Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„В киното ни има нова вълна от талантливи, интересни млади хора“, казва създателят на незабравими документални филми Атанас Киряков пред Виолета Цветкова

„Аз съм работохолик. Правя един филм, оставям го зад гърба си и търся следващия. Заразе́н съм. Както хората в театъра са заразени с миризмата на сцената, така и аз – от киното. Свободен човек съм и нещата зависят от моята организация“... Тези думи кинодокументалистът Атанас Киряков сподели през 2019 г. в интервюто ни по повод 80-ия му рожден ден. И сякаш да докаже думите си, към заснетите от него (като сценарист и режисьор) повече от сто филма между двете ни срещи записа в предългата си творческа биография още четири – „Дорина“ (2020, ARS Digital Studio/ НФЦ), „На чаша вино с Милко Божков“ (2020, ЗОКО Филмс), „1200 страници болка“ (2022, АРС ООД/ НФЦ) за физика дисидент Стефан Маринов и „Скулпторът и неговото вдъхновение“ (2024) за Емил Попов. Разговаряме пет години по-късно, а той все така гледа към света и любимото си изкуство със страст на изследовател и мъдър разказвач. Говори увлекателно за кино, за грешките на миналото ни, за идеите, които го вълнуват…

Завидна кондиция имате за режисьор, който наскоро навърши 85. По-млади ваши колеги трудно правят по един филм за петилетка, а вие не спирате да снимате – как да си обясним този факт, г-н Киряков?

Зодия Овен. (Смее се.)

Умората ли бяга от вас, или вие не ѝ се давате?

Не се давам! Вижте, извън шегата има нещо друго. Мнозина от младите, като кандидатстват веднъж за субсидия в Националния филмов център (НФЦ) и не ги одобрят, се отказват. А аз кандидатствам до дупка. Като прочета аргументите „да“ или „не“ на членовете на комисията, разбирам дали има смисъл да продължа и на следващата сесия. Например много ми беше интересна темата за така разпространените у нас татуировки, но проектът ми не бе одобрен. Представях и двете страни, но двама-трима души от комисията смятат, че това е световно изкуство и че не можем да имаме негативно отношение. И спрях дотам.

Винаги кандидатствам с тема, която ме вълнува, струва ми се важна и полезна. Дали има някаква полза от един филм – не знам, въпрос на гледна точка е, но винаги търся някакъв смисъл. И като изключим многото ми филми за художници, това, което повече ме интересува, е съдбата на хора, мачкани от система, от други хора. Начин на мислене е. Спомням си например един разговор със Светлин Русев, към когото имах доста негативно отношение, докато случайно не се срещнах с него по повод други мои филми. Тогава той ми каза: „Мен ме интересува човешката трагедия, затова картините ми изглеждат така – някои мислят, че рисувам партизани, а като се вгледа човек, вижда, че е друго“. Той беше на премиерата на филма ми за Паскин, дойде да ме поздрави и усетих, че се разтреперва от вълнение. Тогава разбрах, че има страст в неговата история. И полека-лека, в продължение на четири-пет години, направихме филма за него „Усещане за вечност“ (2018, копродукция на Zoko films и ARS Digital Studio).

Така беше и с „Дорина“. Веднъж си чоплех нещо в градината, един възрастен човек дойде при мен, даде ми някакво листче и каза: „Това е интересно нещо“. Беше статия на Петър Увалиев за прогонената от комунистическа България Дорина Илиева-Симпсън, която 24 години извършва удивителна благотворителна дейност на о. Мавриций, помагайки на психично болни хора, на деца, на пострадали от урагани. Минаха обаче години, преди да дойде редът на тази тема. В началото не получихме субсидия. Отидохме с оператора Димитър Митов на наши разноски до Лондон, където живееше синът на Дорина. Беше много интересен човек и разбрах, че ще стане хубав разказ, особено когато ми показа в една кутийка дъвка с ампула от цианкалий – майка му е имала чувството, че няма да може да устои на тормоза, на който е била подложена от Държавна сигурност, но слава богу, съдбата я повежда по друг път. И тогава, въпреки че на моите години по-трудно пътувам, отидохме до Мавриций. Видяхме домовете, които тя е организирала, намерихме китайката, която продължава дейността, след като Дорина се връща в Англия… Като се прибрахме в България с вече заснетия материал, кандидатствахме втори или трети път, не помня, и получихме субсидия.

