Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Милко Божков, P.S., СБХ, „Шипка“ 6, 18 април–24 май 2024 г., куратор Пламен Моневски

Изложбата на Милко Божков отзвучава полифонично на цял етаж в залите на „Шипка“ 6. Пред взора ни се разгръща впечатляваща панорама от произведения, различни по размер и формати, материали и технологии, които въпреки внушителния си обем въздействат в последна сметка като своеобразно „тотално произведение на изкуството“. Подобна концепция определя на отделния опус специфично място в ансамбъла – при всичките си уникални особености и качества, той по естествен начин се интегрира в цялото, превръща се във функционално необходима единица, притежаваща собствен глас и тембър и същевременно органично вписана в многогласието на експозицията.

За това впечатление допринася и грижливо осъщественият подбор, както и пространственото разположение, реализирано в трите отделни зали. Същевременно вниманието и интересът към включените творби се поддържа равномерно през цялото „времетраене“ на експозицията, протичащо в определен линеен ритъм.

Изложбата на Милко Божков няма строго ретроспективен характер. При все това времевите граници се простират в хронологичните рамки на относително дълъг период – от 1983 г. до днес. Налице е грижливо подбрана „представителна извадка“ от значимото творчество на именития художник. Повечето от произведенията до този момент са непоказвани. Въпреки внушителния си обем тя в никакъв случай не е претоварена, зрителят диша свободно и леко, идеите, емоциите, естетиката и отлично овладеният занаят образуват фина многостепенна амалгама, сетивното и умопостижимото вървят ръка за ръка. Произведенията балансират „по ръба на бръснача“ между пластическото и концептуалното начало.

Казаното ми дава основание да припомня, че от известно време, поне според мен, е налице определена фасцинация, дори своего рода хиперболизиране на „визуалното“ начало. Често говорим за „визуални изследвания“, „визуални образи“, с една дума, за т.нар. Visual Turn в съвременното изкуствознание. Само че в същото време сякаш забравяме, че даден тип творби, които не биха могли да бъдат упрекнати в семантичен дефицит, притежават едновременно и материално-предметни характеристики, интегрална част от семиотиката на творбата. В случая, струва ми се, това е важно да се каже. Произведението на изкуството трудно може всякога и безкритично да бъде редуцирано до визуален образ. По мое дълбоко убеждение „обременяването“ с материя въпреки широко разпространеното мнение в обратна насока по принцип не препятства концептуализацията на посланието.

При по-близко и детайлно запознаване с контекста се оказва, че оригиналното мото (P.S.) маркира едновременно конкретния повод (70-годишнината от рождението на автора), а заедно с това и отместването на експозицията във времето, прехвърлянето ѝ от изминалата в настоящата година.

Има и още нещо, което заслужава да бъде изведено като общ знаменател отвъд фактологичното многообразие – липсват заглавия. Това е съществена, принципиално важна характеристика. Като правило, и това е обичайната практика, публиката е настроена да се вглежда в творбите (каквито и да са те) през ситото на съответното заглавие, което по презумпция задава определена вербална, понятийна изходна точка и ориентир. Липсата на подобна опора прави така, щото изображението или образът увеличават специфичния си капацитет и потенциал за директни внушения, при което нарастват смисловите и емоционалните нюанси и „подсказки“. Така се разширява пространството на зрителската активност и самостоятелност при възприятието. В известен смисъл определено се скъсява „мостът“ между автор и зрител. Творбата „говори“ пряко чрез пластиката си, а не чрез думите на заглавието.

Милко Божков в еднаква степен свободно и с впечатляващо майсторство владее всички средства, които му дават визуално-пластическите изкуства – фактури, материи, субстанции, консистенции, като ги обработва и префасонира в технологичен план по най-различни начини. Пред нас се редуват живописни платна, цветни и черно-бели литографии, колажи, гравюри на метал, рисунки.

