Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Вeauty touched with strangeness[1].

Уолтър Пейтър

„Да съставяш много книги, то няма край.“ За личността и творчеството на никой художник не се е писало толкова много, колкото за Леонардо. Писането за човека от Винчи, сигурен съм, не ще има край, поне докато я има нашата цивилизация, защото той е не само фигурата, която олицетворява Ренесанса или изкуството, но творецът, който въплъщава нейния гений.

Не се заблуждавам, че разбирам Леонардо, но се опитвам да разбера поне неразбирането, което неговата личност и творчество пораждат.

Всичко започва с Джорджо Вазари, който разказва, че преди смъртта си на 2 май 1519 г. Леонардо да Винчи „дълги месеци бил болен и виждайки близкия си край, се обърнал с любов към нашата света католическа вяра. Облян в сълзи и разкаян, се изповядал, макар да не можел да се държи на крака, та приятелите му трябвало да го придържат, но все пак успял да приеме светото причастие извън леглото. Често и с голяма загриженост го посещавал и кралят. От уважение Леонардо се изправил в леглото, разказвайки за своята болест и мъките, които тя му причинила, и показал по този начин колко много е обидил Бога и хората, затова че не е служил на изкуството, както подобава. В този момент получил пристъп, предвестник на смъртта, виждайки това, кралят скочил и взел главата му в ръцете си, за да облекчи страданието му. Разбирайки, че по-голяма чест от тази няма, благородният Леонардо издъхнал в ръцете на краля на седемдесет и пет годишна възраст“.

През 1781 г. парижкият художник Менажо излага своята творба „Смъртта на Леонардо“ в Салона. Критичният и винаги взискателен Дидро е възхитен: „Картината е много красива, въздейства магически. Не може да видиш главата на умиращия и тя да не те разтърси“. Действително бледото лице с дългите коси и буйната брада на ненадминатия maestro приковава за дълго погледа на зрителя, както и лявата, падаща безжизнено ръка, с която художникът доскоро е рисувал. Да, така е. Подпряната на стола недовършена рисунка, скиците по пода показват, че Леонардо е работил до самата си смърт. Те са свидетелството за вечния живот на неговия гений.

40 години по-късно, през 1824 г., Енгр на свой ред излага в Салона своята версия на сцената под заглавието „Франсоа I поема последното дихание на Леонардо да Винчи“. Легендата е подета от романтиците и символистите, от декадентите и психолозите. Ражда се митът за странния и тайнствен, възхитителен и непроницаем гений, който поразява и изумява всеки – дори великия крал.

Личността на Леонардо фасцинира, развихря въображението, изостря психоаналитичния или езотеричния нюх на изследователя, кара го да открива най-фантастични, скрити досега от „невежата тълпа“ „ключове“ в творбите му.

Роден през 1452 г. като извънбрачен син на флорентински нотариус, Леонардо расте в тосканското селце Винчи самотен, изолиран от другите деца с ясно съзнание, че е различен от другите. Цял живот ще търси, не е нужно човек да е Фройд, за да го разбере, да намери и открие себе си, рисувайки, изобретявайки, прониквайки в тайните на човека и света. Още като дете влиза сред чудните тоскански пейзажи в непосредствен досег с тайнствените сили на природата и скрития ритъм на света.

За юношата, като незаконороден, е отворено единствено попрището на занаятчията и месир Пиеро го изпраща не в университет, а в ателието на художника Верокио във Флоренция. Попада в златния век на Ренесанса. Леонардо още съвсем млад е приет в кръга на Лоренцо Великолепния, където се отличава със своите маниери и духовитост. Красив, строен, силен, атлетичен, облечен с изящен вкус и премерена екстравагантност, арбитър на елегантността, съвършен gentiluomo. Щедър, внимателен, очарователен в общуването и същевременно сдържан, уравновесен, дистанциран. При все това на 24 години е арестуван по донос от Съвета на нощта, който бди за добрите нрави във Флоренция. Обвинението в „содомитство“ не е доказано и той скоро е освободен, но при цялата дискретност на сантименталния му живот неговият интерес към младите мъже изглежда отчетлив. Ала всички опити за разгадаването „на личността на гения на Леонардо“ чрез неговата сексуалност, дори този на Фройд, неизбежно се провалят. Възможно е, както твърдят някои, никога да не е целувал жена през живота си, но тъкмо неговият портрет на жена е най-прочутата картина на света.

