Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

„Детелина на хаоса“, Иван Теофилов, издателство „Рива“, оформление Чавдар Гюзелев, художник на корицата Андрей Даниел, 2024 г.

Две книги на големия ни поет Иван Теофилов излязоха наскоро. Едната – „Антология на българския символизъм“, е личният му избор, опит да се преодолее „измитането като есенни листа“ на български поети. Втората – „Детелина на хаоса“, събира стихотворения на Иван Теофилов от различни периоди, преработвани, някои невключвани в други издания, но всички те появили се след дълго мислен и прецизен избор на поета. „Пиша, защото ме привличат игрите на въображението… Пиша, въпреки абсурдността и смъртта… Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам – пространството средоточие на целия ми житейски опит… Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е много повече, отколкото да съществувам.“ Това споделя той при връчването на Наградата за литература на Софийския университет през 2016 г. Наградите са много повече – най-престижните, връчвани за поезия у нас. Но по-важното е какво поетът дава на своите читатели, как съкровените думи могат да станат свои и на другите.

„Детелина на хаоса“ – заглавието на тази красива, мъдра и жизнена книга е от стихотворението „Животът“. Пример за способност да изразиш големия смисъл в само една метафора. Животът – този дар, късмет, щастие в неговата неподреденост, несъразмерност и непредвидимост.

„Хаосът“ на поета обаче е чудно „оразмерен“ в конструкцията на книгата. Стихотворенията извършват пътуване – от миналото, спомените за бащата, приятелите, Пловдив с неговите аромати, гледки и места („Ретро и интроспекции“), през срещата с морето, с неговите видими и невидими дълбини и същини („Да чуеш Бог“), навлизането в простотата на всекидневието, вниманието към детайлите, в които животът не просто е вплетен, а „сияе“, и в които прозира невидимата му дълбина („Дим от лула“) и излизането от малкия свят на родното за среща с Лабиринта на света, с неговите места на красота, а и с неговите малки „потайности“ („Тоя свят“). Завършекът е личен, както всъщност е всичко при Иван Теофилов. Просто в „Приложения“. Поетът не настоява на своето Аз, но го признава и изповядва. Защото всичко друго, поезията, мислите, емоциите, започват от неговото Аз.

В „Детелина на хаоса“ читателите, които познават стихосбирките на поета, ще го разпознаят, разбира се. Защото това отличава големите поети – техните избори. Ще започна с думите. В поезията си Теофилов не просто внимателно ги избира, търси най-точния им смисъл. Той ни дава нови техни значения, извлича от тях неподозирана красота. А езикът е най-запленяващият дом, в който всички ние живеем. Той прави света по-приемлив, прави простите неща да „осеняват“ делника, сдобива ни с тъй хубавото упование, че „светът е отзивчив и всеотдаен“. Живот, който, поетът уверява, за да ни даде надежда, „винаги се буди с желание за ден“!

Колко важни са детайлите, гледките, шосето, фиордите, уличката на рида… но през тях се случва чудото. Прояснява се невидимата същност на нещата, скритият им смисъл – „неземен миг проглежда през удивено стръкче на синчец“.

Паметта и времето. Споменът за бащата – няколко стихотворения ни срещат с него – случайна среща, забравени вещи, спомени за приятели… Но не само спомени, а и разбиране за съдбовна среща, за заедност, отвъд живота – „И уморен от толкова излишни думи, / от погледи на хитреци… / от лицемерни постове… дойдох от своя свят във твоя / и благодаря, че тук сме двама…“.

И неслучайно това стихотворение, посветено на Енчо Пиронков, се нарича „Между вечните неща“.

Красотата на поезията на Иван Теофилов е и в нейната тишина. Свързаността с природата, но не в нейната грандиозност, а в малките ѝ, чудни проявления – пътеки, ридове, обитатели, цветя и храсти… Те носят усещането за спокойно щастие, в което „само природен шепот слуха“ може да „отклони“. Изключително е умението на поета да опише гледката, пейзажа. За да добием сетивно възприятие – цвят, аромат, звук… И така да уловим мига – „миг престорил се на вечност“. Да разкрие възвишеното, което „крепи“ този живот.

Поезията на Иван Теофилов възпява радостта от живеенето. Способна е да се радва и на малкото, и на голямото. Да се прекланя пред незримото, но и пред делника на живота. И навсякъде, където и да е – да се изумява пред разнообразието на света.