Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

С поета Стефан Иванов разговаря Владислав Христов

„Писателят е с единия крак в живота и с другия в смъртта, хем е тук и сега, хем въобще не е наоколо, хем се радва, хем си ръчка раните, които току-що са хванали коричка…“

Изминаха 20 години от излизането на „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“, стихосбирка, която предизвика много читателски реакции. Какво си спомняте от онези времена? Все още ли тече „битка“ между Гинсбърг и Буковски?

Спомням си много, спомням си колко наивен, енергичен и влюбен бях, колко много драми имах в живота си тогава, как не спирах да чета, да гледам филми, да седя до късно навън, всеки месец пишех за списания по пет-шест статии, влязох в университет с олимпиада по философия, иначе можеше и да не вляза, честно казано, да помня как не спирам да пътувам, да фантазирам и пиша, имам чернови на романи от това време, които се радвам, че не публикувах. Спомням си как се разхождам по цял ден, как в гимназията си чета, слушам дискмен, тъгувам, че се разделям, събирам и пак разделям с момичета, вечерно време се виждам с десетки години по-големи от мен познати, а после седя пред компютъра и пиша по форуми, пиша си блога. Случиха ми се прекрасни неща тогава, оттогава са и най-близките ми и дълги литературни – и не само – приятелства, оттогава са и някои от големите ми травми, за които всъщност още не съм писал, но и това предстои. Аз и най-близките ми нямахме идея за спектъра на аутизма, за травми, за обсесивни-компулсивни разстройства, за синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Бях близък с особени хора в гимназията и от днешна перспектива ми се струва донякъде притеснително и чудовищно това, което ми се е случвало, но тогава нямах представа, че е такова. Отне ми много години и усилия, за да спра да живея с вината, която ми беше вменена, че даже и книга написа за това един човек. Като се замисля, имам много срам и страх от тези години, много болка, но имах и щастливи моменти. Като цяло – не знаех много как да живея и какво да правя със себе си. Но опитвах какво ли не. А Гинсбърг и Буковски са си супер, чета ги все още, преди двайсетина години направих и собствен превод на „Вой“. В публиката настъпиха същите промени, които наблюдавам и днес – част от публиката е в пъти по-любопитна, интересна, задълбочена и запозната с реалността, тенденциите, традицията и с какво ли не, отколкото самите писатели и хората, създаващи култура, или пък институциите. Благодарен съм за щедростта на тези хора.

Нишката, свързваща ви с града, продължава да е осезаема, как намирате сегашна София? Липсва ли ви София от края на 90-те?

Липсва ми това да имам времето и енергията да се изненадвам по поне пет пъти на ден, да седя по поне три часа в „703“, да чета Джойс или Пол Остър и да пия чай, да кисна с часове и в „Нисим“, и „Български книжици“ и да си подбирам книги, липсва ми целодневното ровене в кашони с книги втора ръка, липсва ми в „703“ на съседната маса да е Цветана Манева или Павел Червенков и да чета, докато дойде момичето, с което имам среща, липсва ми да гледам по пет филма един след друг на филм феста или на „Киномания“ и да се влюбвам отново и отново на всеки филм. Липсва ми уютът на тъгата и непрекъснатото слушане на тъжни песни на слушалки, които ме караха да бъда себе си и щастлив. Липсва ми даже налудничавата ми и почти невинна надменност и амбиция. Младостта е, за да ти липсва, като отминава. В София тогава имаше няколко места, на които се случваха неща, концерти, събития, „Шипка“, „Червената къща“, културни институти, малко бяха и големите концерти и партита, и всички се познавахме по лице и се поздравявахме там, беше весело. Сега има много повече избор и възможности. Има и повече поводи за тревоги, убеден съм в това, но има и повече осъзнатост за опасностите, надявам се. София и преди, и сега е един доста равен град, има само две места, които те карат да се напънеш и да изкачваш нещо – около операта и около булевард „Черни връх“, този доста равен град някак естествено подтиква към равнодушие и апатия, но много хора през последните десетина години хич не са съгласни да са равнодушни и апатични, а искат да са себе си и това винаги носи риск, но той се отплаща.

Ако кажем, че в поезията ви тогава имаше немалко бунт, срещу какво и кого е вашият бунт в настоящето?

