Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

С украинския поет Сергий Жадан разговаря Иванна Скийба-Якубова

Когато в средата на януари редакторите на литературното онлайн списание „Двутигодник“ ни поканиха да направим това интервю, двамата с теб се чувствахме така, сякаш всичко, което можем да кажем, е, че преживяваме края на света. Следователно всички разговори, с които сме свикнали или които бихме искали да водим, нямат смисъл и са физически невъзможни.

Сещаш ли се за едно стихотворение на Чеслав Милош за края на света, което навремето преведох на украински? Денят на края на света е прекрасно идилично време, „Пчела кръжи над цвета на латинката“, „Викът на зеленчукопродавачката се чува“[1] и никой не вярва, че това е краят на света. Авторът напомня, че друг край на света няма да има. Мисля, че с нас се случва нещо подобно. Това наистина е краят на света, просто си го представяхме по друг начин. Хайде да го наречем „края на времето“, за да не звучи толкова патетично. Говорим от гледна точка на нашите трагедии, за нивото ни на свързаност с цялото отчаяние, с цялата болка и това е много лична история. Що се отнася до обществото, става дума за милиони лични истории. Когато се предават навън, тогава губят своята поверителност, много често губят и своята убедителност. Светът се преформатира – той може да се разтяга, да пренебрегва, да игнорира, както мнозина пренебрегнаха наближаващия апокалипсис през 1914 г.; после Европа упорито и някак инфантилно игнорира 30-те години в Германия и в Москва. Нещо абсолютно идентично като ужас, като обща безотговорност се случва и сега. По-голямата част от света все още се залъгва с илюзията, че може да си купи време с партида ракети или линейки, когато това е краят на времето.

Дали има някаква десинхронизация между това, което виждаме, и онова, което вижда останалият свят?

Определено. Тази десинхронизация съществува и в рамките на украинското общество, в зависимост от нивото на опит и на участие във войната. Как да сравним всичко това с нивото на тревожност на хората в относително спокойните градове, с възмущението им от определени решения на властите, недоверието им към политиците, неразбирането на случващото се на фронтовата линия – става дума за несъизмерни преживявания. Разделени сме в опита си и ще трябва да се справим с това. Що се отнася до десинхронизацията със света, то ХХ в., който беше като Край на края поради броя загинали, трябваше да подтикне света към изводи и поуки, да начертае граници, отвъд които да е невъзможно да се отиде, но се оказа, че няма такова нещо. Оказа се, че историята е твърде еластична, за да изгради преграда, която да защитава човечеството. Докато някоя ракета не падне в съседния двор, едва ли ще успееш да разбереш гнева и болката на хората, които вече е уцелила. Разбира се, че никому не пожелаваме попадение в неговия двор. Бих искал да се разбере, че това не е война на Русия с Украйна, а е Трета световна война. Сега поляците блокират контролно-пропускателните пунктове на полско-украинската граница и това е приемливо за тях. Министърът на земеделието на Полша казва, че фермерите „не са контролирали емоциите си“. Някои десни политици като цяло описват това събитие с гордост. Докато у нас се води война и всеки ден умират мирни хора, нашите съседи и приятели, поляците, разсипват зърното ни. Вижте, ако утре границата на Русия се премести в Рава Руска, полските фермери вече няма да има с какво да блокират руските танкове. Нашите фермери не се изплашиха да излязат и да блокират руските танкове през зимата на 2022 г., а полските ще се изплашат. Просто защото нямат предходен военен опит. Просто защото не са готови за тази война. В подобна ситуация да се слага прът в колелата на Украйна е направо подло и безотговорно.

Тук също има известна десинхронизация. От една страна са полските фермери и един министър с изявление, че за тях „това е акт на отчаяние“ (все си мисля как да обясня това „отчаяние“ на херсонските и запорожките фермери, чиито полета са минирани или окупирани; знаят ли полските фермери, че разсипват зърно, произведено от хора, които имат три преживени Гладомора в колективната си памет), а от друга страна е цялата тази колосална помощ от Полша, която получаваме през всичките години.

