Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Със Снежина Петрова, която ръководи проекта „Медея“ и на 28 юни ще се въплъти в героинята на Еврипид, разговаря Марта Монева

Сдружение „Легал арт център“, създадено от Десислава Шпатова и Снежина Петрова, печели през 2017 г. финансиране по направление „Сливане“ от програмата на „Пловдив 2019“ с концепция за театрален проект „Медея“. От изключително значение е, че проектът се развива паралелно и в социалната сфера чрез поредица от артистични обучения и включване на деца от различни етнически общности в театралния спектакъл „Медея“. Също така се изследват възможностите на съвременния театрален продукт да изпълнява социална интеграционна и образователна функция. Спектакълът под режисурата на Десислава Шпатова се намира вече в края на репетиционния си период, предстои премиерата му на 28 юни 2019 в Античния театър в Пловдив, който е Европейска столица на културата. Сред изпълнителите на ролите са Снежина Петрова, Владимир Пенев и Станка Калчева, наред със студенти от департамент „Театър“ в НБУ и деца, преминали през различни етапи на работа в проекта.

Откъде идва Снежина Петрова?

Хм... идва от репетиция. Иначе е родена до Дунава, в Силистра. Обаче отраснах в София, откъдето е и баща ми.

Кое повлия на професионалния ви избор?

Не знам, стана спонтанно. Представях си, че играя, но не и че ще ме гледа публика. Така, както се случваше в къщата на баба ми, играех си.

Трудно ли си проправихте път в театъра?

Започна прекалено лесно. Приеха ме още с първото кандидатстване, после ме приеха и в първия експериментален клас на проф. Младенова и проф. Добчев. След завършването стана трудно, но аз съм свикнала с трудното, то ме мотивира. Лесният път винаги ми се е струвал подозрителен, сякаш съм се загубила. Ако е трудно, значи е правилно. А може би е време да стане лесно.

В такъв смисъл би могъл да се тълкува и изборът на нелесната трагедия на Еврипид „Медея“, проекта, с който участвате в Пловдив – Европейска столица на културата 201“. Защо избрахте „Медея“?

Избрахме я, защото Десислава Шпатова предложи, а аз вярвам в преценката ѝ, че това е правилният проект. Моментът, възрастта и опитът са налични; антични драми почти не присъстват в репертоарите на държавните театри. Кой да ги припомни? А те са важни – за театъра, за общността. Само през подобни големи митологични сюжети може да се разкрие човешката природа до костилката си. Пък и театърът е започнал оттам. Имаме нужда да потърсим корените на изкуството, на което посветихме живота си.

Коя е нишката, която ни свързва днес с елинистично време според вас?

Може би текстовете – те са нишката. Те са толкова плашещо живи, че човек остава озадачен как нищо не се е променило, не е еволюирало. Човекът е същият.

Коя е вашата Медея?

Моята Медея още не е готова. Засега имаме едно разцепено лице, наполовина покрито с мозайка. Но за първи път тръгвам толкова отдалеч към една роля. И я конструирам камъче по камъче. Например мозайката – просто я видях в картината на едно дете от обученията в „Столипиново“ и си казах, че трябва да се покрия със златни хартийки. Хем изглежда нещо най-логично, хем човек стига по много заобиколен път до това. Този път е интересен. Засега Медея е само майка. Предстои да я превърна в чудовище. Иначе Медея започва да прилепва все повече. Дано успея с лекота да я забравя, когато дойде времето за това.

Очакваме да я видим цялата скоро. За единственото ѝ представление на 28 юни в Античния театър в Пловдив се готвите от няколко години. Как се изгражда такъв мащабен проект?

Да, за първи път управлявам толкова голям проект и за първи път ми се случва той да се разраства от само себе си. Дали пък самата Медея не го прави?

Разраства се, защото има потребност от него. И благодатна почва, имам предвид и социалната компонента на проекта.

