Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„Състраданието става основата, върху която се изгражда моралната философия на Далчев: състраданието към болните, старците, сакатите, бедните, изоставените, унизените, смазаните от непосилен труд, самотните, умиращите, невинните деца“

Живеейки в света на книгите, младият Далчев е потискал съществена част от своята здрава природа. Казваше ми, че бил много стеснителен и дълго останал такъв – стеснявал се от очилата си, от походката си, от непохватността си, от присъствието си. Седем години бил влюбен в едно хубаво момиче, водел с него безкрайни разговори, пишел ѝ красиви литературни писма, а не посмял да ѝ каже най-важното – че я обича. „Колко различни бяхме с брат ми Любен (скулптора Любомир Далчев – Д. А.)! Когато през есента на 1924 г. отивахме в Париж, той веднага побърза да се срещне с най-големите и най-популярни френски художници, показа свои живописни платна на Бонар, срещна се с Бурдел, посети техните ателиета. Аз също носех препоръчителни писма до известни поети, но не посмях да отида при тях и си ги донесох обратно. Посещавах курс за учители по френски език. Веднъж по зададена тема описах впечатленията си от Париж и Франция. Преподавателят ми отличи моето съчинение като най-добро, заяви, че под него може да се подпише всеки френски писател, и ме попита какъв съм собствено и с какво се занимавам. Отговорих: инспектор в основните училища. „Добре, това е като професия, като занаят – апострофира ме той, а иначе – като влечение и призвание.“ Не посмях да му кажа истината – че пиша, че съм поет. Стеснявах се. Всъщност бях написал съчинението заради една красива шведка – Маргарет, която страшно харесвах и държах да привлека вниманието ѝ. Естествено, че и тя не разбра това. Навремето бях прочел едно научно изследване от немския психолог Едуард Шпрангер – „Психология на юношеската възраст“. Там той твърдеше, че докато възрастният оперира с всекидневни емпирични представи, коригирайки ги непрекъснато в контакта си с действителността, юношата е романтик – той живее в собствен, затворен, субективен и имагинерен свят, изпълнен с мъчителни копнежи. Аз бях такъв романтик – винаги занесен, съзерцателен и крайно непрактичен – никога не ме е привличало прагматичното, външното и материалното.“

***  

Нека приемем за начална точка на това изграждане решението му да следва философия в Софийския университет, макар че самото решение говори, че е бил вътрешно подготвен да го вземе – вече е бил увлечен в четене на философска литература. Лекциите и семинарните упражнения на професорите Димитър Михалчев, Спиридон Казанджиев и Иван Георгов сигурно са му дали немалко, но онова, което го е увличало и вълнувало, което всъщност го е формирало духовно, е преди всичко модерната руска религиозно-нравствена литература. Далчев използваше всякакъв повод, за да подчертае колко много дължи на Достоевски („Четях го като побъркан“), Лев Шестов, Николай Лоски, Василий Розанов, Бердяев, Сергий Булгаков, Владимир Соловьов и много други представители на руския религиозен ренесанс от края на XIX в. и първата четвърт на ХХ в. Измежду особено предпочитаните от него автори, които в разговори често цитираше, бяха също така: Монтен, Паскал, Киркегор, Унамуно, Франсоа Мориак, Жорж Бернанос, изобщо френската и по-общо европейската философско-хуманистична традиция.

Далчев знаеше много, беше безспорно един от най-културните, от най-начетените и широко образовани български писатели, но тъкмо поради това изпитваше болезнено и сократовско скептично съзнание за белите полета и границите на личното познание. Монтеновото Que sais-je („Какво зная аз“) беше и негово. Веднъж сподели: „Някои мислят, че притежавам голяма ерудиция. А аз се движа само там, където мога“. Тъй да е – всеки интелигентен постъпва по този начин, но все пак твърде голям беше културологичният терен, върху който съумяваше „да се движи“ свободно. Скромното му самочувствие не съвпадаше със създаваното впечатление сред ония, които са имали щастието да общуват с него. Покойният вече Атанас Илиев, приятел на Далчев от младежките години, в разговор ми каза: „Съвсем млад учудваше със своята ерудиция. Цитираше и коментираше книги и автори, чиито заглавия и имена чувахме за първи път. Абсолютна тайна бе за нас откъде черпи информация и как се снабдява с тях“.

