Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Никога не съм се чувствал по-близо до Христос, отколкото в работата си по това представление.“ Режисьорът Стайко Мурджев пред Виолета Тончева за постановката си във Варненския драматичен театър „Последното изкушение на Христос“ от Никос Казандзакис

Новият сезон на Варненския театър започна с „Последното изкушение на Христос“, постановка на Стайко Мурджев по романа на Никос Казандзакис. Автор на драматургичната версия е Димитър Стоянович, сценограф и костюмограф – Никола Налбантов, хореографията е на Станислав Генадиев, музиката на Петър Дундаков, мултимедията на Владислав Илиев. Участват: Гринго-Богдан Григоров (Иисус), Даниела Викторова (Мария, майка на Иисус), Христина Джурова (Мария Магдалена), Константин Соколов/Теодор Каракачанов (Юда), Николай Кенаров (Петър).

С „Последното изкушение“ Никос Казандзакис прави по-различен от библейския прочит на християнството. Вярата, изглежда, има нужда от съмнение...

Не мисля, че Никос Казандзакис тълкува превратно Евангелието и въобще библейската история за житието на Иисус Христос. По-скоро той обогатява историята, доизбистря смислите и добавя, бих казал, принадена стойност. Като последовател и съмишленик на Ницше, той споделя неговата философска идея за свръхчовека – тоест свръх и човек, Бог и човек. Как може да бъдеш едновременно двата полюса – Бог и човек... И няма ли в този Богочовек един огромен конфликт... Напрежението между Бога и човека всъщност е съдържанието, есенцията на този роман.

Сложната романова тематика, изследваща постоянната борба между двете противоречиви същности на човека – плътта и духа, предпоставя много изкушения за режисьора. Кои са вашите?

Тръгвайки към всяко представление, първото ми изкушение е да не остана в зоната си на комфорт. Винаги започвам от нулата чисто творчески, но в същото време не забравям и багажа, който съм натрупал в годините. Опитвам се да избирам текстове, които не предполагат претопляне на вече готови неща, които да нареждам и преподреждам, за да декорирам някакво представление. Да декорираш, вместо да го създаваш, за мен няма смисъл.

Как синхронизирахте вижданията си за постановката с тези на драматурга Димитър Стоянович?

В работата си с целия постановъчен екип, не само с драматурга, също със сценографа, композитора, хореографа, видеоартиста, аз търся съмишленичество. За мен е много важно да давам време, пространство и свобода на творческите идеи на хората около мен. Можеш да задържиш един човек само като му даваш свобода. На първо време се срещнахме с Димитър Стоянович, говорихме за моите намерения, аз му разказах личните си, твърде лични причини, за да посегна към този текст, той пък намести в себе си своите лични причини. Изчаках определен период от време, докато той натрупа своя психичен и веществен материал на хартия, после започнахме да синхронизираме вижданията си.

Драматургичният материал претърпя развитие.

С всяка една репетиция драматургичният материал търпи развитие и това е особеното при драматизацията на литературно произведение за сценична адаптация. Литературното изкуство е по-богато откъм образи. То лесно създава образи, много образи, които могат да се наслагват един върху друг, докато театърът е по-линеарно изкуство. И понеже образността на романа е пищна и много плодотворна, в сценичната адаптация ние трябва да „озаптим“ някак тази пищност, като в същото време не губим природата на романа. Това се постига трудно. Процесът е динамичен и именно в този контекст казвам, че с всяка репетиция сценичната адаптация се доизгражда. Някои сцени падат, някои реплики се претрансформират, трансформираме граматическото време. Тази игра на пъзел с драматургията и романа доставя огромно удоволствие както на мен, така и на артистите. Тя ме изважда от зоната ми на комфорт и това за мен е особено важно.

Прочитът на божественото през призмата на човешкото в „Последното изкушение“ провокира библейския смисъл на саможертвата на Иисус, за да я направи по-разбираема. Но ако съдим по отлъчването от Църквата на Никос Казандзакис заради романа и все още съществуващата в някои страни забрана за излъчване на филма на Мартин Скорсезе, това послание не се възприема лесно. Защо?

Има много гледни точки, когато говорим за религия, политика, за социално усещане спрямо даден феномен, за гласа на масата. Съществуват такива социално-религиозно-политически феномени, които са преднамерено статични и вкаменени, за да не могат да бъдат обсъждани, оспорвани и преодолявани.

Каноните, които трябва да останат недосегаеми...

Да. И когато взривяваш тези канони, взривната вълна малко или повече ще те помете. Казандзакис споделя в предговора на романа си нещо много важно, което и аз мога да кажа от свое име. Никога не съм се чувствал по-близо до Христос, отколкото в работата си по това представление. Казандзакис следва стриктно Евангелието, движи се по фабулата и сюжета на Евангелието, но доразвива човешкото в Богочовека и оттам историята придобива други мащаби. Той не я държи само в горницата, а и в долницата, открехва завесата, повдига булото, за да погледнем и надолу към пропастта. Казандзакис използва и една реплика по Ницше: „Бездна е човекът, но бездна е и Бог“. Каква е тази бездна, наречена Бог... Бог не е само вертикален, той е и хоризонтален.

