Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

Във връзка със 125-ата годишнина на Панчо Владигеров публикуваме със съкращения този забравен критически текст на композитора Димитър Ненов (1901–1953), излязъл в двуседмичното издание „Български народен театър“ на 10 август 1936 г.

Да прецениш една опера, значи да я разгледаш от много страни. Първо: като произведение сама за себе си, като се започне от формално-естетична гледна точка; второ: като едно синтетично произведение, дадено или поставено на една оперна сцена; и трето: разглеждане при едни специфични условия – отношението на тази опера към нашето музикално, респективно оперно творчество и какво то представлява тя за нас българите.

Преценката на либретото и музиката от формално-естетична гледна точка е сложна работа, надхвърляща рамките на едни критични бележки; при това трябва да се взема под внимание цялото творчество на автора, а особено цялото развитие на нашата художествена музика, което е тъй много свързано с името на Владигеров и което тъкмо заради това е толкова трудно, защото темпото и начинът, по който се развива целият ни културен живот, респ. музиката, са от много особен характер и трудно е да се установят законите, които да позволят лесно и бързо справяне с моменти на силно творческо напрежение, които се отбелязват като културен патос. При този именно културен патос често се случва, щото много явления да се явяват единично и почти случайно, като че ли без никаква връзка с предишно и настояще, като случайни хрумвания, едва ли не „интуитивно“ подсказани от творците. Задачата става още по-трудна, когато се вземе под внимание фактът, че голяма част от нашето музикално творчество е абсолютно непознато на обществото и на специалистите, които да потърсят естествените връзки и логическите последици. Нашето предпочитане към чуждото творчество, лесно обяснимо с желанието ни за догонване, не ни дава време да изучим и преценим всичко наше и да намерим едно правилно отношение към него. Колко са наистина книгите и студиите, в които се разглеждат тези въпроси, и колко са критиките, в които има опит да се направи преценка на едно явление, наместо обичайните впечатления и импресии, които винаги интересуват, доколкото хвалят или отричат, без да бъдат обосновани и без да поставят проблемите на една истинска критика.

Затова у нас лесно се хвали и още по-лесно се отрича, бързо се вдига шум около едно нещо и още по-бързо затихва шумът; а напоследък също така лесно се установи една нова практика – мълчанието, das Totschweigеn: и всичко това не е от естество да доведе до една правилна преценка на събитията и на развоя на нашия културен живот.

II.

Операта на Владигеров е едно събитие и един етап в нашето музикално развитие; и оттам би трябвало да се започне при нейната преценка. Това вече установява едно друго отношение към гледаното и за да се изтъкнат истинските качества на това произведение, трябва да се изтъкнат няколко съществени грешки, главно в постановката, които дават една съвсем фалшива представа и дезориентират публиката. Опера или музикална драма, легенда или драма с музика, това сигурно малко интересува публиката и има малко значение за успеха на едно оперно представление. Все пак интересно е за публиката да познава текста на една опера, което се практикува другаде, като заедно с програмите се продава и либретото, така че този, който възприема една опера, да е ориентиран върху това, което са мислили авторите, и върху това, което става на сцената. Първият въпрос, който се явява у зрителя, е: „Цар Калоян“ или „Балдуиновата кула“, както е първоначалното заглавие на текста от Фани Мутафова.

Либретото на Фани Мутафова и музиката на Владигеров са техни първи произведения от този род. Избягвам думата опити, защото произведения на хора като тях, дори и първи в известно направление, носят твърде много качества, за да бъдат само опити, повече или по-малко сполучливи. Вярваме, че и двамата автори имат достатъчно критичен усет, за да видят своите грешки и ги избегнат при второ произведение или даже да направят малки корекции в първото. Главната грешка в либретото е късното започване на развитието на драматическото действие, като първата половина на операта е описателна. Доколко това е вина само на либретото, не може да се прецени, тъй като композиторът винаги има последната дума и от него зависи да разшири или сгъсти действието. Такова разширение, като напр. сцената при посрещането на Калоян и танците, ни се струва дълго въпреки бляскавата, но не твърде съответстваща по стил музика.

