Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

На 27 септември написахте във Фейсбук: „Една мисия е завършена. Жорж Папазов най-после е на мястото, което заслужава – в експозицията на Центъра „Помпиду“ в Париж. Картината „Мечтание“ може да бъде видяна на петия етаж, зала 23, колекция „Сюрреализъм“. Как се стигна дотук?

Стигна се след дългогодишни усилия, които обединяваха частна инициатива, държавна намеса и международно участие. Преди почти пет години бях поканена от колекционера и филантроп Георги Василев да изследвам творчеството на Жорж Папазов. Резултатът се появи в луксозна книга в три издания (на български, френски и английски) през 2021 г. Натрупаните знания естествено доведоха до желанието да се организира изложба, която се случи през 2022/23 г. в Националната галерия – Двореца. По този повод по моя инициатива беше създаден почетен комитет, който да лобира за името на художника. В него влизаха посланици, представители на чуждестранни културни мисии и интелектуалци. Дължим много на Ирина Петреску – аташе по културно сътрудничество към Френския институт по онова време, която прие мисията много сериозно. Благодарение на нея в България пристигна директорът на Центъра „Помпиду“ Ксавие Рей. Разгледахме заедно изложбата и макар той да знаеше името на Папазов, остана искрено изумен от качеството на творбите. Още тогава между него и г-н Василев започна разговор за евентуално дарение. Процесът отне почти година при изключително сериозен подход както от страна на директора, така и на куратора Мари Сар, които лично избраха произведението.

Защо изборът падна върху „Мечтание“?

Впечатлена съм от задълбочения подход и сериозността, с която се подхожда към подобен акт. Още от самото начало беше заявено, че всяко дарение се приема с цел да бъде включено в програмата на музея, а не просто да попълва бройката и да стои в депата. Още по време на разговорите ни в София обсъждахме с г-н Рей, че Жорж Папазов е много повече от сюрреалист, че изкуството му излиза от твърде тясната рамка на това течение и е типично за модернизма като цяло. Въпреки че ясно си дават сметка за това, френските специалисти смятат, че за да може името му да бъде извадено от забравата, най-прекият път е през сюрреализма. Защото именно там отчетливо може да се види, че художникът е в редицата на откривателите. Затова и изборът падна на ранна творба от 1925 г., създадена всъщност една година след преместването на Папазов в Париж. Тя е интересна и с това, че в нея авторът вече използва пясък – техника, в която също е новатор. Дори на етикета в изложбената зала на Центъра „Помпиду“ е записано, че Андре Масон, който досега се приемаше за родоначалник на работата с пясък, всъщност започва да го използва през следващата, 1926 г.

Какви са отношенията на Жорж Папазов с „бащата“ на сюрреализма Андре Бретон?

Още от самото начало Андре Бретон се обгражда с известни вече имена, някои от които дори не са точно сюрреалисти (като Пикасо например). Става дума за налагането на една група и постигането на успехи чрез промотирането ѝ. В книгата с есета

В изследването си подчертавате, че връзката на Папазов със сюрреализма е естествена, но той не е в групата художници сюрреалисти. Как се обяснява това противоречие?

Американската изследователка Ким Грант отбелязва, че въпросът кой е член на групата на сюрреалистите и кой не е – е от съществено значение, защото още от 1925 г. е ясно, че това е свързано с промоцията на работите. Като потърпевш цитира именно Жорж Папазов – „ярък пример за този феномен“. Според авторката не е трудно да се докаже, че несюрреалистичен художник е повече сюрреалист, отколкото член на групата (Kim Grant, Surrealism and the Visual Arts: Theory and Reception, Cambridge University Press, 2012, с. 155). Така че не виждам особено противоречие. Става дума за лични интереси и защитаване на територия.

Как се четат от днешна гледна точка текстовете на Жорж Папазов?

