Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Когато книгата „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ се появи през пролетта на 2021 г., едва ли някой е очаквал трето издание само след три години, след пълно изчерпване на тиража на първите две. Но с очите си видях как в чакалнята на Шуменската гара – сред котки, кофи с ягоди, дървени пейки, черги, случайни и неслучайни пътници… – половината от първия тираж се изкупи. Сцена, сякаш извадена от самия роман, макар в него историите да са съвсем други.

Човек, ако дори съвсем слабо познава Емине Садкъ, непрекъснато намира следи в романа, които заличават тънката граница между магическата реалност в литературата и в така наречения „реален живот“. Откриваш дългосвиреща плоча на „Пинк Флойд“ или 7-инчова с немски шлагери на страниците на романа, а в периферията вече чуваш Майк Патън, Джон Зорн или Лес Клейпул от касетофона на Емине във Велико Търново. Предъвкваш за пореден път ритъма на самото заглавие „Керван за гарвани“ и си мислиш как Емине е продала един от имотите си в силистренското село Гарван, за да съфинансира следващо издание на романа. Виждаш героя на затънтен делиормански битак и си спомняш, че Емине ти е споменавала как сама обикаля битаците из Лудогорието и купува озвучителна техника, за да е независима, ако един ден реши да прави фестивал. И тя наистина прави фестивал – „В шепите на Демир Баба“, в който съчетава литература, ъндърграунд музика, археология, културен туризъм и активизъм, академични беседи за местните общности. И после решава да няма второ издание, за да спаси духа на фестивала от политически попълзновения.

А между главите на „Керван за гарвани“ четем пасажи от хрониките на Филип Каниц, прапранаследник на Феликс Каниц – смеем ли да наречем този персонаж „литературен“ или „измислен“… Това са две интервюта – от 2021 и 2024 г. Сметнах, че далеч по-автентично би било самата Емине да разговаря със себе си през призмата на времето и различните издания на романа.

Какво е за вас Делиорманът като реално, сюрреално и паралелно на общоприетата действителност място?

Емине (2021): Делиорманът е едно от неоткритите места – дори за самите делиорманци. И в нашето съвремие той съществува като изолирана от целия свят, не само от България част. Концепцията за града остров и човека градина, който сам сади своята си съдба и не отваря врати за другите посетители, съществува тук. Има много още да се открива на това място и с книгата аз се опитвам да „отворя вратите“ на поне една от „градините“ на Делиормана. В романа главният герой пътува и се среща с всякакви хора и включването на тези персонажи, нека ги наречем „делиормански скици“, беше неизбежно за мен. Колекцията от образи наистина е богата, направо цял алманах. Всички те са красиви – и реално красивите, и гротесково красивите. Дори понякога гротесково красивите са ми по-близки, защото с тях мога да си поиграя малко повече... Иначе с времето погледът ми към Лудогорието расте чисто интерпретативно: имам повече механизми да разглеждам този регион. Исках да напиша такава книга, защото за мен беше важно да кажа на хората, че това място съществува – и на хората, които не са от Делиормана, но и на самите делиорманци да го кажа. Това място съществува и то е хубаво.

Емине (2024): Делиорманът все още си е там и продължава да бъде едно от онези места. През пролетта бях там на един ритуал, който се казва Хъдърлез. Той се изпълнява от общността на алевитите и бекташите, които спадат към шиитите, и наскоро си дадох сметка, че е напълно непознат у нас извън тези общности. Делиорманът продължава да бъде по някакъв начин изолиран от света, но демографската криза, за съжаление, настига вече и този край и... за ритуала не бяха останали млади хора. Целият обред, който е свързан с плодородието, беше изпълнен от баби, а не от млади жени, както ставаше, когато преди 15 години за първи път присъствах на него. Така че освен че е изолиран, Делиорманът сякаш си тръгва сам от себе си. Което е по някакъв начин и красиво, защото природата ликува и се намества в опустелите къщи и дворове, птиците стават все повече... И лисиците също. От друга страна, никога не можеш съвсем да си тръгнеш от мястото, където си прекарал детството. За нас археологическият резерват Сборяново е като детска площадка: да се спънеш във фосил или да се натъкнеш на тракийска гробница, е най-нормалното нещо за децата там.

Героите на романа ви са несретници, разочаровани мечтатели (бръснещи се рядко и с нежелание), не толкова разочаровани мечтатели, чешити, мъдреци, чудаци... Разкажете за тази галерия от образи. И как едно двайсетгодишно момиче успява толкова автентично да опише живота на депресиран провинциален учител на четиридесет, какъвто е героят Николай Тодоров в началото на романа?

