Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 8 (3011), Октомври 2024

21 10

С Мариус мога да работя до живот. Разговор с Ани Пападопулу

От Деян Статулов 0 коментара A+ A A-

Разговорът с Ана Пападопулу e от новата книга на Деян Статулов „Между два кадъра“

Да започнем с най-новата ти роля в сериала „Тревожност“ на Илиян Джевелеков. Разкажи ми малко за работата си върху него!

Първо, искам да кажа, че за първи път в живота ми, изключвам, разбира се, театралния ми опит, ми звъни режисьор и ме кани за роля без кастинг. Трябва да кажа, че Илиян Джевелеков е единственият режисьор в жи­вота ми, който след проби за негов филм ми изпрати съобщение: „Благодаря Ви за отделеното време, за жа­лост няма да можем да работим в този проект. С ува­жение, Илиян Джевелеков“.

Вероятно това е по повод сериала „Порталът“.

Да. Това ми направи невероятно силно впечатление, защото, както знаеш, в България дори кастинг режи­сьорите забравят да ти се обадят и да ти кажат: „Знаеш ли, избрахме друг актьор“ – ти сам трябва да се сещаш, че си отпаднал. След време Илиян Джевелеков ми се обади, за да ми предложи ролята на Маги Ясенова в се­риала „Тревожност“, като в първия момент аз си поми­слих, че ме кани на проба. Казах, че трябва да разговарям с директора на Народния театър, защото снимките са по време на театралния сезон. След като затворих те­лефона, си казах: „Ама той може би ме кани на кастинг, а не за роля. Аз как да водя разговор с директора, без да имам нищо конкретно като условия и време?“. Обадих му се и питам: „Извинявам се, за кастинг ли говорим, или за ролята?“, и той каза: „Не, не, не, аз достатъчно съм те гледал, виждал съм и твои видеопроби, каня те за роля“. Вече като се опознах­ме, разбрах, че няма представление в София, което Илиян Джевелеков да не е видял. Бих отправила апел към нашите кинорежисьори да гледат повече театрални представления. Да, познавам двама-трима, които, благодарение на това, че сме приятели, завършили сме заедно академията, идват, гледат чат-пат, но режи­сьор, който да гледа целия театрален афиш, досега не бях срещала. И всъщност смятам, че това е много по­лезно качество, защото обикновено кинорежисьорите са ни видели в някой филм или сериал, или, ако са идвали веднъж на театър, им е останало впечатлението само от това, което сме изиграли в някой спектакъл, и те нямат никаква представа за диапазона и възможности­те на един актьор…

Трябва да се гледат постановки!

Спомням си един разговор със Стоян Радев, когато заедно с Димитър Коцев-Шошо подготвяха сериала „Четвърта власт“. Питам го: „Кога започват кастин­гите?“. И той ми казва: „Ама това е обидно, аз позна­вам всеки един актьор в бранша, мога ли да извикам Атанас Атанасов на кастинг според теб?“. Разбира се, за епизодични роли е важно. За „Тревожност“ бяха проведени изключително тежки кастинги за другите роли – на пациентите, защото става въпрос за много тежка игра и една голяма част от актьорите са деца. С тях също беше свършена много работа – неимо­верно тежък труд е да се намерят най-подходящите. Явно имаме и добри детски школи, защото наистина децата бяха много съвестни, много подготвени и още на репетициите на маса повечето от тях си знаеха текста, като гово­рим за диалози от по петнайсет страници – никак не е леко дори за професионален актьор да се справи с тази задача. Беше наистина жив късмет да ми се случи това нещо и съм много благодарна на Илиян и на целия му екип, че се спряха на мен за Маги Ясенова.

Разбрах, че на финалния ден от снимките с твое участие са ти подарили и букет цветя.