Започнахме с обучения на деца от различните етнически общности в Пловдив. Така за първи път се озовах и в квартал „Столипиново“, и в Арменското училище, и в еврейската организация „Шалом“. Това са толкова много нови хора и за всеки трябва да имаш отделен подход. А те самите в процеса на работата се активизират и доразвиват идеите и аз вече не мога да контролирам всичко. Например античният хор е от наши студенти от НБУ, които си правят своя платформа в социалните мрежи и търсят собствена комуникация с публиките. За това не съм си и мечтала.

Да не говорим за изложбата „Терен Медея“ в Софийската градска художествена галерия през април. Замислихме я като на шега, даже не бяхме сигурни, че ще излезе нещо от нея, а вече я продължихме в Националната галерия „Квадрат 500“. Това надмина всичките ми очаквания, но знам, че стана красива. Да използваш красив визуален език за жестокостта – това особено въздейства.

Кой ви подкрепи и продължава да ви подкрепя по пътя?

Първият екип, с който започнахме обученията на деца, изобщо не беше описан в проекта – появиха се като ангели и казаха: „Искаме да работим! Може и без пари“. Това бяха Георги и Александра Гочеви, Цветелина Спиридонова и Найо Тицин. Последният ентусиаст, който се присъедини, е Васил Гарнизов. Дойде да снима обученията в квартал „Факултета“ в София, с които продължаваме проекта – с надеждата да го развием след Пловдив и тук. Всичко това е възможно, защото все пак съществуват програми, финансиращи независимото изкуство – Пловдив – Европейска столица на културата 2019, Столична програма „Култура“ и Национален фонд „Култура“. Не ги изброявам само защото така е редно. Аз бях убедена, че проектът лесно ще си намери спонсори. Тръгнах по фирми и осъзнах, че нищо няма да се получи, че се демотивирам и ще изгубя време и енергия. Много се надявам МЕДЕЯ да стане доказателство за потенциала на независимото изкуство в България – какви каузи може да провежда, как може да работи с публиките и как да печели от това, поне толкова, че да не фалира, тоест да се самоиздържа за определен период.

Работите по МЕДЕЯ вече три години.

Да, от писането на първия проект са изминали три години, а се надявам и на повече. Има още много работа по проекта и неговото разпространение. Изобщо това ще се окаже делото на живота ми, защото в този проект съм включена не само като актриса, но и като медиатор, мениджър, куратор, организатор.

Споменахте, че сте куратор?

Куратор съм на изложбата „Терен Медея“. Винаги когато съм в чужбина, отивам в галерия за съвременно изкуство, там се уча много. И даже съм си мечтала и аз да се изразя през подобна медия, но никога не съм предполагала, че това ще стане възможно. Но в тази изложба аз не представям себе си, въпреки че съм на плаката. Представям работата на много хора, включително и на немските сценографи, които отново срещнахме случайно. Просто искахме да работим с немски сценични дизайнери и те се появиха. И Гьоте-институт помогна, и театроведи от Мюнхен се появиха. На 17 май имахме представяне на проекта в Мюнхен по тяхна покана.

Как бяхте поканени в Мюнхен?

Ивет Михелфелдър, която преподава актьорско майсторство, ме откри преди повече от година, изяви желание да ни последва и доведе студентите си в Пловдив, нейния роден град.

Какво е мястото на изложбата „Терен Медея“ в СГХГ в общия контекст?

Лично аз не съм виждала подобна изложба в България – един театрален проект да има какво да генерира като съдържание и артефакти още преди премиерата. Именно затова решихме изложбата да предхожда премиерата – за да се разграничат пластовете в проекта – изследователската част през работа с деца и работата на творческия екип от професионалисти. Това става най-очевидно във фонограмата на изложбата – музиката на композитора на проекта Асен Аврамов, в която включихме документални записи от обученията и обсъжданията с децата. И когато човек я слуша, той вече е попаднал в трагедията, просто сме съчетали два елемента – документален и художествен.

А какво е мястото на социодрамата в този проект?

Проектът включва социодраматични работилници с деца. Още не знам какви ще бъдат резултатите от тази работа в крайния продукт, но със сигурност всяко създаване на образ в театъра преминава през един вид автопреглед, супервизия на личността на актьора, за да открие ресурси за ролята. Поне с мен е така. И всяка игра на драма е възможност да обогатиш персонажа – да не го заключваш само в авторовия свят, но да го разшириш и с твои интуиции, преживяно и забравено и т.н.