Същата история беше и с филма „Скулпторът и неговото вдъхновение“ за Емил Попов. Знаех, че няма да получим субсидия за съвременен артист, но се навихме, направихме го. А „1200 страници болка“ дълго време не исках да го снимам, защото съм против хора да правят филм за близък човек. Но за физика дисидент Стефан Маринов, който беше женен за сестра ми, се разрових в неговите книги, помогна и моят племенник. И понеже до болка познавам неговата история, кандидатствахме, получихме субсидия, ходихме до Грац, където той свърши живота си, и мисля, че стана силен филм. А на премиерата доста хора казаха: „Колко много неща още не знаем“…

Работите по нов филм, „Особен поглед“, отново е с тежка тема…

За разлика от друг път, когато в 99% сам избирам темите, сега продуцентът Иван Тонев ми донесе един материал от Боян Папазов. Години наред писателят го давал на различни режисьори и все не се успявали да го доведат докрай. Направих поправки от моя гледна точка в сценария и започнахме работа. Много любопитна история.

Героят е Стефан Бочев, дипломат преди 1944 г., изпратен след това в Белене – бихте ли разказали накратко съдбата му?

Той е интелектуалец, от богато семейство, навремето баща му, Буров и Губиделников създават застрахователно дружество. Завършва училище, следва в Швейцария, връща се тук, жени се за дъщерята на Георги Кьосеиванов (през 30-те години на ХХ в. външен министър, министър-председател и близък до цар Борис III, б.р.), дълги години е дипломат в Рим, в Цюрих, в Стокхолм, където го заварват промените от 9 септември 1944 г. Интересно е, че там се среща с руската дипломатка Александра Колонтай, която му намеква, че ако се върне в България, не го очаква нищо добро, но той има по-особено мнение и казва: „Аз не мога да живея на друго място, не мога да се храня от копанята на чужди хора“. Предлагат му най-различни места за работа в чужбина, включително в Америка, но избира да се върне в родината си, надявайки се, че новият режим няма да трае дълго време.

Сам ли тръгва, без семейството си?

Сам. Просто един ден с жена си се разделят на гарата в Люцерн, той ѝ оставя всички пари, които има, пътува в луксозен влак до Виена, където ги прекачват на друг, със свински вагони. Любопитното е, че среща млад руснак, студент, мобилизиран по време на войната, който казва: „Вие сте щастливи хора, отивате си в България, после ще излезете, когато си поискате, а ние, като се върнем у нас, повече няма да видим свят“... Това действа като студен душ на Бочев, но въпреки това не се отказва. Дълга е историята му след това. Започва работа във Външното министерство, но привлечен от идеите на земеделците на Никола Петков, бързо е уволнен и изпратен в лагера в Белене. Бил е сред малцината там, които получават разрешение да имат книги. Носи си речници, Библията, „Хамлет“, „Фауст“, класическа литература, каквито малко хора са имали тогава. И започва да разговаря с всякакви хора, опитва се да ги разбере – както репресирани, така и надзиратели, началници на лагера. Води си записки, те са знаели, но никой не го предава.

След промените написва няколко книги, едната от които, „Белене – сказание за концлагерна България“ (2023, изд. Фондация „Комунитас“), е повече от 1500 страници. Бочев пише: „Аз няма да описвам толкова убийствата, издевателствата, защото Господ ги е наказал тези хора… Исках да разбера кой какво мисли“. И стига до вътрешното убеждение, че всички хора там са неговата среда: „Това беше моят университет, там се срещнах с истинските българи и когато излязох навън, разбрах, че истинският концлагер е България“.

Наистина е интересно, че никой не го предава…

Точно така. Той прави и един дневник, който се загубва, но има копие от записките му. И знаете ли как ги изнася от затвора? Разболява се от краста и понеже там работата му е да се грижи за животните, началниците си казват, че може да зарази кравите, пускат го да се лекува, след което го прибират отново. При излизането си обаче Бочев напъхва листчетата със записките си в гащетата и в чорапите си. А надзирателят на изхода не го проверил от страх да не се зарази с краста… При второто му затваряне пише за природата на Белене, пише за едни музиканти, които надзирателите викали да свирят, а след това ги пребивали от бой.

Какво се случва с него след това?

Запазена е част от досието му – следят го непрекъснато, донасят за него. Работи по строежите на хотел „Балкан“ и на много други места, чувства, че се „самоубива без интелектуален контакт“. След време, понеже знае езици, започват да му дават да превежда – разбира се, само техническа литература. Междувременно има втори брак, ражда му се син, който в края на 80-те емигрира. А след промените, в мутренските години, Бочев казва: „Другите ми бяха ясни, а тия сега не са“... Един ден му се обажда непознат и му иска 100 хиляди лева, иначе „отива на кино“. Той се уплашва, успява да вземе виза за Германия, там се среща с втората си дъщеря – при раздялата им жена му е била бременна и той не е виждал детето си. След това се връща и започва да пише книги, които издателство „Комунитас“ публикува. Много любопитен човек…

Удивителен живот…

Да, и филмът се казва „Особен поглед“, защото наистина никой не е разсъждавал и писал по такъв начин. Книгата му се чете на един дъх.

