Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Не гледам на себе си като на човек, който може да се опре на рутината и да се справи с всяка задача. Започвам отначало с всяка роля.“ С Пенко Господинов разговаря Деян Статулов

Завършили сте строителния техникум в Стара Загора, но интересите ви отведоха в НАТФИЗ. Как възникна желанието да станете актьор?

Още от девети клас се занимавам с театър – в младежкия театър „Съвременник“ в Стара Загора с ръководител Ради Радев. Там бяхме заедно със Стефан Вълдобрев, Койна Русева, Стефка Янорова и още други наши приятели, някои от които минаха през Академията и продължиха да се занимават с театър, а други подхванаха различни професии. При мен се превърна в съдба. След техникума учих две години педагогика и психология в Пловдивския университет, което ми беше много полезно, а междувременно продължих да се занимавам с театър в трупата към университета, ръководена от Младен Влашки. Продължих и в още една студентска група – „А’Парт“, при Емил Бонев и Виктория Колева. И тогава окончателно реших, че трябва да кандидатствам във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Клас взимаше Леон Даниел, но не можа да го сформира и Димитрина Гюрова пое класа, в който завърших.

Колко семпло го разказахте, сякаш всичко е било предопределено и естествено. Не сте ли имали колебания или препятствия по пътя?

Строителният техникум е едно от елитните училища в Стара Загора, математиката ми се удаваше и ако не беше влечението ми към театъра, сигурно щях да се занимавам с архитектура и геодезия. Истината е, че ми се искаше по-рано да кандидатствам, но баща ми каза, че пари за София няма, и аз повече не повдигнах този въпрос. Така реших да кандидатствам тогава, когато знаех, че сам ще мога да се издържам – получавах стипендия, живеех на общежитие… А тогава – през 90-те, бяха изключително бедни и гладни години. Бях стигнал до мечтата да си купя цяло шише натурален сок и да си го изпия сам.

Това, че сте учили две години педагогика, помага ли ви днес в преподавателската дейност в НАТФИЗ?

Методологията, психологията, детската литература, дори и висшата математика – всичко това обогатява общата култура. Разбира се, че ми помага в настоящето, но все пак това, с което се занимавам днес, е различно – това е педагогика, насочена към талантливи млади хора, защото в нашата Академика кандидатстват мнозина, но влизат най-талантливите, мотивираните и амбициозните. Това е много задължаващо.

След като завършихте, колко време ви трябваше, за да усетите, че вече сте професионалист, имаше ли такава повратна точка?

Не знам дали е имало такъв момент. Не гледам на себе си като на човек, който може да се опре на рутината и да се справи с всяка задача. Започвам отначало с всяка роля. С известна неувереност дали ще справя. Може би е някаква личностна нагласа, но всичко това ме мобилизира, за да докажа по някакъв начин, че мога да се справя. Разбира се, опитът е важен, но предизвикателствата в актьорската професия са толкова големи, че не можеш да подходиш лекомислено. Ясно е, че има професии, които можеш да овладееш през първите пет години и след това само да ги прилагаш. Докато при нас се изисква непрекъснато да си нащрек и да се самопредизвикваш, така че да създадеш роля, която си струва да бъде видяна.

Как намирате баланса между преподавателската и административната работа, репетициите, постановките, снимките в киното?

Не спирам да играя. Почти всяка вечер имам представления, при това не само в София. Даже свалих четири килограма при тези високи температури. Не върша нещата едновременно. На театралната сцена съм актьор, в НАТФИЗ съм преподавател, на снимачния терен – снимам. Всяка една от тези дейности изисква пълно отдаване и ако човек се опитва едновременно да ги върши, би бил полезен наполовина или на една трета. Например скоро снимахме сериала „Тревожност“ на Илиян Джевелеков, в който има много диалог в рамките на 13–15-минутен продължителен кадър без прекъсване. Всеки ден снимах докъм 15–16 часа, след това отивах в театъра, където играя в представления, прибирах се в десет вечерта, почивах си малко и след 11 часа започвах да уча 15 страници текст. До 1–2 през нощта. Ставах в 6 сутринта, за да отида отново на снимки. И така в продължение на три месеца. Всичко това изисква много воля и дисциплина, за може да се случи. Тук не говоря дори за качеството, само да успееш да го направиш физически е много трудно – да направиш осем дубъла на сцена, която трае 13 минути без прекъсване, и без възможност за грешки и корекции. Всички кинаджии ще ме разберат за какво говоря. Беше много трудно, но пък е голям опит и изпитание. Бях много щастлив от работата си с колегите от „Мирамар“. Те работят отдадено и успяват да създадат такава творческа атмосфера на снимачната площадка, без да са склонни на компромиси, което много ми хареса. Аз обичам да работя по този начин. Ще излъжа, ако кажа, че навсякъде успявам да работя сто процента. Опитвам се да работя с приоритети – в един период са снимките, в друг – театралната сцена, в трети – преподавателската дейност. Всичко друго за кратко остава на заден план, след което се налага да наваксвам.

