Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Всяка историческа дата предполага вглеждане в „ядрото“ на събитието: във фактори и мотиви, довели до случването му, както и до последиците от него. Особено когато става дума за една толкова обрасла в митологеми дата като 9 септември 1944 г., на чиято годишнина посвещаваме темата на този наш брой.

Събитието е съвсем конкретно, а датата е преломна в българската история: 9 септември вписва в себе си не само военния преврат, чрез който Българската комунистическа партия (под прикритието на ОФ) идва на власт през 1944 г., но се превръща и в емблема за цялото време на комунистическия режим в страната – от Сталин до Горбачов и от Георги Димитров до Тодор Живков.

Поколенията, родени преди 1989 г. в България, добре си спомнят стария герб на НРБ, наличен на всички пуснати в обращение парични знаци, върху който „краят на историята“ бе факт: 681–1944. Факт, който идва да ни каже нещо изключително важно.

Защото 1944 г. наистина се явява както „край“, така и „ново начало“. Въпросът е с какъв знак? Каквито и исторически спорове да се водят с днешна дата, безспорно е, че след 1944 г. имаме радикална социална промяна, съпътствана от съветизацията на България (по модела, който СССР прилага и в останалите източноевропейски държави). И признаците на тази „радикална промяна“ в продължение на близо половин век са добре известни: еднопартиен режим на БКП, репресии над политическите противници и инакомислещите, промиване на мозъците чрез средствата на тоталитарната пропаганда, одържавяване на средствата за производство, пълен контрол над населението, отмяна на основни граждански и човешки права, както и заличаване на сериозна част от българската следосвобожденска културна традиция. 

Що се отнася до самия 9 септември, тук споровете за „спонтанния характер“ на случилото се или за „всенародното въстание“ – предвид действията на група военни с опит от предишните два преврата или навлизането в страната на Червената армия – са напълно безпредметни. И са също толкова наивни, колкото описанието на същите тези събития в пропагандното стихотворение „Милиционер“ на Ангел Тодоров: „Септемврий… Осми е – срещу девети, / и ОФ – комитетът е на крак… / „Вий – в пощенския клон… А вий вървете / в участъка…“ И – пръв е Ваню пак“ (в. „Знаме на труда“, 20 октомври 1944 г.).

Ако търсим обективната гледна точка, ето „външния поглед“ към случилото се през 1944 г. на швейцарския кореспондент Волфганг Бретхолц, пристигнал веднага след обявяването на преврата от Турция: „На 9 септември в София държавната власт бе обсебена от група мъже, които се представят за „истински демократи“ и за „същинските представители“ на българския народ. В действителност, с малки изключения, те са предшественици на комунистическата диктатура, като едни от тях съзнателно действат като агенти на Съветския съюз, а други са несъзнателни негови инструменти. Начинът, по който заграбиха властта, те нарекоха „държавния преврат на 9 септември“ и го забулиха с легенди. При по-точно вглеждане целият „държавен преврат на 9 септември“ се оказа отдавна подготвен метеж, който се извърши при пълно спокойствие, без дори да гръмне пушка. Твърде скоро стана ясно защо комунистите проявиха такава „скромност“ при подялбата на ресорите и овладяха „само“ Вътрешното министерство и Министерството на правосъдието. В началния стадий на тях не им трябваше нищо повече освен тези две ключови позиции, за да развихрят с помощта на милицията и съдилищата онази небивала вълна на терор, която потопи цялата страна в кръв и ужас, страх и отчаяние в продължение на няколко седмици“ (из книгата „Видях сгромолясването им“, 1955 г.). А ето как големият поет Иван Пейчев на младини описва същия този „Септември“ при това във в. „Отечествен фронт“ (19 ноември 1944 г.): „И в мрака „Септемврий“ изплакват селата, / „Септемврий“ – повтаря стаената степ, / „Септемврий“ – подвзема студеният вятър, / Септемврий, Септемврий! Ти знаме и креп“. И връзката между червеното знаме и траурния креп се налага някак от само себе си.