Леонардо, уникален за неговото време факт, е вегетарианец, но не от аскетизъм, а защото е убеден, че злото в човека се дължи на неговото месоядство и най-вече, защото му е непоносима мисълта, че може да живее от нечия смърт. Купува птици на пазара, пуска ги на свобода и дълго наблюдава техния полет. Същевременно става военен инженер на жестокия и безскрупулен Чезаре Борджия и много от изобретенията му са оръжия за убиване на хора. Не извръща поглед от смъртта, напротив, тя винаги е пред очите му: прави въпреки забраните и предразсъдъците на епохата множество дисекции.

Художникът работи бавно, нехае за поетите срокове и задължения, изнервя и отчайва със своята „мудност“ не един меценат. На упреците в леност отвръща, че неговото „дарование работи най-много, когато работи най-малко“ и че тъкмо тогава се раждат съвършените идеи в неговия ум. Прави безчет скици, ала оставя след себе си малък брой творби, до нас са достигнали по-малко от 20, при това почти всичките незавършени.

Автономен и ексцентричен, Леонардо не се привързва към никое от местата – основно Флоренция и Милано – където живее и работи, оставя ги въпреки годините на успех и извоювано положение с учудваща лекота. Не принадлежи към никоя школа, чужди са му водещите тогава стилове и моди. Рязко се отличава от своите съвременници по начина, по който рисува. Не се учи от никого, но всички се учат от него.

Казва за себе си, че е omo sanza lettere, „човек без книжовност“, и това наистина е така, но надарен с изключително остър и тънък ум, безкрайно любознателен, той се самообразова цял живот. Има голяма колекция от книги, сам оставя повече от 5000 страници с наблюдения, размишления, изобретения. Изследва неуморно всяко нещо, като проявява особен вкус към всяка cosa bizarrа, към всичко странно, чудовищно, гротескно.

Нужно му е да се занимава едновременно с много и различни, дори противоположни неща: само тогава се разгъва неговият талант. Рафаело е гениален, но е само художник, Микеланджело има по-разностранни таланти: скулптор, художник, архитект, поет. Леонардо е всичко това, но също и музикант, естествоизпитател, анатом, инженер, изобретател, изпреварил с векове епохата си със своите идеи и проекти за хеликоптер, самолет, велосипед, подводница, парашут, картечница, танк, машина за спагети и какво ли друго не. Още неговият съвременник, големият математик Лука Пачоли, определя Да Винчи като „човек, най-достоен сред художниците, архитектите, музикантите, учените, притежаващ изобщо всяко съвършенство“. Всестранна личност, той разбираемо става образец за творческия гений на европейската цивилизация, който е способен да превърне изкуството във врата към най-висшето умение и знание, както и да превърне всяко знание и умение в изкуство.

Как Леонардо съчетава култа към съвършенството и постоянното минаване от едно към друго, незавършването на творби и проекти, изоставянето им по средата, нехайството за тяхната съдба? Как един и същи човек е способен да рисува най-възвишените мадони и да обича телата на юношите, да реже нощем трупове, а през деня да създава най-съвършената хармония, как може тъкмо него, строгия експериментатор и математик, да го обвива славата на голям маг? Как се въплъщава в една личност всичко това?

Загадъчният гений на Леонардо и магията на неговите творби са плодотворна почва за ексцентрични и конспиративни теории. В това отношение митът за художника с неограничени възможности е ненадминат генератор на нескончаеми фантазии и fake histories. От тях най-дълго се радваше на комерсиален успех версията на Дан Браун, който „освети“ Да Винчи като ключовия 12-и магистър на Ционското абатство: тайно общество, чиито – преобръщащи историята, определящи и днес съдбата на света – послания художникът е зашифровал в своите картини.

Колкото повече се вглеждаме в лицето, живота, картините, скиците, писанията на Леонардо да Винчи, толкова повече ясните очертания се губят и разтварят в sfumato. Той е мит, защото неговата фигура – възвеличавана или принизявана – не може да бъде включена в никакви исторически, логически или психологически схеми. Художник на собствения си живот, творец на самия себе си, Леонардо създава мита за себе си, тъй както създава творбите си.

Сам той пише: „Оригиналността на картината съответства на оригиналността на самия художник“. Другаде отбелязва, че човек не става, а се ражда художник. С човека от Винчи възниква модерната идея за художествения гений като творческа сила на въображението. Оригиналността става критерият, който отличава истинското изкуство и го разграничава от всичко останало.