Емине (2021): Имам много приятели на същата възраст, които приличат на него... Но аз никога не „влизам в ботушите“ или в кожата на героите си, а съм по-скоро като човека с камерата, който иска да бъде до тях. По този начин и те не се чувстват толкова самотни. Понеже аз не мога да изживея толкова пълноценно самия сюжет, ако не „гледам“. Когато човек е напълно „в себе си“, той не осъзнава повечето неща, които му се случват. Но пък един човек, който ти е приятел и стои зад гърба ти с камера и наблюдава всяко едно твое действие, може наистина „да обхване“ всичко, което става с теб.

Емине (2024): Днес имам още повече приятели, които приличат на Николай Тодоров – множат се. А колкото до литературата, която чета, много често си мисля как тя ми влияе. Най-вероятно ми влияе, но го прави най-вече, като ме кара да мисля. Защото аз отварям дадена книга не за да се идентифицирам с някого или да открия нещо, което ме интересува, или да проследя сюжет, а защото ме кара да мисля. Мога да кажа какво четях, докато пишех „Керван за гарвани“ – четях страшно много Никос Казандзакис, Орхан Памук, Мартин Валзер, естествено Хармс, аз него си го чета постоянно. Филмите на Сорентино и на Фатих Акин гледах много, докато пишех. Но имаше и много разговори с хора и много мълчане, защото, докато съм в период на писане, не говоря толкова много. Повече слушах хората – и то не толкова какво имат да кажат, разбира се, то е важно за мен, но много повече как ще го кажат, защото отдавам голямо значение на езика на тялото – то казва много повече, отколкото думите. Както когато танцуваме.

В романа влизате надълбоко в душата на човека, но и в „душата на нещата“ – намерените предмети на пазара, които означават нещо.

Емине (2021): Тук, на пазара за стари вещи, има елемент на археология и на късмет, който всъщност може да се използва като метафора за самия човешки живот. Защото ние търсим нещо и когато го открием, то може да се окаже счупено. Както любовта – най-баналният пример: когато открием нещо, което за нас е познато, ценно или търсено цял живот, ние се радваме, макар че то ще ни донесе някаква болка, както най-често става. Но въпреки това сме радостни. „Ето, ние стигнахме дотам“... Та този човешко-археологически-късметлийски момент на пазарите за стари вещи много ми допада. Пазарът е социокултурно проявление на нашите ширини, за мен битакът е много интересно място на културен обмен, защото ние получаваме стока „секънд хенд“ – ти не знаеш чии са тези предмети и по какъв начин могат да влязат в твоето битие. Но продължаваш живота на тези предмети и това е нещо, което ми е много на сърце, защото то свързва хората.

Емине (2024): Мисля си, че когато човек се концентрира върху дадено нещо, започва да го открива. Както Сборяново, така и битаците са местата, където сме си играли като деца. Те са социални пространства, които и днес продължават да събират хората. Хората мъкнат стока от Западна Европа или от мазетата на други хора и ако имаш съответния контекст, можеш да откриеш живота на даден човек, разпръснат на цяла сергия. Ето, онзи ден на един битак купих ключодържател от колекция, съдържаща близо 200. Много е интересно да откриеш толкова много инвестирано време от човек, обичал ключодържатели. И всяко нещо, което даден човек е обичал и обгрижвал, аз мога да го обичам и обгрижвам също. Наскоро започнах да канализирам своята пазарска енергия в намирането на касетки. След като написах една статия за гастарбайтерската турска музика за „Тоест“, започнах да намирам все по-често касетки с такава музика, домъкнати от Германия. И продължавам да намирам. На всеки пазар по 10, по 12 касети... и виждам по какво си е падал собственикът им, защото те са в различни жанрове. Има протестна музика, защото в онези години гастарбайтерите не са имали реални права. Има и музика, която е по-меланхолична – за търсенето на дома, и т.н. И ти разбираш по тези песни какъв е бил човекът, който е колекционирал тези касети.

Емине Садкъ е родена в Дулово през 1996 г. Израснала е в Исперих. Завършва висшето си образование във Велико Търново. С романа „Керван за гарвани“ печели Голямата награда на 42-рия национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ (Шумен). Доброволец в Полша и Чехия, активист за децентрализация на културата и равен достъп до култура и образование в периферните райони, тя създава фестивала „В шепите на Демир Баба“ (2018г.). Пише за „Тоест“ и други издания. Живее между Амстердам, София и село Гарван (Силистренско), често пътува с музикални групи из цяла Европа.