Срещу същите неща, лицемерие, агресия, липса на честност, ограниченост, кариеризъм, болезнени амбиции, като се случва да попадна на стари неща, които съм писал, темите са същите – какво намирам за красиво, кое ми се струва отвратително, на какво се възхищавам, от какво ме е страх, какво и кого обичам и колко светът може да бъде негостоприемен. Инстинктът за неприспособимост не спира да работи. Всяко време си заслужава бунта и несъгласието. Ако бунтът стане норма, заедно с постоянната непринуденост, честност и автентичност, не би било зле, защото нещата доста се нормализираха напоследък, но никой не е казал, че нормалността, постиженията и наградите ѝ са за хвалби. Доста скучни и нечестни могат да бъдат, но победителите, историята го е доказала, често са такива. Аз съм на страната на победените, на отишлите си рано от този свят, на забутаните в ъгъла и в гроба, на самоубилите се и отчаяните, на битите и наранените, на тези, на които им е отнета думата.

Изведнъж светът се оказа пред трета световна война, притежава ли съпротивителни сили поезията във време, в което злото става норма и се разпростира главоломно?

И поезията, и повечето хора притежават изумителни съпротивителни сили, когато са поставени в ъгъла и са принудени да се борят за смисъла и оцеляването си, още повече когато знаят, че са на страната на тъй нареченото „добро“. Човек не трябва да забравя за силата и волята си, за гласа си и да се оставя да бъде подвеждан, да му се посочват лесни за мразене измислени врагове и причини за нещастието му, при това врагове измислени и посочени именно от главните виновници за нещастията. Има една легенда как цар Александър I инсценира смъртта си и се превръща в мъдреца Фьодор Кузмич, та може би на много от хората на власт в България и по света вече не им се живее собственият живот, но това не означава, че имат правото да причиняват страдание на когото и да е. Рано или късно ще има достатъчно съпротива срещу безумията, които се случват, и икономически, и правосъдни, и екологични, и военни. А ако няма, ще е много жалко за претенциите на човечеството.

Във вас винаги са намирали място два свята – този на поезията и този на театъра, има ли някаква „ревност“ между тях, изчакват ли се, правят ли си път?

Театърът е много хубаво убежище и колкото ми е дал, толкова ми е и взел. Никаква ревност и съперничество няма, театърът просто изисква много време, жестока и брутална конкретна телесност е той, срещаш се с хора, говориш, спориш с тях, убеждаваш ги, виждаш тяхната гледна точка, театърът учи на разговор и на разбиране, на човещина и смирение, на смелост и инат. Театърът е пространство, в което всичко може да се случи, той е оживяло въображение, сън или кошмар на живо, любов и смърт, може да се лети и умре едновременно, да е смешно и безумно страшно. Да е красиво и да е грозно в същото време. Театърът е сила в общуването на обществото и отново, и отново трябва да се припомня, че той съществува и за да говори за проблемите на обществото, в което се прави. Не само за да бъдат продавани билети.

Водите ли си записки, когато фланирате по софийските улици, каква е механиката на творческия ви процес?

Имам десетки и десетки бележници, файлове и тетрадки с разкази, реплики, истории, сънища, фрагменти, които съм записвал и после не съм поглеждал отново. Последните години, след като открих, че в Месинджър можеш да пращаш съобщения към себе си, така си водя най-често бележки. Иначе сега, като се разхождам и бутам количката из града, си представям как разказвам на сина ни това или онова и се радвам, че имам възможността да го правя, защото толкова възможности имаше през годините да не съм вече тук. Доста съм щастлив, че съм наоколо.

Нека поговорим за „Без мен“ – книга, събираща не само поезия, но и фрагменти, мисли, сънища, цитати. Как решихте да се спрете на този смесен формат? Имахте ли някакви притеснения относно обема на книгата – 392 страници?

Марин Бодаков ме окуражи книгата да бъде такава, каквато е, изчете я и я редактира, даде ми напътствия и съвети, съобразих се с тях. Книгата е такава и по необходимост, дълго време работих в театъра, писах пиеси, статии, рецензии, редактирах всякакви книги, превеждах, пътувах, протестирах, организирах събития, модерирах дебати, бягах в четене и гледане на хиляди филми и сериали, наблюдавах как животът ми се случва, занимавах се с депресиите си и циклех в тях, не можех да изляза от поредица от порочни кръгове, дълго време въобще не бях на себе си и това беше единственият начин, по който тази книга можеше да се появи, десет години не бях издавал книга със стихотворения и се бяха натрупали ужасно много всякакви текстове.

Между вас и покойния Марин Бодаков съществуваше много силно приятелство, кои бяха допирните точки, които ви свързваха през годините?