Всеки път, когато приключваме снимките с някой епизодик, ние го изпращаме с аплодисменти. Ко­гато дойде и моят ред, ми подариха огромен букет цве­тя. Самият букет не е на-важното за мен, а това, че някой от екипа е отделил от времето си, за да отиде и да вземе този букет, да каже: „Това е за Ани, за нашата Маги“, и да ми го поднесат с най-милите думи, които човек може да си представи. Беше тол­кова трогващо! И когато разказах на колежките ми в театъра какво ми се е случило, всички бяха шокирани и казаха, че никога в жи­вота им не се е случвало продуцент или режисьор да се отблагодари по този мил начин за това, че са си свър­шили добре работата. А те са и добри актриси, снима­щи много. Което говори много за Илиян и за продуцен­тите от „Мирамар“, за възпитанието и културата на отношенията между хората.

Колко е важна тази добра и професионална атмосфера, за да можеш спокойно да изградиш образа си? Предполагам, че не всеки път, като играеш в киното, ти се случва подобно нещо.

За мен от много години водещото е освен, разби­ра се, да е качествен и смислен продуктът, за което тук нямам никакви колебания, екипът, с който работя. Мно­го са важни хората, с които работя. Когато Илиян ми каза, че ме кани за ролята, първото нещо, което по­питах, е кой ще бъде моят основен партньор. И когато ми каза, че това е Пенко Господинов, аз просто му казах: „Илияне, нищо не ме интересува, щом ще съм с Пенко, за мен всичко е решено“. Да играя с Пенко ми беше отдавнашна мечта. С него сме си партнирали преди дос­та години в „Пиесата за бебето“ на Явор Гърдев, както и в дипломната работа на Вито Бонев, и оттогава си мечтая да играя с него отново. Но знаеш ли, когато на първата среща след разговорите, които се проведоха ля­тото с Илиян, отидох в офиса да се видим, той ми каза: „Ани, аз много съм разпитвал за теб и Пенко. За мен е от изключителна важност актьорите, с които работя, да са възпитани, отговорни и да се отнасят с уважение към всички. Това, което ненавиждам, е напрежение на терен“ – и действително аз видях един добре подбран екип, в който за шейсет дни срещи и снимки не чух някой да повиши тон или да погледне накриво някого. Наистина, това за мен е водещо – атмосферата, отношението, които придават смисъл на работата. Когато създаваш смислени отношения с хората, се осмисля и твоето участие, защото, каквото и да си говорим, ние във веч­ността със златни букви няма да бъдем изписани.

Има все още някакви надежди.

Ами според мен не, малко е вероятно. В България са няколко хората, аз не гледам така на себе си. Аз ис­кам да си върша добре работата и да бъда добър човек, това е, което ме води, и да бъда в добри отношения със света около мен.

Скоро един режисьор ми разказа как не е могъл да снима, защото младата актриса от притеснение си забравила репликите пред камерата. Имало ли е такъв момент при теб в на­чалото на кариерата ти, когато си снимала при Иван Андонов например?

Много се притеснявах. Но искам да ти разкажа за ско­рошен подобен случай с мен. На първия снимачен ден на „Тревожност“. Имаме сцена с Вики Колева, с която сме колежки в Народния театър и много се обичаме, уважаваме и сме работили заедно. В сериала играе моя пси­холог, защото всеки психотерапевт е длъжен да ходи на терапия при друг психолог. Минахме си неколко­кратно текста, преди камерата да започне да работи. Когато влязох в стаята, единствените хора, които познавах, бяха Илиян и оператора Мартин Балкански, с когото обаче имах много кратка среща и не се познавахме така, за да се отпусна пред него. И аз седнах, те казаха: „Камера работи“, а аз не можах да кажа нищо. И те спряха камерата, аз казвам: „Това за мен след 25 години практика е невъзможно“, но от самия факт, че има около мен двайсет души, които зрителят не вижда, но аз виждам, и те не ме познават и аз се чувствам длъжна да оправдая доверието им, си забравих текста. Разбира се, след това направихме две минути пауза и всичко тръгна по вода, но това се случва, представям си какво е за едно момиче студентка. Искам да кажа също така, че в НАТФИЗ ние, актьорите от драматичния театър, и от кукления, предполагам, нямаме среща с камера, нямаме среща с кинорежисьори. Много рядко ня­кой кинорежисьор, студент, с когото сте приятели или те е харесал, ще те извика за късометражен филм. Ние нямаме никаква възможност за опит пред камера, докато следваме в академията. Докато учех в НАТФИЗ, Никола Корабов беше направил опит за такива класове, но те отпаднаха. Нямаме индустрия, която да предполага класове по кино­актьорско майсторство, но смятам, че би било много разумно да има задължителни часове с кинорежисьори и работа на актьорите пред камера.