Да очакваме ли скоро премиера?

Част от филма съм заснел, записал съм и гласове. Актьорът Руси Чанев звучи като Стефан Бочев на фона на архивни снимки и материали, а диктор е Валентин Ганев. Около тях изграждам картината, намерих доста материали от Българската национална филмотека. Мои близки от Швейцария ми изпратиха и снимки от Люцерн през 1945 г., когато Бочев поема обратно към България… Филмът ще е около един час, а премиерата – ако, разбира се, успеем да намерим още от необходимите ни архиви – вероятно ще е в началото на есента. Трябват ми и вълнуващи външни кадри от Белене. Операторът успя да направи зимни снимки, със сняг и мъгла, но са ни нужни и буря, и облаци…

Създавате филма във време, когато Външното министерство е особено актуална тема…

Темата е вечна.

А на фона на сегашната политическа действителност на екрана ще се прокрадва ли нотка за това колко са важни външната политика и дипломатите на една държава?

Като специален акцент – не, но то се разбира. За мен е любопитно, че дипломатите преди 9 септември 1944 г. са получавали мизерни заплати, а бащата на Стефан Бочев му е пращал пари, за да поддържа, както се казва, ниво на дипломат.

Интересен стил на работа имате – редувате тежките теми с филми за художници. Случайно ли е, или имате нужда да се отърсвате от трудните сюжети с приятни истории…

Отвътре ми идва, но това ми напомня следната история: Бог да я прости, с Блага Димитрова бяхме на едно събитие във Франция. Носех френския вариант на филма ми „Оцелелите. Лагерни истории“ (1990). Исках обаче зрителите да видят и един американски филм, който страшно харесвах – за една помпена станция за бензин сред пустинята. Скука, мизерия, неколцината души там се мразят, но един ден пристигат жена и мъж, германци, скарват се, той си заминава с мерцедеса, а тя остава. И тази германка превръща живота на заспалото място в такова шоу, че започват да отбиват всички камиони, там ядат, пият и т.н. Идват обаче от емиграционните служби, казват ѝ, че няма право да живее там, всички помръкват, но тя успява да си намери документи за престой, връща се и животът започва наново…

Много исках зрителите, които гледат тежкия филм за комунистическите лагери, да видят и този, защото виждаш как един човек с очарованието си може да превърне цяла група непонасящи се в щастливи хора. И след прожекциите Блага ми каза: „Наско, как е възможно да ни показваш тези два филма в един и същи ден?!“ (Смее се.) Ето така, снимам и моите филми, същата история е…

Знаете ли как стана „На чаша вино с Милко Божков“? Мои приятелки от Швейцария организираха там изложба на български художници и ме помолиха да помагам в експедицията на картините. А това е тежка работа. Затова им казах: „Ще ви помогна, но искам да включите и Милко Божков в изложбата“. Те го включиха. И той всичко продаде. Страхотен художник.

Преди пет години ми казахте, че ви се прави филм за Българската православна църква – също актуална тема днес…

(Въздъхва.) Да, обаче… за съжаление, филмът ще бъде отрицателен. Те не допускат никого. Исках да правя филм за игумена на Рилския манастир – Калистрат (1944–1948; осъден от тогавашната нова власт по подозрение за връзки с горяните и лишен от граждански права за 15 години, б.р.), но въобще не ми дадоха да вляза с камера в обителта. Казаха да напиша писмо и че ще отговорят, но… Това, което най-много ме дразни в нашата църква, е липсата на реална помощ към ближния, към хората. Католическата, а и протестантската въпреки многото си дефекти извършват сериозна социална дейност. Първият музей на модерното изкуство в света например е във Ватикана – те са винаги с една крачка напред.

Тази година бяхте председател на журито, което присъжда Наградата за документално кино на Съюза на българските филмови дейци – как ви се вижда новото поколение кинотворци?

Изгледах 43 филма. Много от дебютните филми, номинирани от различни гилдии, ми бяха по-любопитни от тези на опитните колеги. Не мога да кажа, че съм срещнал шедьовър, но видях интересни гледни точки, интересен подход, добри оператори – талантлива вълна от млади хора. Едни кандидатстват за субсидия, други събират стотинки откъде ли не, но си личат любовта и желанието им да правят кино.

И знаете ли с какво усещане останах от всичко видяно? Има филми, заснети професионално, но не вълнуват така, както други, направени простичко, без особени хватки, с емоция. Това винаги е важно за мен – зрителят да се развълнува.