Възможността да сме себе си един с друг. В нашето общество, а и в литературната среда в частност има, парадоксално, но факт, огромен дефицит на базово доверие и честност помежду ни. Това е пагубно. Пагубно е за изкуството и културата, пагубно е за нас като човешки същества, пагубно е ниски и не особено качествени интереси и нагони да диктуват моди, тенденции и да налагат тон, пагубно е лешоядите да триумфират и да обсебват живите и мъртвите и да ги оглозгват, колкото могат, но имам надежда, че има и други възможности, много окуражаващи примери има и в момента. Има достойни хора и те трябва да бъдат подкрепяни, за другите даже не ми се отваря и дума, те и бездруго говорят достатъчно за себе си и постиженията си.

Бих нарекъл книгата „Без теб“, защото много от текстовете са своеобразен опит да се сбогувате с Марин, да приемете идеята, че той вече не е между нас. Успявате ли да се справите с това, или все още търпите провали?

Скръбта е лична работа и все още помня как ревнах като животно, когато бях в театъра, в „Сфумато“, когато Йордан Славейков ми се обади и ми каза защо Марин не ми отговаря на съобщенията от нощта и сутринта. Да, очаквах нещо подобно, но не исках да го повярвам и досега, може би съм в процес на осъзнаване, че най-сърцатият човек, когото познавам, си е отишъл. Най-вече именно заради щедрото си сърце и за радикалния отказ да бъде здравословно егоистичен. Марин е рицар и мускетар, каквито са хората, когато могат да си го позволят. Марин продължи да е такъв и когато не можеше да си го позволи. И плати чудовищна цена за това. А провали ще търпя, докато съм жив, провалът не е нещо лошо, да осъзнаеш, че страната, на която си, и принципите, които отстояваш, и ценностите, които вървят с тях, вещаят само капитулация. Но тази загуба – етически погледнато, а и естетически – е победа и е за предпочитане. Нямам какво да крия, не ме гризе съвестта, спя спокойно, опитвам се да съм добър човек и приятел, това не е малко.

Каква според вас е причината в съвременната ни литературна среда искрените и дълготрайни приятелства да са толкова малко? Губи ли пишещият човек способността си за „мека грижа“ и емпатия?

Неща, които бяха честно срещани или поне си фантазирам и се самозаблуждавам, че са били, вече са рядкост. Масово с лекота се потъва в собствения балон, ден, кариера и живот и това дава комфорт. Пишещият човек, както и повечето хора, чиято работа и занимание са да се ровят в това, което ни прави хора, може да стане обигран и хладнокръвен хищник, нахлузил някакви маски, роли, претенции, ерудиция и позиции, но всъщност отдавна да не е това, на което се прави. Той може да копнее да съчувства, да е честен, да е пълен с живот, да е грижовен, но може и всъщност да е „обсебен минувач край собствения си живот“, както пише Екатерина Йосифова – с потисната любов, освен към себе си, с пресушено състрадание, с подуто и надуто его и зловещ и доста перверзен нарцисизъм, който даже не може да бъде напълно осъзнат. Има и изключения и ги ценя. Опитвам се да не съм такъв, а дали успявам е друг въпрос.

Георг Тракл, Астрид Линдгрен, Уилям Шекспир, Лудвиг Витгенщайн – това са само някои от личностите, които цитирате в „Без мен“, каква е функцията на цитатите в книгата?

Цитатите и епиграфите, от Кнаусгор до Куо-Ан, са фарове, знаци, които ме упътват, задават ми посока, мотивирали са ме да пиша, действали са ми като светкавици и са ме карали да се сепна, подкрепяли са ме. Авторите, които обичам и цитирам, са ми приятели, помагали са ми и като ги споменавам, признавам това и признавам и факта, че ги ценя и искам и други да ги открият, както и аз съм ги намерил.

Сънищата, които описвате в книгата, се появяват и изчезват между поезията, понякога разменят ролите си, извор на какво за вас са сънищата? Имате ли им доверие?

В сънищата човек е себе си във всичко, което сънува, даже да са други хора, сънят е нещо много мощно и му имам доверие, когато ми говори, даже и да не го разбирам. Сънищата учат, че отговорите са навътре, дълбоко навътре, не са в мола, не са в телевизора, а вътре и нито отговорите, нито въпросите са ясни. Животът е сложна загадка, страшна и необяснима, не може да бъде смалена до понякога ясните и прости неща, които ни се налага да правим наяве. Има мощни и тъмни реки, които текат в нас, има и светлина, която напук на всичко не се оставя на мрака, колкото и той да е привлекателен с удобствата на отчаянието и безсилието. Трудно е да следваш смисъла на сънищата си, още по-трудно е да живееш живота си, а не да му се оставиш да ти се случва. Имал съм много късмет, щастливи случайности и насън, и наяве, и съм благодарен за това, но съм благодарен и на ината си, и на хората, които са го забелязали и оценили, без тях нищо нямаше да има особен смисъл.

