Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

На 13 (12) януари 1915 г. режисьорът Васил Гендов прави премиерата на първия български игрален филм „Българан е галант“ и с това нарежда страната ни сред другите европейски държави със собствена национална кинематография. Българският зрител не само познава, но и вече е пристрастен към чудото на седмото изкуство. Още през 1898 г. (две години след прожекцията на братята Люмиер) у нас начеват „панаирджийски“ прожекции. Чуждестранни оператори започват да посещават страната ни, за да заснемат първите хроникално-документални филми от България. Около 1905 г. се появяват първите подвижни кина, в 1908 г. отваря врати първият кинотеатър – „Модерен театър“. Около 1910 г. започва реализацията на първите български филми, а салоните и прожекциите се увеличават и извън столицата. Вече на седмото изкуство започва да се гледа сериозно не само от страна на обикновените зрители и интелектуалците, но и от представителите на бизнеса. Това естествено налага създаването на професионални сдружения, които да предложат на властите регулации на филмовия процес, подобно на кинематографиите в другите европейски страни. Така през 1915 г. кинопритежателите в България се сдружават и регистрират свой устав. През лятото на 1924 г. във Велико Търново се провежда учредителен конгрес на Съюза на българските кинопритежатели. През 1920 г. кинопрожекционистите също се организират в Съюз на кинооператорите в България. През 1924 г. по инициатива на сп. „Нашето кино“ е основано Дружеството на кинолюбителите в България (ДКБ) с представители в повечето областни градове. През 1926 г. проф. Асен Златаров, Добри Немиров, Елин Пелин, Чавдар Мутафов, Людмил Стоянов, Стилиян Чилингиров, Ангел Каралийчев, художниците Александър Божинов, Иван Милев, Дечко Узунов, Иван Пенков и други интелектуалци създават Съюз на приятелите на филма с цел да спомогне за правилното разбиране на филма като изкуство.

На 23 юли 1934 г. във фотоателие „Вита“ на режисьора Александър Вазов, намиращо се на ул. „Леге“ в София, се събират пионерите на българското кино – Васил Гендов, Борис Грежов, Васил Бакърджиев, Александър Вазов, Минко Балкански, Симеон Симеонов, Васил Пошев, Петър Стойчев, Стефан Петров, Велко Стоев. Те създават Съюза на филмовите деятели в България, чийто наследник днес е Съюзът на българските филмови дейци. Столичният вестник „Слово“ известява в края на юли 1934 г.: „На състоялото се на 23 т.м. общо годишно събрание на Съюза на филмопроизводителите се взеха няколко важни решения, които имат голямо обществено значение. Така например Съюзът се преименува в Съюз на филмовите деятели в България. С това се цели да се привлекат за членове на съюза наши общественици, писатели, журналисти, композитори, театрали, артисти и други“. Логично за първи председател е избран Васил Гендов, а подпредседател е Александър Вазов. Организацията създава първообраза на днешната структура на СБФД – управителен съвет и творчески гилдии по кинопрофесии. Изработено е и изложение до министъра на просветата за нуждата от запазване на общите морални и материални интереси на българското филмово производство. Обмисля се и създаването на печатен орган, който да възпитава зрителите във филмова култура. Това е бъдещото сп. „Кино и фото“, чийто наследник днес е „Кино“. Без съмнение основателите на киното в България имат визия за бъдещето и полагат основите на филмовото производство, разпространение и показ, както и образование. Техният устрем е попарен след деветосептемврийския преврат през 1944 г. С постановление на Министерския съвет от 1948 г. съюзът е закрит и преобразуван в Дом на киното, а организацията се възстановява през 1954 г. Комунистическата партия прави опит да постави в подчинение филмовите дейци, както това се случва и с останалите творчески съюзи. Въпреки това през времето те намират сили да се съпротивляват срещу наложените идеологически норми. През годините Съюзът се превръща в център на свободомислещи творци, а по-късно изиграва и важна роля в демократичните промени – тъкмо в Дома на киното след прожекцията на филма „Дишай“, организирана от Кабинета на младия кинематографист, се създава Общонародният комитет за екологична защита на Русе.

След 1989 г. филмовите дейци най-болезнено преживяха промените, но съюзът премина и през тези катаклизми и запази своя авторитет и място в обществения и културен живот в страната. Вече 90 години.