Често говорим за Европа като някакъв интересен за нас сегмент. Говорим за подкрепата на поляците, които от самото начало са с нас упорито, последователно, демонстративно. Защото разбират кой започна войната срещу нас. Но също така трябва да имаме предвид и милионите хора с много различен социален и икономически статус и тогава елементарната емпатия, основаваща се на факта, че ако съседа ти го нападнат, трябва да го подкрепиш, невинаги сработва. Често хората просто не са в състояние да осъзнаят целия ужас, който преживяваме тук. Следователно, когато говорим за Полша, Франция или Германия, говорим за големи абстракции. Падналото ти се географско местоположение също може да е проклятие или пък въпрос на щастлива случайност: ако сте някъде в Пиренеите, Русия не може да стигне дотам, а ако се намирате някъде в Централна Европа, тогава сте потенциална жертва, потенциална цел на това раково образувание.

Самата основа нивелира всичко, което наричаме европейски ценности.

Нали това казвам – краят на времето. Множество дефиниции, понятия, които ни се струваха необратими, недосегаеми, такива, които вече са се наложили в обществения живот, исторически дългосрочно – всъщност не означават нищо. Оказа се, че Централна Европа е фикция, измислена от интелектуалци. Просто интелектуална играчка. Сега, когато границите се изместиха – не метафорично, не литературно, а буквално – когато руската армия се намира в Запорожка, Херсонска, Донецка, Луганска област, НАТО премести границите си на изток и това също не е метафора, а факт, с който живеем – тези игри в Централна Европа, особеността ѝ, буферността ѝ, ми изглеждат безпочвени, безсмислени. А също така ми се струва, че от концепцията за обединена Европа няма смисъл. Как могат да бъдат обединени днес Литва и Унгария, Гърция и Норвегия? Това е едно голямо изкуствено понятие и какво е бъдещето му днес – никой не може да каже. По същия начин много от онези неща, които изглеждаха прогресивни и новаторски след падането на Берлинската стена, днес нямат смисъл: мултикултурализъм, победа над империята на злото. Всичко това в историческа перспектива се оказа краткотрайно и не толкова стабилно, колкото изглеждаше. Тридесет години бяха достатъчни, за да може империята на злото да се възстанови идеологически, емоционално и мотивационно и да бъде отново себе си, да бъде империя на злото.

В последно време това предизвика една почти екзистенциална самота, когато разбереш, че ценностите, за които умираме и които сме смятали за определящи за европейската цивилизация, като свобода, достойнство и отговорност, не работят. Често чуваме от западноевропейците: „Свободата е добра, но сега ни е грижа за благоденствието“. Но това са моите ценности, аз искам да ги съхраня.

Съхранявай си ги. Направи го. Но на някого те не са нужни. Не е нужно човек да е стратег, но е добре да има някаква тактика. Да имат утре децата какво да ядат, да има заради какво да се образоват. Свободата, демокрацията, достойнството са неща, които днес могат да изискват ограничения, капиталовложения, но в дългосрочен план това ще е от полза за децата и внуците ти. Ако днес предадеш Судетите, за да си запазиш благополучието, утре ще предадеш Прага. След 10 години Прага ще бъде освободена, а ти ще трябва да възстановяваш благосъстоянието си от нулата. Ако не бяха предадени Судетите, може би тази история щеше да е малко по-различна, може би нямаше да има нужда да броим жертвите в Аушвиц.

Каква е защитната реакция на света?

Сега всички си спомнят за чехите, германците, за поляците със „Солидарност“, с опита на съпротивата, за балтийските народи... Но по някаква причина не помнят руския народ, който през 1991–1993 г. защитаваше идеите за свобода, демокрация и справедливост. Който се противопостави на тоталитаризма. Това, което ме учудва, е, че хиляди хора, тогава ходили на митинги в Москва или Санкт Петербург, все още са живи и предполагам, че част от тях сега се бият в Украйна срещу украинците. Та същите хора, които излязоха срещу КГБ, комунистическата партия, сталинизма – сега воюват за сталинизма. Това не е метафора, сега сталинизмът е фактическата държавна концепция на Руската федерация на ниво лозунги, на ниво наративите на Путин. И това се случва в рамките на един човешки живот. Хора, които на 20 години са се изправили срещу танковете и са били готови да защитават демокрацията и свободата с телата си, сега са готови да унищожат с телата си съседна държава.

Превод от украински Райна Камберова

Б.р. В края на март стана ясно, че украинският писател и певец Сергей Жадан възнамерява да влезе в редиците на Тринайсета бригада на Националната гвардия на Украйна.