Критическите текстове на Папазов са доста проницателни. Макар че пише за свои съвременници, те и днес звучат достоверно. На базата на опита и изминалото време можем да твърдим, че макар и пристрастен, Папазов е отличен анализатор на ситуациите. Написаното от него се потвърждава от много критици и историци на изкуството, занимавали се с този период. Около противоречивата фигура на Бретон има сериозни дебати още приживе. С течение на времето те като че ли остават в архивите на историята на изкуството, а на преден план се изтъква влиятелната му фигура. В което без съмнение роля има и националната политика.

Къде критиката позиционира Папазов в този ранен етап от развитието на сюрреализма?

За мен много ценен източник е книгата „Антологията на френската живопис“, написана от съвременника на Папазов и очевидец на събитията Морис Рейнал през 1927 г. Критик на изкуството, писател и журналист, ярък защитник на кубизма, Рейнал пише този текст почти успоредно със събитията, в които и самият участва. Той поднася информацията без дистанцията на годините или изопачена от други повлияващи събития: „Няколко писатели, добродушни революционери, автори на романи, които Академията с готовност възхвалява, подбрани измежду старите дадаисти, гузни, че са се хванали в капана на елегантния скептицизъм на Пикабия, откриват в себе си една внезапна вяра в нещо, което според тях не е изкуство и което бива наречено от собствените си организатори, както често при всички неуверени в себе си течения, с термина „сюрреализъм“. То се занимава с политика, социология, философия, медицина, танц, музика, търговия, както и с литература. Наскоро сюрреалистичното общество бе подкрепено и от една секция по живопис, по подобие на едно романтично течение, дошло от Германия (както всичко романтично) и произлязло от експресионизма. Това течение е белязано от очарователните и деликатни опити на Паул Клее, на българина Папазов, на Хайнрих Хьорле, от „новата предметност“…“.

Това описание на Морис Рейнал е важно, защото причислява творчеството на Жорж Папазов от този период към сюрреалистичната образност, но едновременно с това му отделя специфично място, свързвайки го с немската традиция и с Клее и Миро.

А как българската художествена сцена от онзи период гледа на изявите на сюрреалистите?

Като цяло средата е доста будна. Можем да съдим за това по дебатите, които се разразяват в пресата при всяка изложба на Папазов в София. Има крайно неодобрителни, дори подигравателни мнения, но има и хора, които виждат възможност за свободни интерпретации, далеч от наподобителното отношение към природата. Много харесвам написаното с толкова чувство за хумор от Илия Бешков в ЛИК: „Аз завиждам на тия, които спокойно с отворени очи казват: „Обяснете ни, за бога, какво представляват картините на Папазов?“. Тия щастливи хора навсякъде и за всичко и винаги питат другите, защото им е трудно да запитат себе си. Те даже питат келнера вкусна ли е супата, която ядат. Щастливи са тези хора, защото своето детство са проспали сладко, а зрялата си възраст са превърнали на детство“ (1935). Не само в България в началото на ХХ век, но и в други държави с много по-дългогодишни традиции в светското изкуство съществуват консервативни кръгове, които оспорват правото на съществуване на дадени течения. В този смисъл някои от бляскавите български умове са изключително разкрепостени и напредничави.

Можем ли да говорим за български принос към сюрреализма?

Ще можем да говорим едва когато направим този принос видим. Това е огромно предизвикателство към държавата и нейно задължение. Личните усилия могат да стигнат донякъде, но оттук нататък трябва да се намеси националната културна политика. Примери има достатъчно, и то в съседни страни. Догодина предстои изложба на Жорж Папазов в Националната галерия на Загреб. Отново частна инициатива, която би трябвало да е поета от държавата в рамките на сериозно планиране как името на художника да стане част от световния разговор за изкуството. Имаме „златна монета“ и не бива да пропускаме шанса си.

Едва сега разговорът започва малко по малко да се отваря и движението да се разглежда в неговата цялост – от Европа до Латинска Америка и Азия. Затова и специалистите от Центъра „Помпиду“ дълбоко разбират същината на акта на придобиване на творба на Папазов и показването ѝ в залите. Това е малка крачка по пътя на разчупването на един дългогодишен модел. И разбира се, шанс за Жорж Папазов.

Въпросите зададе Людмила Димова