В едно ваше стихотворение твърдите „някои неща не могат да имат разрешение“. Кои всъщност са възлите, които все още не можете да разплетете?

Как да бъда себе си и да бъда добър човек, без това да наранява мен или хората, на които държа. Трудно е да се пази баланс, когато имаш желанието да седиш часове наред пред един екран и да пишеш за неща така, че да са важни не само за теб, но и за тези, които ще ги четат, слушат или гледат на сцена. Това изисква време и усилия, коства наистина много, трудно се прави разлика между качествено и некачествено, лъжливо и автентично, добро и лошо. А същевременно гледам детето ни и радостта, която гори в него, безкрайната воля за учудване, за допир, за усмивка и откривателство и за да ги видя, трябва да спра, да сляза оттам, където се намирам, да клекна и седна на пода и да гледам и да си играя. Всъщност това искам да правя, да си играя и това да е работата ми, а не администрации, координация, крайни срокове, проекти, съгласувания и логистика.

Вярвате ли, че големите събития в живота на един творец водят и до големи промени в творчеството му? Какви метаморфози настъпиха в светогледа ви, откакто станахте баща? Доколко бащинството се отрази на писането ви?

Водят, ако им се оставиш да те водят, ако се противиш и си държиш на своето, много ще спечелиш и далеч ще стигнеш. Отвори се нов живот и за мен с появата на този нов живот. Нямам думи, с които да изразя радостта и благодарността си. Бебето е свеж и пресен космос, кълбо от невинност и инстинкти и това, на което може да те научи, е търпение и любов към него, а после и към теб. Гледам все още да не пиша много за сина ни, защото писането може и да изглежда пълно с живот, когато четеш, но то има свойството и да препарира, да закотвя, да спира потока на живота. Писателят е с единия крак в живота и с другия в смъртта, хем е тук и сега, хем въобще не е наоколо, хем се радва, хем си ръчка раните, които току-що са хванали коричка и имат възможност да заздравеят, но не, той си казва, че е редно да събуди демоните, да се рови там, където болката се смесва с отговорност и красота, с надежда и доброта, и да свидетелства отново и отново за същите неща, за които ще пише, докато може. Голямата ми мечта е да мога да разкажа на сина ни за семейството ни, за мен, за живота ни и да може да ме познава такъв, какъвто съм. Голямата ми мечта е, когато сме заедно и той е пораснал, да продължаваме да се прегръщаме, да ме гледа в очите и никога, никога, никога да не гледа в земята от страх или срам от мен и да можем да разговаряме, докато сме живи. Търпение и любов, толкова.

Издател на „Без мен“ е „Кота 0“, едно ново начинание, от което самият вие сте част. Как се чувствате в ролята на издател? Какви са първите трудности, с които се сблъскахте като малко издателство, залагащо на некомерсиалната литература?

Разликите не са толкова големи, колкото и странно да звучи. Просто грижата за книгата ти става още по-голяма, както и отговорността към нея. Трудностите са всякакви и всевъзможни, но донякъде преодолими, защото не съм сам в тази авантюра. Радвам се, че сме заедно с Иван Димитров, Захари Захариев, Светослав Тодоров и Стефан Икога. А трудностите са свързани с видимост, логистика, финанси и проумяването на това как въобще функционира цялата тази работа. Това е авантюра, която е предизвикателство за нас, защото сме, малко или повече, интроверти, темерути, обичаме да си седим вкъщи, да работим, мълчейки, защото пишем, но мисля, че бавно и полека ще си върви напред това приключение и мечта, защото ни е важно. Оказва се, че е важно не само за нас, и съм благодарен за това, за подкрепата от приятели и непознати.

Стефан Иванов (род. 1986 г.) е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво“ (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004), „Списъци“ (2009) и „Навътре“ (2014). За „Списъци“ е номиниран за Националната награда за поезия Иван Николов. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК – „Перото“. Носител е на наградата София: Поетики (2011). Съавтор е на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила Икар (2013) за най-добро представление. Пиесата му „Между празниците“ е номинирана за Икар (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата му „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“ по едноименното му стихотворение е официално предложение на България за Оскар. От 2003 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, турски, сръбски и други езици. Автор на блога siv.sofiascape.com.