Широко образован, Далчев особено ценеше писателите, които принадлежат към тази хуманитарна формация. От българските изтъкваше европейската осведоменост на Пенчо Славейков и Гео Милев, отнасяйки се критично към тяхната поезия. Подобно бе и отношението му към Николай Лилиев. Не харесваше поезията му и не пропускаше повод да подчертае нейните слабости, тъй както той ги вижда, но изпитваше безусловен респект към рафинираната му култура. С тънка, добродушно-критична усмивка, отчасти скрита зад дебелите стъкла на очилата му, предаваше следния разговор в среща със словоохотливия Симеон Радев:

– Знаете ли, г-н Далчев, че сред днешните български писатели мога да сравня вашата култура само с тази на Теодор Траянов.

 – Защо моята, г-н Радев, когато е налице такъв образован ум като Николай Лилиев.

– Така ли! – възкликва учудено Симеон Радев – не съм забелязал. Впрочем, когато сме били заедно, винаги аз съм говорел, а той е мълчал.

***

„Самотата извиква дявола“ – казваше Далчев и поясняваше как при свое посещение в Германия почувствал съществената разлика в психологията на италианците и германците: „Природата и климатът на Апенинския полуостров – слънчев, топъл и ласкав – кара обитателите му да излизат на улиците и площадите, да прекарват там голяма част от времето си във весело общуване, докато, обратно, късите, студени и мрачни дни на Севера затварят германците задълго в домовете им. Ето защо у тях често се явява дяволът“.

„Самотата извиква дявола“ – в светлината на този афоризъм, мисля, най-добре бихме схванали едно от най-фрапиращите стихотворения на поета – „Дяволско“ (1927). Когато веднъж заговорихме за него, Далчев каза: „Днес на новите поколения то може да изглежда странно, дори маниерно, но тогава, в средата на 20-те години, тези диаболични настроения витаеха във въздуха“.

***

Съзнанието, страдащо от чувството за виновност, Далчев наричаше „нещастно съзнание“ (употребяваше френския израз la conscience malheureuse); веднъж дори ми каза, че сам го притежава. Обсъждахме по този повод „случая Бодлер“ с неговите вечни угризения и самообвинения. За себе си Далчев смяташе, че неговите са в голяма степен мотивирани от чувството му за малоценност: „Поради ниското самочувствие, от което винаги съм страдал, завиждал съм на хора, които са стоели по-долу от мен. Успокоява ме само, че и Толстой е завиждал…“, и като ме погледна усмихнат, допълни, „той обаче – на Достоевски“… В един от своите фрагменти предлагаше рецепта: „Искаш ли да не завиждаш, създавай сам. Бездействието поддържа завистта“. Намираше начини да успокои и чувството си за малоценност. Понякога го обясняваше с несправедливостите, на които е ставал жертва: „Много съм бил унизяван. Тъй са ме отричали или просто премълчавали, че дълги години отказвах да мисля за себе си като за поет“. Друг път търсеше обяснението в слабата си продуктивност: „Децата често ме питат: Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш. И аз самият изпитвам това недоумение, смущавам се, когато някой се обърне към мене с това прозвище; в средата на своите „събратя“ се чувствам неловко, като чужд човек. И наистина, сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения какъв писател съм аз, автор на изречения“.

Не бяха само „автори на дебели книги и многотомни произведения“, но и „носители на звания, ордени и награди“: „народен“ и „заслужил деятел“, „лауреат“, „герой на социалистическия труд“ и т.н. – при това не само по веднъж, но и по два, че и по три пъти – насърчаван, поддържан и институционализиран от тоталитарната държава масов разврат сред българската интелигенция. За един от най-разглезените Далчев казваше: „Толкова много са му званията и ордените, че давайки му ги, те правят пиедестала на неговия паметник все по-голям, а той на него изглежда все по-малък“.

