва твоите места, защото си се сбъркал тотално. Превърна се в политик и тази политика я упражняваш по стените“. Аз също станах жертва на този тип, защото подготвих плакати за фестивала на еврейската култура. А той монтира до тях плакати, насочени срещу германците. Стана голям скандал и по този начин сам си навреди. Но нещата постепенно се оправят. Има и други фирми със свои специални места, включително и такава, която е партньор на биеналето, тя разполага с много места във Варшава, основно по спирките. Плакати се излагат и в много зали и галерии.

Точно това е част от проблема – плакатът напусна улиците и влезе в музеите и галериите.

Проблемът е в това, че е по-скъпо да окачиш един плакат, отколкото да го направиш. Точно затова се появиха тези фирми. Но днес плакатите се появяват на различни места. Понякога дори на прозорците и най-вече в медиите и в интернет. Мисля, че това е по-важно, защото тогава целият свят ги вижда, а иначе най-много да станат популярни в един град или в един квартал.

Има няколко мита: че интернет ще унищожи плаката, че няма пари за плакат. Но същевременно виждаме лоши фототабла, които също струват пари. Очевидно проблемът не е в парите, а във вкуса и нагласата.

Да, тъй или иначе винаги става дума за това дали един продукт/плакат е добър или лош. Винаги е имало и ще има много боклуци. Подборът се прави по-късно, с времето.

В Испания забелязах, че много активно се рекламират литературни заглавия, не само спектаклите и фестивалите, но и книгите имат свои плакати.

И в Полша е така. Всичко е много просто. Трябва да се водят преговори и да убеждавате театрите, че ползите от плаката са много по-големи от разходите за неговата реализация. Ако целта е печалба, то могат да правят копия за продажба. Естествено, плакатът трябва да е добър и тогава хората ще го купят. Няма друг път. Полските театри започнаха да го правят, да разбират, че е хубаво. Това се отразява върху цялата им продукция, върху дизайна на анонсите, на билетите, програмите и пр. Някога само за филми годишно се правеха около 370–400 плаката. Ако умножим по тези 30 години, които са изминали... Като погледнем назад: кое е останало – само ценното. И разбираме, че не всичко е било хубаво. Във времето остават само добрите попадения.

Какви практики и добри модели бихте споделили?

Ето нещо, което правим със студентите. Свързахме се с един от театрите в Гданск и предложихме студентите да направят плакати за една от пиесите. Дойдоха режисьорът, художественият директор, разказаха ни каква е пиесата, по какъв начин ще бъде представена. След което студентите направиха плакат, те дойдоха отново, разговаряхме дълго за проектите. Изпратихме ги и те използваха един от тях. Тази година ще го направим с Еврейския театър във Варшава. Спектаклите ще бъдат подготвени от студенти от Театралната академия. При изготвянето на един театрален плакат най-важно е сътрудничеството, съвместното творчество.

Докато учат в Академията, студентите ни имат една простичка задача – да разберат какви са, да бъдат творци, да имат енергията и да не правят грешки. Само толкова. Всичките ми контакти са от студентските времена. Те са резултат от това, че сме правили нещо заедно. И с Божидар Икономов, и с Божидар Йонов ни свързват общи начинания в изминалите години. Уча студентите да използват времето за натрупване на опит. Затова и пътуваме често. Не вярваме, че някой спонсор сам ще ни открие. Студентите работят в барове, в кафенета, за да спечелят пари за творческите си проекти. Участват в конкурси, печелят награди, за да могат да съберат пари и да пътуват. Ако в тази възраст те нямат възможност да пътуват, по-късно няма да е същото. Докато са млади, трябва да се учат и да пътуват. И това е необикновено ценно. Защото студентите въпреки установеното мнение не седят и не чакат някой да им свърши работата. Колкото повече работят, с колкото повече неща се занимават, толкова повече ще научат. Искам да знаят, че като приключи следването, не бива да чакат някой да им се обади по телефона и да им възложи задача. Въпросът е да можеш сам да организираш нещата. Има различни грантове, фондации, за това също трябва да се учи по време на следването. Група студентки помага при организирането на Биеналето във Варшава, както и на международния конкурс „Визионерите“, в който се включиха възпитаници от 12 художествени училища. Сигурен съм, че опитът, който събраха като организатори, е важен за бъдещето им на плакатисти.

А. С.: И понеже в първото изречение споменахме за поуки, бих отличила тази за визуалната идентичност на Полския институт, която споменахме мимоходом. Един от най-добрите полски дизайнери създава знака – силен, стилен, разпознаваем и най-важното, общ за всички полски институти по света. По различни поводи същият този дизайнер (героят от нашия разговор) осъвременява знака, но той винаги си остава разпознаваем символ на полската култура в десетки точки по света. Защо ли деветте български културни института в чужбина, освен че не се отличават с цялостна политика, имат различни знаци/лога, някои от които със съмнително качество?