Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Николай Волев (1946–2024)

Идва ми наум едно филмово заглавие – „Обичам неприятностите“, и то особено добре приляга на Николай Волев. Творческият му път беше осеян с тях, умееше да си ги навлича, при това напълно съзнателно. Малко са филмите му отпреди промените, които да не са предизвикали негативни реакции у тогавашната власт – от раздразнение до яростна атака. Защото имаше ясна позиция, имаше и характер. И можеше да ги отстоява.

Биографията му е доста пъстра не само заради десетките трудови дейности, с които се е захващал на младини, но и заради рисковете, които е поемал в чисто личен и професионален план, повечето разказани от самият него в книгата „Девствената проститутка“. Иначе е следвал известно време архитектура у нас, а в Англия завършва престижното Лондонско филмово училище. Връща се през 1972 г. и окончателно пуска котва в киното първоначално в телевизията. Още с първите си документални филми „Цимент“ и „Грънци“ печели национални и международни награди и до късни години продължава да работи в този вид кино. Разбира се, широко признание и слава му донесоха игралните. „Двойникът“ и „Господин за един ден“, както и виртуозната актьорска игра на Тодор Колев още дълго ще останат ярки образци в комедийния жанр. Така летвата е вдигната високо и той я качва още нагоре, само че в по-различна посока. Следват успешни години за режисьора, а за висшите партийни етажи, отговорни за културата, напрежение и тревожност.

През 1986 г. излиза „Да обичаш на инат“, разкриващ нелицеприятни реалности от социалистическото битие, за които дотогава публично е имало само плахи намеци. Не че хората не са ги виждали със собствените си очи на всяка крачка. На днешните носталгици пък филмът напомня, че корупцията у нас не е от вчера или онзи ден, а е функционирала перфектно по време на тяхното светло минало с отработени механизми и железни правила. Творбата печели Наградата на журито в Карлови Вари, няколко национални, между които и тази на публиката на „Златна роза“. Апаратчиците никак не бяха доволни, но киносалоните се пълнеха дълго след премиерата и за онзи момент можеха само да заемат изчаквателна позиция и да дебнат.

Поредният, меко казано, неудобен за властта филм на Николай Волев е документалният „Дом №8“ с подзаглавие „Из живота на олигофрените“. Получава куп наши и международни фестивални отличия, като седем от Оберхаузен `87, Голямата награда в Клермон-Феран `88 и още много други. Първоначално Волев започва работа върху сценария на Иво Драганов за един от домовете за деца с увреждания. В хода на проучванията си обаче режисьорът попада на специализиран дом за деца с умствена изостаналост. Натъква се на кошмарни условия, грубо отношение, физически наказания и видяното е пренесено на екрана. Има кадри, толкова разтърсващи, че няма как да се забравят. На този фон ставаме свидетели на „откровен идиотизъм“ – готви се физкултурен празник, с който така наречените възпитатели да спечелят точки пред началството. Всичко това може да се разчете и като метафора на всеобщия фалш, имитацията на нормално живеене и доброволното видиотяване в обществото ни, но голямата сила все пак е в емоционалното въздействие. Властта веднага го обяви за антибългарски.

Към края на 80-те Николай Волев вече си извоюва статута на черна овца в българското кино и бъдещите му проекти са наблюдавани под лупа. По онова време завършва „Маргарит и Маргарита“, филм за абсолютната невъзможност на свободния дух да вирее в онази система. И естествено, пътят към големия екран е здраво препречен. В телевизионно предаване подробно описва премеждията си от този период. Езоповският език не му е присъщ и разказва директно, с факти и имена, конкретни действия. Знае се, че тормозът над него е започнал още на етапа на снимките и е трябвало да прибегне до хитрост – използването на два сценария. Единият, познат на малцина, по който действително е работено, и друг, за заблуда на останалите. Само така филмът е могъл да добие познатия вариант, който днес познаваме.

„Аз съм недоволен от себе си“ – отсича в едно от последните си интервюта Николай Волев. Думи, присъщи за неговия перфекционизъм и особняшки характер. Но звучат твърде тъжно и донякъде несправедливо, произнесени от автор с толкова значим принос в българското киноизкуство.