Геният е уникален, никой не може да бъде Леонардо, никой не може да се съизмерва с него. Възможно е само да му се подражава, а когато маниеризмът се изчерпи, в ход влизат пародията и карикатурата. За артиста днес е непосилно да покаже лицето на съвременната жена така, както го е сторил Леонардо за ренесансовата, но може, стига само пръв да се сети като Марсел Дюшан, да нарисува – играещ си с молива в скучен час по история на изкуството ученик – мустачки на картичката с Мона Лиза и обсценно да я именува.

Или може да възхвалява и подрива „епохата на техническата възпроизводимост“, както прави Анди Уорхол със сериите си от монохромни и черно-бели репродукции все на Мона Лиза.

А когато и пародирането на банализирания образ на Джокондата се банализира, остава печелившата игра в стил made in Кoons с потребителския нагон.

„Но стига сме за тях ний говорили: погледай и мини.“

Не, Джорджо Вазари не трябва да се взема за онова, което той не е: за обективен свидетел. Той не пише вярна и точна биография, а житие. Създава легенда, допълвайки чутото и узнатото с ентусиазираното си въображение. Линията, която води от „обожествяването“ на художника от Вазари до „хаджа“ на милиони пред Джокондата в Лувъра и космическата цена (без авторството на Леонардо да е сигурно) на Salvator Mundi („Спасителят на света“), е пряка.

Едно е ясно: нищо не е никога сигурно, просто, еднозначно, когато става дума за човека от Винчи. Факт е, че младият френски крал Франсоа I посреща Леонардо с големи почести, веднага му дава най-висок сан в своя двор, прави го premier peinctre et ingénieur et architect du roy („пръв художник, инженер и архитект на краля“) и определя на maître Lyenard de Vince най-щедра заплата. А в Амбоаз предоставя на художника малкия и кокетен, принадлежал на кралицата майка замък Клу (днес Кло-Люсе), който бил свързан с таен коридор с кралския. Така Франсоа можел всеки ден да го посещава, защото, както той самият по-късно си спомня, „изпитвал такова удоволствие да го слуша да разсъждава, че почти нямало ден да не бъде с него“. От запазените документи обаче е видно, че през април и началото на май 1519 г. кралят не е бил в Амбоаз, а в Сен Жермен ан Ле. Пък и ако Леонардо бе издъхнал в ръцете му, то щеше ли реално присъствалият на неговата кончина Мелци да пропусне да съобщи това тъй забележително събитие в писмото, в което разказва за смъртта на художника?

Всъщност малко е известно за края на Леонардо. Знаем, че остарявайки, прекарва основно дните си с любимите „геометрични игри“. На 24 юни 1518 г. дотолкова е погълнат от тях, че не си дава сметка, че е дошло време за вечеря. Готвачката явно настойчиво го вика, защото не довършва решението на задачата и отбелязва под скиците с триъгълниците: „И проч., защото супата изстива“ (Eсc. perche la minesstra si fredda).

Това са последните оставени думи от ръката на Леонардо. Възможно е да е писал и други, но не са запазени. На 23 април 1519 г. прави своето завещание с нотариус. След девет дена умира. Около него са асистентът Франческо Мелци, прислужникът Батиста де Вилани, готвачката Матюрин. Във въздуха се носи уханието на розите, чува се чуруликането на птичките и ромоленето на поточето край замъка. Краля го няма при ложето на „първия художник“. Смъртта идва при Леонардо с обикновено, но нежно лице. В завещанието нарежда погребалното шествие да се състои от шестдесет бедняци с вощеници в ръка, на които да се раздадат пари за това. Не се нуждае от друга церемония, препоръчва душата си на Бог. Положен е в гроб в малък, облян от светлина параклис на брега на спокойната Лоара. След Френската революция параклисът е разрушен, гробът – унищожен, костите – разпилени. През 1863 г. Арсен Усе, поет, аматьор археолог и фанатичен почитател на гения от Винчи, заявява, че е открил недалеч от някогашния гроб тленните останки на Леонардо: почти непокътнат скелет и съвършен величествен череп, „създаден от Висшия разум за един висш разум“. Те са погребани в параклиса на кралския замък в Амбоаз. Единственото доказателство, че са на maître Léоnard е френологичната експертиза на ентусиаста романтик.