Изключително важна част от проекта е работа с деца от различни етнически общности – ромска, еврейска и арменска, в Пловдив, а и в София. Как се гази из калта на ромските гета по котурни?[1]

Всъщност в гетата се оказа по-лесно. Децата и организациите по места имат изработен модел за комуникация, имат вече изградени връзки на доверие. Ние само трябваше да продължим доверието и да донесем интересна и интригуваща игра и знание. В другите общности децата получават по-големи дози знания и внимание и беше по-трудно да ги пристрастим. При това те самите трябва да приемат, че ще излязат на една сцена с деца от ромските квартали. Нали разбирате колко това е… непопулярно?

Не съм учудена, палитрата от културни предложения, отправени към тези малцинствени деца, не е огромна. А защо започнахте тъкмо с кампанията clipclaptheatre?

Кампанията се роди именно от предизвикателството да срещнем тези различни деца и да им организираме терен за комуникация с общи знания и умения. Така измислих т.нар. пляскане с ръце, clipclaptheatre. Работихме дълго време, докато я усвоят всички общности, и когато ги събрахме, те вече имаха общо умение, бяха равни във владеенето му и това веднага създаде комуникация и равнопоставеност. Та реших, че това може да се прилага и в училище, че театърът има какво да даде на образователната система. Вече има работа за години напред.

Колко бързо въведохте децата в понятия като ямб и дитирамб?

Вече не помня, но отне поне 15 срещи. При това понятията са придружени с пляскане, но точно то ги прави лесно усвоими – защото вече е станало игра на докосване с друго същество.

Как им представихте самата Медея?

Те играеха Медея – майка, чийто съпруг я изоставя заради друга жена и тя трябва да намери решение. Винаги имаше отмъщение. Някои групи опитаха и мирна раздяла, но се оказа скучна... Версията на Еврипид им разказвахме след играта – оставаха шокирани. Слава Богу!

Именно детеубийството е централната тема. Как се отнесоха децата към жестокостта в оригиналния сюжет?

Всъщност през подобни игри децата си изграждат вътрешен интегритет и стават по-способни да търсят и намират хуманни решения. Жестокостта е присъща на всяка игра, но опознавайки я в цялостната ѝ реализация, децата се дистанцират от нея. Това са уроците на всички страшни сюжети – преживяваме страшното наужким, за да го предотвратим в действителността.

Вие самата в каква степен бихте могли да се синхронизирате с героинята Медея?

Би трябвало да се синхронизирам сто процента, но това е дълъг процес, в който едновременно навлизаш в кошмара на героя, но си изграждаш и защити, за да оцелееш като личност. Дано се получи. Не е лека роля. От друга страна, след Сара Кейн, Бекет, Чехов, Достоевски, Цветаева, Мюлер, Вирипаев... Еврипид стъпва на някаква подготвена почва в мен. Вампилов забравих, там в „Лов на диви патици“ героинята ми извършва аборт за отмъщение на съпруга си и режисьорът винаги казваше, че мислим тази сцена през Медея.

Любопитна съм как вие ще разкодирате този обобщен човешки опит. Как ви помогна в подготовката предходната изпълнителка на Медея, Цветана Манева? За нея Уилям Сароян споделил пред Мелина Меркури, също играла ролята и дотогавашна негова фаворитка сред Медеите, че Цветана Манева му харесва повече. Tъкмо с нейната Медея преди години е бил преоткрит Античният театър в Пловдив, където ще видим и вас тази година.

Тя е заредила пространството на Античния театър с нейната Медея и вярвам, че енергията ѝ още е там и ще помага. Цветана Манева помага като личност. Тя дойде на изложбата и каза думи, които много ме развълнуваха. Това е същинска подкрепа на голям човек и актьор.

Вие самата преподавате театър в НБУ, как се получи преходът от работата ви със студенти към работата ви с деца?

Заведох студентите да работят с деца в Малко Търново преди четири-пет години. Учехме се заедно и естествено през самите деца.

