Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Тимомах от Византион“, Петко Петков, издателство „Фабер“, 2021 г.

Паскал Киняр в „Секс и ужас“ (ЛИК, 2000) пише: „Медея гледа двете си деца, които Язон положил в нея, когато се обичали. Заради него тя предала баща си, убила младия си брат, убила Пелий, дарила го с двама сина, а той я натирва. Гневът я обзема. Тя влиза в спалнята на децата. Едното се нарича Мермер, другото – Ферет. Тя казва на педагога: „Върви! За тях приготви онуй, що за всеки ден е нужно!“, като знае, че това ще бъдат предметите, които ще ги съпътстват в гроба под земята. Гледа ги. Ще ги убие. Ето го мига на живописта“.

Паскал Киняр описва фреска, която е видял в Помпей, изобразяваща Медея и децата ѝ миг преди колхидската магьосница да вземе ножа и да ги заколи. Картината се намира в „Къщата на Диоскурите“ и е реплика на по-старо произведение, нарисувано от художника Тимомах от Византион. Тя е толкова впечатляваща, толкова завладяваща, толкова обсебваща и покоряваща, че е неустоимо желанието да я имаш. Юлий Цезар е късметлията, купува я за баснословна сума. Това е най-скъпата картина на Античността.

За нея разказва и Петко Петков в книгата си „Тимомах от Византион“. Но – за разлика от французина от Верньой сюр Авър, който трепери от свещен ужас, когато говори за Медея, българинът от Стара Загора също трепери, но не от ужас, а от възхита: за него тази картина е олицетворение на онова древно естетическо богатство, което е под носа ни и което газим с краката си, без обаче да подозираме, че го правим. Живеем си в някакво блажено неведение – безоки и неуки.

Подтикът на Петко Петков да се захване с една такава във всички случаи мъчна тема – от старото изкуство не е останало почти нищо, дошъл от художника Алцек Мишев – големия наш творец, намерил пристан в Италия и превърнал се в един от влиятелните световни художници. Той е огорчен: „За съжаление съвременното изкуство не само се отдалечава от традицията в смисъл на духовна дейност. Всичко става вече провокация и желание да се направи някакво впечатление или сензация и да се размножи чрез средствата за комуникации. Ала поглеждайки назад във времето в работата на античните живописци, откриваме не само завършеност, но и висока стойност. Картините са триизмерни, сюжетите са реални, заимствани от живота. В тях има чувство, емоция и много красота“. Тъкмо тази троица – емоция, чувство, красота, изявява Петко Петков в книгата си с едничка цел – да ни приобщи към тях.

Загрижеността му е разбираема: ние ако не исторически, то поне географски сме потомци на античните краснодейци, макар да живеем така, сякаш не сме такива. Изрича: „Ние сме тракийци и сме в центъра на този културен регион. Ние носим в себе си гените на хората, създали античната култура, живеем в същите географски области, където те са творили, и в този смисъл сме преки наследници на тази цивилизация“. Доказателствата според него са многобройни, посочва само едно: „Връзката с нашето изкуство е, че точно тази школа, която е от времето на Александър Македонски, е свързана с тази живопис, открита по нашите земи в Александровската гробница в Хасково и в Казанлъшката гробница“.

Честно казано, смятам Петко Петков едновременно за прав и за неправ. Прав, защото нашите земи наистина крият културни богатства, които – ако речем да ги възприемем същностно, ще се изпълним и препълним. А не е, защото тъкмо това ни липсва: желанието за изпълване и препълване с прелестите на Античността. Днешните жители на някогашните центрове на елинистичното художество предпочитат възстановките с потури и беневреци, с ризници и мечове, с черешови топчета и фалшиви исторически паркове, не с четка в ръка и дъска за рисуване. Едва ли някой помни величието на Тимомах, но за величието на Ивайло се натискаме на талази.

Точно в този смисъл мъничката и богато украсена книжка „Тимомах от Византион“ е важна и полезна – задава други хоризонти, благородни. Не тези на войната, а тези на изкуството. Онова изкуство, в което Медея може да убива децата си, но заедно с това го прави така, че те остават завинаги живи. Живи и живописни…