Джорджо Вазари разказва, че на смъртното си ложе Леонардо да Винчи поискал прошка от Бога и хората. Мнозина се питат дали наистина се е завърнал към християнството. Ако да, било е очевидно, за да се подсигури все пак за вечния живот. Но остава съмнението дали твърдението на биографа не е по-скоро благочестиво заключение в морализаторския дух на Контрареформацията.

Вярата на Леонардо е въпрос на ожесточени спорове сред изследователите. Вазари го описва като човек, живял „без вяра“, който се завръща към нея в сетния си час. В записките на самия Леонардо, който неуморно дири божествената сила в природата, откриваме по-скоро своеобразен пантеизъм. Всъщност в мига на смъртта геният от Винчи се кае не за своите грехове, а „за това, че не е служил на изкуството, както подобава“, че не е осъществил в пълна степен своето дарование на творец.

Революцията на Леонардо в света на изкуството е аналогична с тази на Лутер в света на религията и на Коперник в света на науката. В какво се състои тя? Едва с Леонардо, отбелязва Панофски, започват да наричат художника „творец“. Днес употребата на тази дума ни се струва съвсем естествена, ала отначало тя скандализира: дотогава Творец е запазена за Бог дума, тъй като Той единствен може да твори, да извлича от нищото всичко съществуващо на небето и земята. Художественото произведение още от езическата древност получава своята стойност не от самия художник, а от свръхчовешката сила – Аполон, муза, божествена лудост, – която нахлува отвън и обсебва твореца. Тези възражения са разбираеми. Ала и именуването на художника като творец има своето основание. Традиционно изкуството (старогр. τέχνη, лат. ars – умение, сръчност, изкусност) се определя от правила, следва образци, използва набор от средства и похвати, за да постигне красотата, която се схваща най-общо като ред, мяра, хармония. Ренесансът пръв, най-силно и свежо – всяко начало е радостно – извежда като основна черта на изкуството сътворяването (старогр. ποίησις), създаването на нещо ново, на нещо, което още не е било. Тогава започва да се цени не просто изкусността на майстора, а силата на гения, който „се бори и съревновава с природата“, както пише Леонардо, значи и с нейния Създател. Но всемогъщият Творец сам е Художник (Artifex), изкуството – съответно божествено. Няма, несъмнено, по-силно схващане за изкуството от неговото определяне като творчество, а художника като богоподобен, като творец.

В създаването на нещо ново, което досега не е било, е разликата между истинския художник и онзи, който просто знае, прави, майстори. Творец е онзи, който притежава божествената способност да твори. Леонардо е divino още за своите съвременници: независимо бил ли е на смъртното му ложе, но пред него се прекланя дори великият монарх. Художникът творец не просто подражава и възпроизвежда съществуващите форми на нещата, а със силата на своето въображение, с неподражаемата maestria на своята ръка той изненадващо и удивяващо осъществява неподозирана тяхна възможност.

И „Бог, чието знание е на художник, пише Леонардо, преобразява ума на художника в божествен“. Но защо е нужно това? Защо трябва художникът да подема творческия акт на Бога? Действието, с което Бог поддържа Своето творение, е същото, с което Той го създава, и от Неговата гледна точка светът винаги е в своето начало. За нас, земните и тленни, обаче светът непрестанно се отдалечава от своя произход и както и ние, и той остарява. Оттук и необходимостта за човека да спре упадъка, да намери извора на съществуването и да почерпи от него нова сила и енергия. Задачата на художника творец е да се противопостави на остаряването на света, на еднопосочния и еднообразен ход на времето. Птиците небесни, които толкова обича Леонардо, възпяват зората „без защо“. Човекът, пък бил той и „облеченият във всичката си слава Соломон“ или полетял с дадени му от гениалния изобретател крила, не може да постигне това съвършенство, ала нему е дадено най-благородното дарование: продължаването на делото на творението. Художникът е човекът на „продължаващото творение”, на обновяването и преобразяването на света, на хармонизирането на неговите много и различни гласове.

Създаването „от нищото“, мигът, в който започва всичко отначало, характеризира творческия акт и когато в дадено художествено произведение той е налице, когато чрез него се появява нещо ново на света, нещо, което досега не е било, то действително става творба и художникът заслужава името творец.