Ако една от идеите в „Последното изкушение на Христос“ е, че всъщност за човека изкушението не е последно, а постоянно, то на какви актуални препратки към съвременниците залага вашата постановка?

Иисус и неговият живот са архетипен образ, архетипна история. Иисус е вътре в нас, това вече е по Карл Густав Юнг. В Новия завет се казва: „Вие сте храмът“, т.е. ако ние сме храмът, то Иисус живее вътре в нас и всеки от нас рано или късно, в даден период или през целия си живот е Иисус. Всеки от нас е разпъван всекидневно, умира всекидневно на кръста и възкръсва всекидневно. Говоря, разбира се, на символно ниво. Говоря за духа и душата. В този смисъл саможертвата е присъща на всекиго от нас.

Излезе интересна анкета с Богдан Григоров-Гринго (Иисус), Даниела Викторова (Дева Мария), Теодор Каракачанов (Юда) и останалите актьори, които очевидно са навлезли дълбоко в материята, търсейки най-добрия образ за своите герои. Кои техни качества ви накараха да изберете точно тези актьори?

Театралната академия ни учи, че правилното разпределение е 90% от свършената режисьорска работа. За мен разпределението на актьорите за ролите е много особен процес, повече интуитивен, отколкото мисловен. Не мога да кажа каква е формулата, по която избирам актьорите, защото тя е по-голяма от мен и аз не мога да я осъзная точно. Но със сигурност имам нюх към правилното разпределение именно защото не се опитвам да го манипулирам съзнателно. Разбира се, мога да изброя качествата на актьорите. Богдан Григоров-Гринго, който изпълнява ролята на Иисус, е находка, истинско актьорско попадение и вярвам, че го очаква добро професионално бъдеще. Още на пръв поглед той носи в себе си една житейска правилност, миксирана в същото време с интуиция, разум, рефлекс и авторефлексия, което го прави ценен.

И убедителен.

Да си убедителен е резултат на вътрешни качества. Както е и при Даниела Викторова, която трябва да пресъздаде сложния образ на Дева Мария. Тук се изисква особено смирение, което да се изкачи по стълбицата на пиетата. Смирението, което се превръща състрадание, за да се въздигне до стоицизъм и обратно. Образът на Дева Мария предполага вътрешна драматична поетика, а Даниела е изкушена от поезията, от драматичното в поезията и затова мисля, че тя е най-добрият избор за ролята.

На въпроса кой е любимият ви символ, вплетен в разказа за Иисус, повечето от актьорите в споменатата анкета посочват уробороса като символ на безкрайността. Вие как бихте отговорили?

Когато разказваш за Бог и борбата Му с дявола, разказваш и за кръста, най-силното оръжие срещу дявола. И колкото и тривиално да звучи, може би символът, който най-здраво се свързва с мен, е кръстът. Както вече споменах, Бог е и хоризонтален, и вертикален. Бог е кръстът, а кръстът е самият наш живот. Ние имаме едно линеарно време, което живеем – това е нашият хоризонт, едната греда на кръста. Но имаме и дух, който върви вертикално от горе надолу, затова ние сме вертикални и хоризонтални едновременно. Ние сме плюсът и минусът, или по-точно два минуса и един плюс. Кръстът е сакрална геометрия, която дори да не осъзнаваме, че носим в себе си, тя ни ръководи и в крайна сметка ни пази в езика на Църквата.

Дивият гълъб е също много интересен символ. Той се появява с клонче в човката си, за да предизвести края на потопа, а в модерните времена се превръща в символ на мира. В образа на див гълъб, Архангел Гавраил идва да съобщи на Елисавета, че е бременна с Йоан Кръстител, явява се и по време на кръщението на Иисус. Дивият гълъб достойно присъства и в нашата постановка.

Вашият разказ ме навежда на мисълта, че затънали в хоризонталното живеене, днес като че ли повече от всякога имаме нужда, дори да не го осъзнаваме, от чудо – чудото Бог.

Ние сме всекидневно чудо. Сам по себе си човек е чудо. Просто чудото, което трябва да ни се случи, е да осъзнаем, че сме чудо.

Експресивната естетика и логиката на вашите спектакли, в които визията, музиката, актьорската игра и всички елементи на театралното представление са устремени в едно единно движение към същността, създават върхови очаквания и за новата постановка. Ще улесните ли зрителите – какво да очакват и какво да не очакват от „Последното изкушение на Христос“?

Със сигурност не ми се иска да очакват радикално вмешателство във вярата си. Тази постановка е с цел да приближим авторитета на Бог до себе си, да разговаряме с Бог, да открием Бог в себе си. Тя няма за цел да върви срещу Бог. Иска ми се зрителите да очакват вълнуваща история, която да живее извън тях и в тях. Искам да очакват спектакъл, който ще се свърже с вътрешния им свят, и така по неведомите пътища Господни те също да участват.