Главните грешки на музиката са стилово неизясняване на операта и вокалната ѝ страна. Действието се развива в 1204 г. и Владигеров е успял да даде (избягвайки употребяването на старинни мотиви) една сполучлива атмосфера чрез отвлечените средства на абсолютната музика. Но вмъкването на турски мотив, с който е обрисувана Мария – куманката, макар и само по себе си твърде сполучливо, не отговаря напълно в стилово отношение. Ориенталски не значи турски и сигурно най-бляскав пример за това имаме в танците в операта „Княз Игор“. Известно е, че ръченицата е от татарски произход и едва ли е била позната тогава в България: балетната музика е по характер много близка на битово-селската народна музика от епохата преди Освобождението. Но тя е вмъкната (използван е един от симфоничните танци на Владигеров) така, че много лесно може да се замени с друга. Стилово излиза от рамките и първата сцена между Мария и Балдуин, макар и сама по себе си да е една от най-съдържателните. По своята атмосфера тя напомня неволно за подобни сцени у Вагнер, Щраус и Пучини, тя може би е най-близка до останалото творчество на Владигеров, но в случая по стил е малко чужда на цялата атмосфера.

Недотам благодарна е вокалната страна на операта. Панчо Владигеров не е вокален композитор. Явно е, че той не си поставя специални проблеми за гласа и се задоволява да го използва като един инструмент, който освен това трябва да изговаря и думите. Най-после право на композитора е да пише, както намери за добре, и не е задължително всеки да слага нови проблеми за вокалната страна на една опера, но Панчо Владигеров е отличен инструментатор и знае, че не бива всички инструменти да се използват в най-крайните им възможности.

Колкото и въпросите за стила и вокалната страна да имат своето значение, те не са в състояние да намалят стойността на операта. И друг път сме изтъквали качествата на Владигеров като композитор: ще изтъкна само новото и то е твърде ценно. А то е едно задълбочаване, особено във втората част на операта, ограничаване на тъй честото у нас гротескно използване на мотивите, което значи, че музиката неволно добива един по-сериозен характер, без да бъде изкуствено надувана. Цялата партитура от начало до край е богата във всяко отношение; но като издържани в настроение са: споменатата по-горе сцена в градината с нейните силни лирични чувства и дори патос; началото на следващата сцена в кулата, гениална по своята изразителност, няколкото интермеци между отделните картини и траурната музика, сигурно най-хубавото в цялата опера. В нея има нещо абсолютно, освободено и затова придобива характера на нещо нечовешко – както и необикновено-човешка е скръбта на цар Калоян. Тя е едва ли не най-хубавото, което досега ни е дал Панчо Владигеров, и ако си позволявам за втори път да спомена думата „гениално“, това не е случайно. Защото като че ли тази дума е забранена у нас, особено когато се говори за нашето, българското. Не е казано, че нещо, което е гениално, е сътворено от само един гений. Черти на гениалност носят много неща и страхът да дадем едно високо прилагателно за едно от високите постижения на българския дух, е признак само на аномалия…

Липсата на средства не може да извини липсата на отношение към ценните наши творения и липсата на оперна политика; нима управлението на Народния театър има за задача предварително да проваля всяка българска опера чрез лошото ѝ поставяне. Ако се върви по този път, рискуваме да препратим нашето младо композиторско творчество, на което идеализмът е главният стимул, към задънени пътища и да му прережем жизнения нерв.

Ние сме уверени, че операта на Владигеров ще има успех в чуждестранните опери; и то успех напълно заслужен.

Поставянето на операта „Цар Калоян“ навява на много мисли. И радостни, защото имаме хора като Владигеров, Фани Мутафова, Лилиев, Найденов; нерадостни, защото нашите културни институти още не могат да преценят постиженията на тези хора и тяхното значение. Такива хора у нас не са много, а на по-голямата част от тях, както споменахме, главният стимул за творчество е идеализмът. На твореца трябват много стимули, особено тогава, когато трябва да се достигнат върхове и в името на създаването на една национална култура да се напрегнат до максимум всички творчески сили.