Окръжен от толкова претенциозна показност и суета, Далчев ставаше склонен да извини чувството си за малоценност и дори да го види по-скоро като качество, отколкото като недостатък: „Съгласен съм – казваше той, – чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност“…

***

Поради неговото изключително хуманно значение състраданието става основата, върху която се изгражда моралната философия на Далчев. Неговата поезия е богата илюстрация на тази философия: състраданието към болните, старците, сакатите, бедните, изоставените, унизените, смазаните от непосилен труд, самотните, умиращите, невинните деца… Дори когато страданието може да бъде изкупление за сторени грехове (44, Avenue du Maine), възмездието е несправедливо, щом покрай виновните са засегнати и невинни, както е в „Грешният квартал“:

Грехът трябва да се изкупи,
знам, този квартал заслужава
от небето огън и жупел;
но, Боже, спомни си тогава

за тези деца невинни
и тяхната душица бяла,
стори бурята да отмине
и за тях пощади квартала.

Ако страданието е обща участ, ако води до изкупление и спасение, то е по-човешко, по-духовно и по-възвишено от щастието. Към тях, към страдащите, а не към щастливите се обръща и Богочовекът. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Тях нарече Той „ближни“: „бедните духом“, „плачещите“, „кротките“, „милосърдните“, „гладните и жадните за правда“, „гонените и хулените зарад правда“… Не възхвали Той „героите“, демонстриращи сила…

Не им се възхищаваше и Далчев. Не го и криеше: „Почитам мъчениците, не обичам героите“ – казваше той. Дори се опитваше да ги дегероизира и демитологизира, откривайки в подвизите им повече суетност и позьорство. „Героизмът съществува за другите – пише той. – Никой не изглежда герой на себе си.“

Тъй Далчев виждаше и нашата история. Докато други са търсели и търсят в нея подвизи и победи, той е привързан към нейните страдания. Не я идентифицираше с никой от увенчаните с бойна слава ханове и царе, а с трагичния образ на Самуил. В това отношение единствено и самотно в нашата литература е неговото стихотворение „Към Родината“:

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

„Към Родината“ е писано през 1965 г., но в него Далчев е изразил едно чувство (и един възглед) за нашата история, които е носел през целия си живот. За това свидетелстват две негови писма от 20-те години. И двете са до Константин Гълъбов. Първото е от Рим (5 май 1928 г.), след като е научил от италиански вестници за катастрофалното земетресение в Пловдивско:

„Какво не изтърпя нашия народ напоследък – пише той. – Войни ли, междуособия ли! Земята ни разграбиха и ето тая, която ни остана, една шепа земя, и нея Господ иска да провали. Какъв ли грях сме извършили, та сме заслужили Божия гняв? Или са прави може би думите: когото Бог обича, него наказва. Тогава да бъде благословено наказанието Му. Той ще го върне стократно и още ще придаде, както някога на Йова“.

Една година по-късно (27 май 1929 г.), този път от Париж, вземайки повод от съответното писмо на своя приятел, младият Далчев фактически продължава своите тъжни размишления върху нашата история:

„Има нещо безкрайно тъжно в нашата история. Като я чете човек – бил той и чужденец, – не може да не почувства жал в сърцето си. Пет века са отишли така на халост, а за тия пет века е могло да се създаде цяла култура. Кой ще ни върне това време? То е загубено безвъзвратно. Все едно, че не е живяно. Не – по-лошо, отколкото ако беше само неживяно. Размисля ли по-дълго върху съдбата на народа ни, в ума ми започва да се мярка образът на затворник, когото са затворили млад, в разцвета на силите му, и сега са го пуснали побелял и съсухрен. Неговите връстници са натрупали огромни богатства, изживели са дните си и сега мирно чакат края. Пред него отварят вратата на затвора и казват: „Свободен си. Можеш да живееш, както искаш. Можеш и да натрупаш богатства!“. – Може ли? Не са ли угаснали всичките му сили? Не е ли късно вече? Може би не е късно. Може би бъдещето да е благосклонно към него. Но ние не знаем това бъдеще и когато хвърляме поглед назад, пред нас се разстила миналото ни, опожарено и пусто. Зад себе си не намираме нищо, на което бихме могли да се спрем. Пред себе си не съзираме нито един знак за възможно щастие. Тежко е нашето положение. Само вярата във висша Промисъл може да ни спаси от отчаяние“.