Не бива да се лъжем. Леонардо не е озарен „маг“, той е artifex, създава изкуство, твори според правила, владее „ключовете на рая на математиката“, като използва с голяма сигурност и изобретателност всички средства, които са на негово разположение. И докато художниците обикновено се интересуват от външните форми, то Леонардо отива много по-надълбоко, към изследването и изразяването на скритите в тях процеси. Творецът, чието изкуство, по думите на Кенет Кларк, е „съвършен израз на съвършенството“, търси да изрази непрестанно ставане на света, оттук и незавършеността на произведенията му. Неговата творба не е просто осъществяване на една или друга идея, тя се ражда в рисуването, в срещата на окото и ръката на художника със скритото пулсиране и в най-малката частица на незнаещата покой, непрестанно създаваща и разрушаваща своите форми природа, чиято тайнствена духовна Сила (Forza) той тъй зашеметяващо улавя и изразява.

Едно от предпочитаните занимания на Леонардо е paragone, сравнението. Живописта, категоричен е той, „със своята универсалност и разнообразие превъзхожда другите изкуства“, защото, пределно ясно е подчертано, „тя представя с повече сигурност и истина произведенията на природата, отколкото го правят изречените или изписаните думи“. Художникът рисува тъй, както философът размишлява и аргументира, само рисувайки, изпълвайки бележниците си с безчет скици и етюди, той познава и осмисля всяко нещо. Пол Валери е напълно прав, когато заявява, че „за Леонардо живописта е философия“. Нещо повече дори. Живописта превъзхожда науката и философията в тяхното усилие да постигнат истината. Как е възможно? Възможно е, защото рисуването за Леонардо не е просто възпроизвеждане на реалността, а наблюдение и откритие, то е средство за изследване и проникване в тайните на света. При това видяното вдъхновява по-лесно от думите. От удивлението от съзерцаваното, с една дума казано, възниква усилието на мисленето. Философите, отбелязва още Валери, напразно се опитват да накарат мисленето да проговори. Леонардо показва обаче, че мисълта може по-точно и убедително от думите да бъде въобразена и изобразена. Интелектът на художника е интелектът на окото и ръката: окото, което отваря съкровищницата на вселената, ръката, която излага на показ нейните скрити богатства.

Уникалното, свръхчовешко око на Леонардо търси с bramosa voglia, с „изгарящо желание“, да разбули всяко нещо, да проникне в тъмната caverna на природата, да достигне „възхитителната необходимост“ (mirabil necessità), която свързва и оживява всичко в света. С творческата сила на своето активно въображение художникът става „господар на всички неща, които могат дойдат на ум на човек“. Между гения и реалността няма противопоставяне и напрежение, защото творческият акт, постигайки скритите закони на битието, създава и връзката помежду им. „Живописта съдържа всички неща, които са и които не са в природата.“ Тя не копира реалността, а търси, намирайки съкровения лик на всяко нещо, да преобрази природата в изкуство.

Леонардо рисува и променя непрестанно, експресивното безпокойство тласка творческия акт, който изисква постоянство, строгост, упоритост, дълга работа, напредване с „бавна стъпка“ (lento pede), както самият художник обича да казва. Non finito е скритото сърце на неговото творчество, защото в природата нищо не е завършено, всичко е борба, раждане, разрушаване, шеметен вихър, постоянна метаморфоза и неговото изобразяване също не може никога да завърши. Леонардо превръща със своето изкуство крайното в безкрайно и отваря преди Коперник затвореното пространство на света.

Теоретичният принос на Леонардо не е в резултатите, а в новото поставяне на въпросите, в различното задаване на проблемите. Не бива да си го представяме като модерен учен avant la lettre[1]. Интересува го не решението на проблема, а борбата с него и най-вече следването на често неподозирани пътища на природата и разума. Оттласква се от непосредствената задача и влиза в лабиринта на безкрайните възможности на света, като стремежът му винаги е да достигне скритата сила, която поражда феномените, да открие тайнствената връзка на видимото с невидимото. Модерна е най-вече волята за знание на неговия търсещ и питащ дух: той не се чувства обвързан с постиженията от миналото, няма пиетет към Античността, не се обляга на традицията и авторитета, движи го единствено неутолимото любопитство, неспирното наблюдение, неуморното усилие и удоволствие да изрази с четката и перото си видяното.