Филмът „Дишай“ и неговото дисидентско битие

Историята започва с едно съобщение: „Ръководството на кабинета най- настоятелно ви моли да присъствате на извънредно събрание, което ще се състои на 8 март от 16.30 ч. в зала на Дома на киното. Ще се прожектира и филмът „Дишай“, режисьор Юри Жиров“.

Годината е 1987. На 23 септември в Русе пред Паметника на свободата се връзват червените връзки на новоприетите пионери. Градът за пореден път е обгазен от завода в Гюргево. Церемонията не е спряна, въпреки че децата не могат да дишат, някои припадат, а други използват червените си връзки като защита пред лицето. Това провокира шест майки да излязат на мирен протест, за да привлекат вниманието на местната и централната власт. Те повеждат още 500 русенци пред сградата на Окръжния комитет на Комунистическата партия. На собственоръчно изработените плакати са изписани техните искания: „Чист въздух за нашите деца“, „Искаме здраво поколение“. Исканията им не са политически, но властта ги приема като такива.

Екологичната катастрофа е тема на преговори между българското и румънското правителство още от 1986 г., но проблемът умишлено е заглушаван в общественото пространство… Предложението за създаване на филм с работното заглавие „Въздух за Русе“ е направено от екип, който през есента на 1987 г. е бил командирован в Русе, за да заснеме филм за предоставянето на „социалистическата собственост за стопанисване и управление“. Той случайно попада на първата демонстрация на русенци. Същият този екип решава въз основа на заснетия материал да създаде документален филм за екологичната обстановка в Русе и през ноември представя литературния сценарий. Ръководството на СТФ „Екран“ заедно с Комитета за радио и телевизия дават разрешение. При заснемането на първата демонстрация екипът е арестуван от органите на МВР, но след обаждане от страна на ръководството на Комитета за радио и телевизия с обяснението, че се изпълняват служебни задължения, екипът е бил освободен, а снимачният материал – върнат. При снимките на втората демонстрация екипът е оборудван вече с няколко камери и както е записано в справката на отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП: „монтирани са няколко камери, които обхващат различни ракурси. Това означава, че екипът е бил предварително информиран за времето и мястото на провеждане на демонстрация“.

Според оперативната информацията на ЦК първата прожекция на филма „Дишай“ е организирана още на 26 февруари 1988 г. по инициатива на Първичната партийна организация на СТФ „Екран“. Присъствали са около 100 души. Поканени са и членове на ден преди това формирания Инициативен комитет за защита на Русе в Института по философия, преподаватели от Софийския университет, две жени от Русе и др. Събранието след прожекцията излиза с декларация към ръководството на страната. На 29 февруари Малина Петрова търси свободна дата в Дома на киното „за много важно извънредно събрание“ на Кабинета на младите филмови дейци. Единствената свободна дата е 8 март. На 8 март в 11.30 ч. по указание на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП, е съобщено на ръководството на Комитета за телевизия и радио, че прожекцията трябва да бъде спряна. Някъде по веригата, или както пише в справката, „по схемата“, е имало проблем в комуникацията или откровено противопоставяне на заповедта. Прожекцията се провежда в присъствието на над 400 души и в резултат е основан Общонародният комитет за екологична защита на Русе. Избран е Управителен съвет от 33 души, а негов председател е Георги Мишев. На 10 март 1988 г. в Шести отдел на Държавна сигурност е влязла в обращение справка относно „най-активните изменници на родината, служители и сътрудници на българската секция на радио „Свободна Европа“ и списък на кинодейци, взели участие в различни неформални групи“. Сред тях са посочени имената на Георги Мишев, Малина Петрова, Христо Ганев, Анри Кулев, Светла Ганева, Боян Папазов, Румяна Петкова, Олег Ковачев, Христо Писков, Георги Данаилов, Януш Вазов, Ирина Акташева.

На 24 март в Политбюро Тодор Живков изнася своите „Съображения“: „Да се изолират политически и нравствено деградиралите хора, като се изключат от партията и отстранят от съответните колективи. В тези случаи да се води широка и аргументирана разяснителна работа, за да не се допуска превръщането на някои в „герои“… Изключват се хора от Партията и се разжалват членове на ЦК на БКП, докато се стигне до 3 ноември 1988 г., когато в Софийския университет се основава Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. През юли 1988 г. заводът за хлор е спрян. На 22 декември 1989 г. филмът „Дишай“ е излъчен по БНТ.

Откъс от книгата на Деян Статулов „(Пре)поръчани филми“, издателство „Локус“, 2023 г.