Двата основни принципа на формоизграждане – изобразителният (предметно-фигуративният) и архитектоничният (конструктивният), при художника съжителстват в щастливо постигнато единство, което е необходимото условие за впечатляващо широкия и многолик диапазон от предложени на нашето внимание архетипни образни модели, варианти, вариативни интерпретации на дадени теми и мотиви в развитие, разгръщащи богатството и дълбочината на пластическото творчество, без да нарушават или да проблематизират светогледната и стиловата монолитност на експозицията (стилът, схващан в по-дълбок смисъл, като израз именно на пластически мироглед).

В редица случаи се уверяваме в своеобразния минимализъм на автора, в неговото майсторство при шлифоването на пестелив и лаконичен пластически изказ. Често „по-малкото е повече“. Плоскости, линии, абстрактни форми, архитектонични геометрични конструкции в двумерни пространствени зони се редуват или съжителстват с натурни елементи, с фрагменти, с „първични“ интерпретации на характерни природни или предметни „късове“. По този начин пред художника се разкриват широки възможности за материализация на определен тип неконвенционална образност, при която зрителят се движи от простодушната занимателност на даден детайл до тайната, скрита от непосредствени наблюдения и често зашифрована образна символика на творбата като цяло.

Многообразните и многоаспектни съотношения между слово и визуален образ имат и друг аспект. Преплитането, вътрешното родство между рисунка и писмо, способства за нагледната изява на техния общ корен. От една страна, част от представените рисунки – подчертано непретенциозни и в голяма степен импровизационни, заредени отвътре с импулсите на спонтанния жест, сякаш потопени в „потока на съзнанието“, фиксиран в неведоми мрежи от точки, линии, щрихи и петна, притежават характеристиките на подготвителни стъпки към сетнешни завършени произведения. От друга страна, те „изплитат“ нагледно някакво тайнствено „първописмо“, при което разликата между знак и рисунка тихо отшумява и тотално се заличава.

Тези особености на изкуството на Милко Божков получават развитие и в творбите, вдъхновени от лириката на Борис Христов („Думи и графики“). Трудно можем да ги определим като илюстрации. Това е своеобразен образен съпровод с автономна стойност и самостоятелна значимост. Същото може да се каже за древноегипетския текст „Елегия“. Текст/изображение са споени, слети в неделимо единство. Освен безупречния и изискания си художествен вкус и калиграфското си изящество те свидетелстват за „вечното“ завръщане – „назад към миналото, което е и бъдеще“.

Оригинално решение представлява и идеята за паралелното експониране на графичните отпечатъци и на плочите, от които те са осъществени. Целта тук е да се покажат процесът, развитието, етапите на създаване на творбата. Освен несъмнения дидактичен ефект (в най-високия смисъл на думата), подобен подход обогатява чисто пластически общата визия.

Панорамната експозиция до известна степен се фокусира от един полиптих, поместен директно срещу входа в централната зала. Реч иде за изненадваща, твърде необичайна трактовка на темата за „Тайната вечеря“, едно от последните произведения на Милко Божков. Традиционният иконографски тип е интерпретиран изключително оригинално, без фигури. За разлика от обичайните решения, тук общата структура се гради на тънко обиграна диалектика – отсъствие/присъствие; симетрия/асиметрия. Един е отпаднал, останалите са равнопоставени, всеки апостол (парадоксално – при физическото им отсъствие!) е индивидуализиран индиректно и метафорично.

Симетрично разположените кръгове с различно композирани „стрелки“ всъщност символизират присъствието на апостолите. Те могат да се асоциират и с нимбове, всеки един притежаващ собствени тонални белези. Заедно с това, при по-свободна игра на асоциации, със своеобразните си „циферблати“ тези кръгове сякаш маркират историческото време, в което пребивават и в което предстои да осъществят своята мисия. „Часовниците“ в този смисъл сякаш отмерват различни часови пояси („да проповядват Евангелието по цялата Вселена“).

В същото време „часовникът“ (нимбът) над Иисус е от по-особено естество – той е в зоната за „спрялото“ време, символизира присъствието Му едновременно и в историята, и извън нея, нещо абсолютно непостижимо за човешкия ум.