Възможно ли е в България да бъде приложен проектният принцип в театъра, така че в продължение на дълъг период от време да си ангажиран само с едно представление?

Това е много сериозен разговор. Заплащането е важна част, която не бива да се подценява. Когато човек иска да се отнася професионално към работата си и това е професията, на която иска да се отдаде изцяло, трябва да може да се издържа от нея. При изключително ниското заплащане в театъра и в киното – понякога конете и козите във филмите са по-добре платени от нас – в такава ситуация е много трудно човек да избира какво да прави, ако иска да има семейство и пълноценен живот. Виждаме какви са хонорарите и начинът на снимане в други, по-развити страни, където и пазарът е по-голям. В театъра положението също е трагично. Младите колеги в момента взимат 1100–1200 лв., играят в различни театри извън София. Непрекъснато общувам с тях и виждам, че те получават толкова малко, че едва изкарват месеца. Пътуват; играят на различни сцени из страната без възможност за нощувка, защото театърът не може да си позволи такъв разход; прибират се уморени по нощите; сутрин трябва да са на репетиции и не могат изобщо да мислят за някакво лично планиране, да не говорим за семейство, ипотека на жилище и други екзистенциални човешки потребности.

Всичко това подкопава мотивацията и желанието на младите хора да се занимават с театър или кино.

Със сигурност има много хора, които добре обмислят всичко това, преди да решат да кандидатстват за актьори. Нашата професия е такава, че или искаш да я работиш със знанието за тези несгоди, или не си готов да ги понесеш и продължаваш в друга област, която ти носи стабилност. Всичко това го споделям с условието, че аз не бих се оплакал, защото съм много зает и общо взето, успявам да се издържам. Това не е правилото. Истината е, че държавата се отнася с пренебрежение към един изключително важен фундамент, каквито са изкуствата като част от културата на една нация и от нейното образование. Защото изкуството също и възпитава, социализира и те учи да общуваш.

Последната ви роля е в българо-украинския филм „Краят на реката“, дебют в пълнометражното кино на Васил Барков. Какъв е вашият герой в него?

Снимките започнаха през март 2021 г. и завършиха няколко месеца преди началото на войната в Украйна. Аз се включих почти в последния момент в този проект. Снимах с много добри колеги – Катерина Молчанова, Сергей Денга, Георги Делиев – това са много големи имена в украинската култура. Моят герой е българин, който по стечение на странни обстоятелства попада в един град, Вилково, на делтата на Дунав. Той много прилича на Венеция – хората пътуват с лодки вместо с коли по шосета. Там живеят старообрядци, т.нар. липовани, изгонени навремето от Петър I и напуснали Русия, за да съхранят религията си. В личен план срещата ми с тях беше много интересно преживяване, а това съвпада и със сценария, в който един българин трябва да се приспособи към тези хора и в крайна сметка открива себе си там, а не в България, където води доста разпилян и объркан живот.

Пенко Господинов е театрален и филмов актьор, заместник-ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Роден е през 1970 г. в Стара Загора. През 1995 г. завършва Театралната академия в класа на проф. Димитрина Гюрова и проф. Пламен Марков. От 2009 г. е преподавател по актьорство за драматичен театър, а от 2016 г. е ръководител на клас „Актьорство за драматичен театър“. Има над 70 роли в театъра, киното и телевизията. От 2006 г. е в трупата на МГТ „Зад канала“ в София, а преди това играе на сцената на Варненския драматичен театър. През пролетта получи награда Икар за водеща мъжка роля в спектакъла „Седемте стола“ на ДТ-Ловеч „Седемте стола“ с реж. Дамян Тенев. Тази есен на голям екран излизат филмът „Краят на реката“ на Васил Барков и телевизионният сериал на БНТ „Тревожност“ на Илиян Джевелеков, в които той играе главната роля.