Да те върна към твоя дебют при Иван Андонов с телевизи­онния филм „Вълкадин говори с Бога“…

Бях ученичка в XI клас и учех в експерименталните театрални класове на Николай Георгиев в 22 СОУ, из­вестни като „4хC“. Един ден той ни каза, че Иван Андо­нов си търси момиче, което да играе в новия му филм, и ще дойде да проведе кастинг. Срещна се с нас, след което ме извика на кастинг в апартамента си, където ме запозна с жена си. Пред камера проведохме дълъг раз­говор, след което ме избра за ролята. Бях заобиколена от плеяда звезди – Васил Михайлов, Мария Статулова, Таня Шахова, Деляна Хаджиянкова, а млади войничета играеха Иван Бърнев и Стойо Мирков. Бяха още студен­ти при Мастера (проф. Стефан Данаилов), а след време отново работихме заедно вече като професионални ак­тьори. Бях приета с отворени обятия от целия екип и от всички тези големи актьори.

Кога реши да учиш актьорско майсторство?

Аз нямах самочувствието да кандидатствам в ака­демията и се бях отказала от тази възможност. За щастие обаче, асистентката на Николай Георгиев от „4хС“ – Ани Петрова, ме срещна случайно на улицата и ме попита какво ще правя, като завърша гимназията. Тогава бях много объркана и споделих, че най-вероятно една година няма да уча нищо и може би ще се подготвя за ветеринарна медицина. Това, което ме спираше, е, че трябваше да уча в Стара Загора, а аз бях и все още съм много привързана към семейството си, не ми се искаше да отида в друг град. Другата ми идея беше да канди­датствам в Школата в Симеоново, за да стана полицай. Тя беше шокирана и ми каза, че говоря пълни глупости, и ми предложи през лятото да ме подготви да кандидатствам в НАТФИЗ. Благодарение на Ани Петрова и нейната вяра в мен ме приеха в класа на Стефан Данаилов.

Така е станало по-добре, защото можеш да осъществиш детската си мечта и да бъдеш полицай, но на екрана или на сцената, както и направи в „Отдел „Издирване“.

Да, и когато Александър Чобанов, бащата на дъщеря ми Бела, започна да пише, от време на време му показ­вах полицейски филми и му споделях как бих искала и аз да играя в подобни. Той обича криминалния жанр и ми каза: „Добре! Аз ще ти напиша“. И така стана с „Отдел „Издирване“. Сега мога да играя каквато си професия ис­кам. Добре е човек да бъде спокоен и някак си събитията и желанията се наместват.

Кой беше филмът, с който стана популярна и режисьорите започнаха да те търсят? „Писмо до Америка“ ли?