Колко тежи короната на Медея?

Короната тежи толкова, колкото тежат любовта и предателството.

Непоносимо поносима значи, изисква сила.

Да, но тази е направена с много обич от приятел – Цветелина Спиридонова, и толкова много хора се снимаха с нея на изложбата, че вече не знам корона ли е, или бижу.

Как се отнасят вашите деца към работата ви по този така мащабен проект? Ревнуват ли?

Гладуват, лудуват, наслаждават се на липсата на контрол, станаха жертви на проекта, но се надявам да се включат и да преживеем заедно това чудо. Ревнуват, обвиняват, но и ме подкрепят, идват на обученията. Със сигурност успехът им в училище се влоши, но може би научиха други неща. Само се моля да е така. Иначе целият проект ще загуби смисъла си за мен. Надявам се да видят как упоритата работа се възнаграждава. Това е простият урок.

Накъде виждате да отплават другите деца, новоизлюпените аргонавти от „Филиповци“ и „Факултета“? Къде ги виждате след 10–15 години?

Към изкуствата, науките, природата. Например в театралните салони с купен от тях билет. Без да се страхуват, че някой ще ги тормози, но десет години едва ли ще стигнат.

Хубав маршрут, и то начертан с вашата ценна подкрепа. Бихте ли споделили за кампанията ви за образование по театър за деца. Вратите на кои институции се отварят за подкрепа на тази кампания?

Тя в момента е в режим на изчакване. Направихме дискусия с представители от различни институции, артисти и граждани. Много енергия има и голямо очакване да се обединим около обща платформа – да влезем в училище като медиатори между изкуствата и науките, между децата и учителите като конфликтни зони, между съвременния ученик и текста/книгата.

Споменахте веднъж, че Месия ни липсва. Откъде да се яви?

За Месията няма да говоря, че се оказах неподготвена. Разбрах, че много хора са в близък контакт с него, знаят за пътя на душите и живота след смъртта. Аз имам още много да уча.

Коя е любимата ви публика?

Публиката няма лице, тя е това, което си ти.

Кое е най-голямото ви професионално признание дотук?

Миналата година изпълних Бекет на една поляна в Македония пред театрални експерти от Франция и местно ромско население. Децата казаха, че ще научат текста, който не разбраха, и ще ме очакват тази година, за да ми го кажат. Химера, но дори да остане само импулс, аз съм щастлива, че Бекет може да вълнува и ромските деца, които не знаят български. Какво по-голямо доказателство за силата на живия театър.

Как ще продължите работата по проекта след представлението в Пловдив?

Не знам. Искам първо да се осъществи. После започвам да го отчитам и после ще видя какво е останало от мен.

Снежина Петрова завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1994 г., в експерименталния клас на М. Младенова, Ив. Добчев и Г. Дюлгеров. Започва като актриса на свободна практика; участва в репертоара на ТР „Сфумато“, Театър 199, Сатирата. През 1996 г. става съосновател и изпълнителен директор на сдружението за независими театрални проекти „Легал арт център“. От 2007 г. е щатен преподавател в НБУ, а от 2012 г. ръководи департамент „Театър“ в него. От 2009 г. е в трупата на Народния театър. Ролите ѝ са много и запомнящи се: в „Три сестри“ на Ст. Камбарев, „Марат/Сад“ на Явор Гърдев, „Археология на сънуването“ на Г. Стоев, „Слугините“ и „Психоза 4,48“ на Д. Шпатова; тя е Марина Цветаева от „Станция Елабуга“, реж. М. Младенова, и София Толстая от „Станция Астапово“, реж. Иван Добчев, ТР „Сфумато“; играе в „Малка пиеса за детска стая“ и „Приятнострашно“, реж. Г. Стоев, в Театър 199, в „Каквато ти ме искаш“ по Пирандело, реж. Ст. Москов, Народен театър. Участва във филмите „Жалейка“, „Потъването на Созопол“, „Буферна зона“, „Дзифт“, в сериала „Четвърта власт“ и др. Режисира театрални проекти.