Мит означава на гръцки разказ. Митът Леонардо не e само и единствено обожествяване на гениалната личност на Леонардо, той е и разказ за изкуството в неговите отношения с науката и природата, за творческия акт като плодотворен обмен между опита, разума и въображението, за живописта като философия. Той се смята за omo sаnza lettere[2], ала за да бъде действително художник, става математик, анатом, физиолог, механик, геолог, философ. Изкуството му не е продукт на субективната му фантазия, Леонардо не е романтик. То е средство за изследване на реалността, инструмент на познанието, най-висш израз на неговия наблюдаващ, откриващ, експериментиращ дух.

Няма впрочем нищо вярно в израза, че не е нужно да знаеш, за да се наслаждаваш на изкуството на Леонардо. Неговите картини въздействат, разбира се, и на напълно невежите, но можем да влезем в досег и разговор с тях само когато се научим да ги гледаме и разбираме, а затова е нужно и ние – като човека от Винчи – да четем и да се образоваме. С това именно изкуството се различава от развлеченията на популярната култура. И само тогава можем да излезем от баналностите и клишетата, които замъгляват погледа и оковават ума ни. Тогава и нашата непосредствена наслада от творбата става по-дълбока, плътна, трайна. Нужни са ни и удоволствието, и размишлението. Изкуството е съчетаване на противоположностите: картината е само предмет пред очите ни и същевременно най-радикален израз на човешкия творчески потенциал.

Леонардо, пише проницателно Гьоте, ни показва, че „всичко трябва да бъде съгласувано с природата и разума“. Изключително голямо и трудно изискване по силите само на най-големия талант, „защото, изхождайки от индивидуалното, за да се издигне до всеобщото“, особено когато изобразява фигури с „противоположни характери“, художникът се изправя пред „почти неразрешима задача“. Ала Леонардо го прави с такава свобода и лекота, че „безпрепятствено се издига от земята към небето и слиза от небето на земята“.

Картините на Леонардо запленяват очите и душата ни с пълното овладяване на формата, с тънкото чувство за детайла, с неподражаемата изобретателност на цветовете, с интензивния и динамичен ритъм между пълно и празно, с хармоничното съчетаване на всичко с всичко, с единството в разнообразието на цялото и особено със своята атмосфера, с неуловимото сливане на светлина и сянка, в което е тяхното запленяващо очарование. Леонардо дава с грациозна изящност и ведрост съвършената и очевидна форма на лекото докосване на Божествения полъх, за да ни позволи да открием – между видимото и невидимото – онзи образ на красотата, който не успяваме сами никога да съзрем.

Франческо Мелци пише в писмото за смъртта на своя maestro: „Всеки оплаква загубата на човека, когото природата не ще съумее да възпроизведе“. Не преувеличава. Леонардо е апогеят на художника творец. Той обединява в хармонично напрежение различните, дори противоположни страни на европейския дух. Съвършено владее двете най-големи оръжия на изкуството: изненадата и удивлението. Изненадата от явяването с всяка негова творба на нещо ново, на нещо различно и неочаквано, което ни омайва и прелъстява, което пречиства и преобразува нашите възприятия и разбирания, което ни дава други отправни точки в света, което разширява и задълбочава нашия хоризонт и разбирания, което ни кара да мечтаем. Удивлението, което изпитваме пред картините му, е същото „потръпване“ от захлас и благоговение, което минава през нас при срещата ни със свещеното. Изкуството на Леонардо е свещено, защото – едновременно образ и блясък – неговата аура сияе с тайнствена, свръхестествена красота. Ако изкуството е изкуство, то е свещено, инак просто не е изкуство. Картините на Леонардо – екстаз на сетивата, ума и духа – ни сграбчват, изтръгват ни от нас самите и ни въздигат. Те ни позволяват да намерим място в света, откриват ни смисъла на живота, дават ни достъп до по-висшата реалност, откъдето и нашето ентусиазиране или увличане в божественото.

Козимо Медичи Стария обичал да казва, че „всеки художник рисува себе си“ – думи, които с особена сила могат да се отнесат към Леонардо, който сдържано признава: „Познавам някой, който всичките си образи ги е рисувал по живи модели и във всички тях могат да се видят движенията и чертите на техния създател“. Неговите творби отразяват движението на душата не само на рисувания модел, но и на самия художник: търсещ, криещ се, крехък, безстрашен. За едни той е гениалният декадент, за други героят рационалист, ако отбележа само двата полюса на спектъра. Всеки изобретява онзи Леонардо, който му подхожда. А самият художник? Той превръща всичко в изкуство: „пресечна точка на времето с вечността“.