При всички случаи „Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова беше голямо събитие в новото българско кино. Филмът имаше много зрители и без съмнение е изиграл роля в моята кариера. Това беше и моят дебют в игралното кино, а бях първи курс в НАТФИЗ. След него снимах с Димитър Петков „Опашката на дявола“, вече бях четвърти курс. Помниш, че тогава носех дълга коса и изведнъж реших да се поострижа много късо, като момче. Малко бях като таралеж. Отивам на кастинг и Димитър Петков беше много изненадан. След края на снимките сподели, че всъщност отрязаната коса е наклонила везните в моя полза, защото е искал да бъда по-различна от познатия образ в „Писмо до Америка“. Пак късмет. След това продължих със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Стефан Командарев. Беше голямо събитие и продължава да бъде. Там кастин­гите продължиха над шест месеца. Мина един, втори кръг. След това бях забравила за кастингите... Това, което сега преживях с Илиян Джевелеков върху работата с текста, преди ме беше впечатлило в Стефан Командарев. Два месеца преди началото на снимките в един офис заедно с Христо Мутафчиев разигравахме всички сцени, които имахме. Дори мизансцените. Ко­гато отидохме на снимки, ние вече бяхме напълно подготвени. Страхотно работи Стефан Командарев и това му се отблагодарява. Вижда се във филмите. И той, и Илиян дават необходи­мото време на актьора за подготовка, след което да се работи спокойно. За мен е важно в началото да позна­вам поне един човек от снимачния екип. Както беше с оператора Ненад Бороевич в „Мисия: Лондон“, с когото бяхме от един випуск. За една актриса след режисьора е много важно кой е операторът на филма. Ето сега, покрай „Тревожност“, колежките веднага ме попитаха кой е оператор. И аз с голяма усмивка казвам: „Мартин Балкански!“. И отговорът е: „Е, ти ще изглеждаш божест­вено!“. Толкова е внимателен и деликатен – само с един жест или поглед може да ти даде спокойствие и увере­ност в това, което правиш пред камерата. Другият подобен оператор е Борис Славков, който има спокоен маниер на работа и отношение към актьорите.

Последно на голям екран те гледах в „Засукан свят“.

Този филм ми е много важен, защото Мариус (Куркински) ме е белязал и изградил в огромна степен като актриса. Дипломното ми представление беше под режисурата на Мариус. Да, имала съм късмета, че той е много близък със Стоян Радев. С Мариус сме ра­ботили върху две от най-дълго играните театрални представления в моя живот. Едното 19 години, а друго­то 15 – „Рибарят и неговата душа“ и „С любовта шега не бива“. Представления, които можеха да се играят още, но ние пожелахме да спрем да ги играем, защото вече бяхме възрастни за тях. Човек трябва да знае кога да спре. Преди време Мариус ми се обади с предложение да играя жена му в „Засукан свят“. Каза ми, че ще играе главната роля и не върви да вземе 20-годишно момиче. За мен няма по-голяма чест. От всички актриси, с кои­то е работил, да се спре точно на мен да му играя съпру­га. Снимките бяха в Ивайловградско и както се случва с всички колеги по време на театралния сезон – играеш вечерта представление, пътуваш и спиш в колата на път за снимки, после се връщаш в София за друго пред­ставление. Това обаче не ме бъркаше – исках само да иг­рая жена на Мариус. След време ще питат: „Кой игра жената на Мариус? Ами как кой – Анчето!“. Много съм му благодарна, че се спря на мен. С Мариус мога да работя до живот. Това за мен е един от най-светлите и гениал­ни умове на изкуството в България.

Ани Пападопулу завършва актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стeфан Данаилов. През 1997 г. дебютира на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Носител на Аскеер (2019) и награда за дебют Невена Коканова на фестивала „Златна роза“, Варна, 2001 г. Участва във филмите „Писмо до Америка“, „Мисия „Лондон“, „Опашката на дявола“, „Досието Петров“ „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, „Маймуна“, „Засукан свят“ и др., както и в сериалите „Четвърта власт“, „Отдел „Издирване“, „Откраднат живот“. Най-новата ѝ роля е в сериала „Тревожност“ по БНТ с режисьор Илиян Джевелеков.

Споделете

Автор

Деян Статулов

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Защо сравняваме настоящето с миналото?
    22.10.2025
  • Между Великата рилска пустиня и модерното време
    22.10.2025
  • Независимост и как да се научим на нея
    22.10.2025
  • Да свидетелстваш и да обичаш
    22.10.2025

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2025 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO