Самота, извисена над делниците
Нови фрагменти
Битието на писателя е от просто по-просто: тиха стая и отворен лаптоп в затаена самота, извисена над делниците.
------------
Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на собствените си антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг, съкровен език. Не знам кой ме е карал при наложния съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия.
------------
Ярко и винаги възбуждащ някаква необяснимо остра и спонтанна ирония в съзнанието ми живее един спомен от младежките години на баща ми, който той, милия, винаги разказваше толкова развълнувано. И винаги така се вживяваше, че целият запламтяваше от негодувание... Та ето този спомен: през 1914 или 1915 (не си спомням точно годината) в Пловдив се разпространил нелепият слух, че Ботев е жив и че се завърнал от Анадола, където бил заточен с неколцина свои четници. Дори се намирали хора, които твърдели, че са го виждали на Главната улица, и описвали в подробности облика му на застарял хъш и на излязъл от релсите човек. И вълнението на баща ми нарастваше в непримирим гняв: може ли Ботев да бъде обект на сензации?
Не помня доколко съм се приобщавал към вълненията на баща ми. Но съм свидетел на чистия протест на един възрастен, роден към края на XIX в. и носещ още възрожденската си нравственост човек. Разбира се, че за него посегателството върху Ботев си е било кощунство.
Само трябва да се спрем върху простотата и достойнството, с които е протекъл деятелният живот на този недостигнал дори Христовата възраст млад, учудващо млад човек, за да се уверим, че безсмъртното му дело е целенасочена, концентрирана воля в осъществяването на един жизнен проект – намерения, идеи, препятствия, тегоби, подвизи и тържества на мисълта – всичко, всичко е насочено в обсега на осъществяването му.
Нека ми бъде простено, че ще го нарека момък. Но помислете само, този наистина момък „висок, едър – почти исполин – с черни пламенни очи, по чието високо чело трептят сини жилчици“, живее необикновено интензивно. „Тича от кафене на кафене, от кръчма на кръчма, от хан на хан, от къща на къща да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие...“ (Вазов). С винаги заредена и непрекъснато упражнявана мисъл. „Стиснал словослагателския компас в дланта си и със строго, напрегнато лице набира поредната статия на в. „Знаме“, без да има пред себе си било свой, било чужд ръкопис“ (Заимов). Когато е тъжен – стои настрана, за да не натовари никого, а когато е с всички, е весел и шеговит. Пише стиховете си на коляно в мижава светлина сред чорлавите коси, мръсните бради и щръкналите от недояждане кости на хъшовете. „Не говори за стиховете си – гледа на тях като нещо обикновено“ (Д. Начев) и дори не подозира, че те вече са го издигнали високо над времето му. Съчетание на скепсис и възхищение, на възмущение и болка, на щедра интуиция и върховни въжделения в негова „аранжировка“ веднага придобиват неизмерима дълбочина и мощ. И все пак неговата жива стихия е борбата, предаността на непримиримото му его в „буреносната сфера на съвестта“. И ето! Настъпва най-сетне часът на блестящия спектакъл на кораба „Радецки“, дегизирането му във войводската униформа, препасаната сабя, калпакът с лъвчето и гордо извисено перо… онзи неустрашим и смайващ за проумяване риск на неговите 28 години! И онези пламенни исторически документи на прощалните писма: „...моята молитва се сбъдна“ (до БРЦК), „... и знай, че после Отечеството съм обичал най-много тебе“ (до Венета).
Житейският проект е към своя окончателен завършек. Делничният Ботев свършва с войводския си лик… с волята и размаха на преобразяването му. Обикновеният човек приключва съществуването си. Нататък е Неизбежното и... Апотеозът. Неспокойната, лудешката – спонтанната и колоритна дързост на героичните му въжделения...
Какви времена!
------------
Вазов никога не можеше да изрече Ботевото: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин...“. Затова Ботев остана завинаги с харамийската си съдба „там, на Балкана“, в бурите и мъглите на своята епоха, а Вазов, според повелята на ангажирания творец, продължи нататък. При това винаги в едно и също поприще... писателското. То беше неговата алфа и омега. Събрал в колосалното си творчество неизброимите сътресения и надежди на живота, изпълни с духа си цели две епохи. Така литературният труд на един-единствен човек, гигантски и методичен, успя да покори българските ни сърца и да предизвика съществени промени в реалния ни свят.
Нека си припомним само пловдивския (румелийския) му период, който на мен като пловдивчанин ми е особено скъп. Спомням си онази разкошна къща с парадното стълбище, вече придобила по-градски вид в подножието на Сахат тепе, край която винаги премивах с почтително вглеждане. Там са осъществени едни от най-значителните му произведения – „Епопея на забравените“, „Чичовци“, „Немили-недраги“. Като прибавим и депутатската му дейност и почти хиперболичната му по обем редакторска работа във в. „Народний глас“ на възрожденеца Димитър Манчов, фокусираща проблемите на Съединението, и неизбежните балкански „попражни“ от типа на „манчовий поет и стихотворящ редактор“ и пр., и пр. съзидания и огорчения, преминали през целия му живот, събрани в 12 обемисти тома (заели пред очите ми почти цял библиотечен рафт), неминуемо ще стигнем до същността на неговия феномен, като че ли съдбовно приел свещеническия сан ПАТРИАРХ.
Впрочем колко му отива! Той, авторът на най-българските песни, именно ПЕСНИ, за които със сигурност заявяваше, че „все ще се четат“. Защото техният мироглед и обаянието на музикалните им структури, задвижени сякаш от вътрешното могъщество на звука, винаги са ни потапяли в съкровените дълбини на родовата памет...
------------
Димчо Дебелянов често разсмивал приятелите си с цитати от словесните издънки на политиците, които записвал като стенограф в Народното събрание. Но за народните представители той е бил никой – някакъв писарушка там. А сега тях в мига няма как да си ги представим, но кажем ли „Да се завърнеш в бащината къща“, поезията на Дебелянов моментално ни осенява и прониква дълбоко в сетивата ни.
--------------
Между Лилиев и Йовков има малка възрастова разлика, но Лилиев е изпитвал силен респект към името и авторитета на Йовков. И когато по неволя станали съквартиранти в къщата на Димитър Подвързачов на бул. „Христо Ботев“, страхопочитанието му болезнено се повишило. При засрещането им във вестибюла или кухнята Лилиев от смущение правел неловки, неконтролирани действия, кланял се и се извинявал на „ви“. В съжителството им Йовков опознал усърдието и интелигентността му и го наел за свой постоянен коректор. Давал му напътствия, държал го под око. Лилиев се трудил безрезервно и Йовковите книги излизали винаги прецизно изработени, с познатия строг, елегантен вид с марката на издателство „Хемус“.
Но узаконеното им присъствие в литературата отдавна е загърбило подробностите на битието и вече са заслужено разпознаваеми и почитани от мало и голямо Йордан Йовков и Николай Лилиев.
------------
„Преддверието“ на Латинския квартал.
Този неизтощим лабиринт от невероятно преплетени улички, опасани от кафенета и частни галерии, бутици и офиси. При това в такъв непринуден досег с атрактивната пъстрота и екзотичните аромати на уличната борса. Боже мой, не ми останаха душа и крака да се провирам и зазяпвам в тези претъпкани улични коридори. Из тези хлътващи ту отляво, ту отдясно призрачно сводести безистени, които непрекъснато ме извеждат в най-непредвидени посоки и ме натоварват с най-неочаквани впечатления...
Но повече не издържам и се отпускам в пластмасовото кресло на първото срещано кафене. Пред премижаващите ми от умора очи внезапно изниква мъглявочерното видение на келнера негър, поставя с услужливи движения халбата бира и изчезва. Отпивам дълга, бълбукаща глътка и изведнъж идвам на себе си.
Господи, та аз съм седнал на най-многолюдното място. Кафенето е заело един от ъгловите тротоари на някакво сбутано кръстовище и теснотията му прелива с ехтящи разноцветни потоци от коли и хора. Я чакай! Или се лъжа? Какво е написано на синята табелка на отсрещната сграда? Един автобус лакираното си туловище я закрива. И когато отминава, прочитам: De Bussy. Гледай каква изненада – та това е улицата, която толкова ме е занимавала, когато превеждах пиесата в римувани стихове „Кралят се забавлява“ за петтомното издание на Виктор Юго в издателство „Народна култура“. Та ето тази улица „Де Бюси“. Тук трябва да е някъде къщата, от която маскираните придворни на Франсоа I отвличат парижката красавица Бланш за развлеченията на краля. Превеждах пиесата от някакво старо издание и помня, че на приложените в него графики къщата на Бланш се открояваше върху фона на полски пейзаж. Значи улицата е била някъде в покрайнините, а сега е в най-атрактивната част на града и тази така ухажвана къща е щрих от този разточителен архитектурен ансамбъл. Впрочем помня още, че в същото издание имаше и графична карикатура, в която Юго по кралимарковски беше стъпил с единия крак върху Сорбоната, а с другия върху „Комеди Франсез“, визираща безусловното му преимущество на духовен водач. Оказва се, че освен балканска кралимарковската стойка това може да бъде и парижка хипербола, когато става дума за духовно съперничество.
Париж! Градът на Аза и Ореолите...
------------
Истинското призвание на Стендал идва след век. Той сам го пророкува. На 28 май 1835 г. е записал в дневника си: „Мисля си за една друга лотария, в която най-голямата печалба е да се окажеш писател, когото ще четат през 1935 г.“. И записаното действително се сбъдва. През втората половина на ХХ в. „Червено и черно“ и „Пармският манастир“ се превръщат в хитове. Оживяват в няколко филмови версии. И неговият анатемосан от съвременниците му стил (Юго и Зола го упрекват в липса на вкус, Гьоте и Балзак го приемат с резерви) е спонтанно лансиран и дори масово копиран от творците на следващото столетие.
Някой си Анри Бейл...
Скрит зад рояци предизвикателни псевдоними – Темолион дьо Боа, Котоне, Цезар Бомбе, Уилям Крокодила и пр., за да се установи най-сетне в един последен – барон Стендал.
Бурният му живот, обагрен от пламъците на революцията, забулен в якобинските тайни сбирки и опасните заговори на карбонарите през дългогодишния му престой в Италия; изпитал ужасите в касапницата на Наполеоновия поход и разпилян в подозрителни скиталчества и донжуанства с омъжени графини, офицерски съпруги, популярни актриси, е безкрайна и безподобна одисея. И неволно бурната разточителност на собствения му роман навлиза плътно и с документална мощ из страниците на знаменитите му книги. Живот приключение, неизпуснат нито за миг от зоркото око на Фуше.
Зад ковчега му крачат само двама приятели и случайно отзовалият се на кочината му Мериме, който след това ще напише: „Може би някой критик на ХХ в. ще открие книгите на Бейл и ще се отнесе към тях с по-голяма справедливост...“. А в оставеното завещание, отвратен от френските си теготи, Бейл настоява да изпишат на италиански върху надгробната му плоча следния епиграф: „Ариго Бейл, миланец. Живя. Писа. Люби“, озвучаващ есенцията на житейските му бесове, тоест магията на своенравния му дух.
------------
През май 1991 г. се срещнахме с Цветан Тодоров след трийсетгодишна раздяла. Беше необикновено преживяване. Срещнахме се в кафене „Арсенал“ на бул. „Сен Антоан“, близо до Бастилията. Гледахме се дълго и се чувствахме някак непохватни, силно шокирани от префасонираните ни от годините лица. Та той в съзнанието ми беше само онова 23-годишно момче с изшилен врат и изпъкнала адамова ябълка Цветан Боров, заело псевдонима на баща си.
Лично на мен ми действаше смазващо това усещане на бездната от пропуснатите години, стоящи зад трижди зашифрованата алегория на съвършено преобразената му житейска маска – прошарени, бухнали нагоре коси, откликващи с подсилена бодрост очи зад многодиоптровите очила, нещо като двойник на Айнщайн, като изключим очилата. Няма да сбъркам, ако кажа, че проговорихме нормално едва след час. Благодарение единствено на същия... познатия ми глас, който постепенно заговори за най-обикновени неща. И приливите на предишната ни близост зачестиха. Стана изведнъж откровен. Нарече себе си „пещерен човек“. Рядко излизал от къщи. Веднъж в месеца ходил на кино, ако имало хубав филм. Прибрал баща си вкъщи, но старецът много се измъчвал, защото не говорел френски и не можел да общува със семейството му... И едва към края на разговора ни с увлечение заразказва в разпалени прескоци книгата си „Завладяването на Америка“ поради засиления си интерес към сравнителния анализ и интегрирането на културите. А когато излязохме навън и тръгнахме да се разхождаме из алеите на площада-градина „Плас де Вож“, ми направи впечатление, че е страшно любопитен. Търсеше във всяко нещо поводи, доказателства, аргументи, със същото онова любопитство от книгите му, с постоянната и ненаситна Цветан-Тодорова аналитичност.
На раздяла отново се спряхме на ъгъла с кафене „Арсенал“. Той разтвори, държейки в ръце книгата си „На предела“, и замислен за миг я надписа. Подаде ми я и прочетох на титулната страница: „На Иван – от радост, че го виждам след трийсет години – Париж, 4 май 1991 г.“.
И си тръгнахме – той в една, аз в друга посока. Вървях възбудено забързан из ехтящата, многообразна шумотевица на парижкото ежедневие, сподирен от някаква странна непреодолимост, каквато винаги съм изпитвал при спохождаща тъга в живота си...
------------
Въздействието на великата литературна творба е винаги хипнотично. Някога Фулк III Черния, анжуйски граф от 987 до 1048 г., под въздействието на Библията отишъл в Йерусалим и поради прегрешенията си, които остро усещал по време на прочита, застанал с въже на шията пред Гроба Господен и накарал слугите му да го бичуват. Ненапразно много места по света, свързани с големи литературни творби, са добивали особена притегателна сила. И са се превръщали в постоянно търсени и посещавани естетически обекти. Дори понякога е учудващо сходството между света на творбата и топографската природа на съществуващия свят. Такова усещане добих при посещението си на крепостния затвор на остров Иф срещу Марсилия, в чието зловещо подножие още зее „спасителната дупка“ на многострадалния граф Монте Кристо. Но даже творбата да е фикция, когато посочва за „свои“ определени места от действителността, те неизбежно заживяват у нас в щедри превъплъщения и неминуемо умножават с множество духовни километри нашата памет.
------------
Няма по-точно определение и по-висока оценка от краткото есе на Борхес „Всичко и нищо“ за огромното дело на Шекспир, който чрез галерията от знакови персонажи анализира всички човешки проблеми и не остави никаква възможност на следващите драматурзи, освен да го преповтарят. Ще си позволя да цитирам само края на това емоционално есе:
„Историята добавя, че преди смъртта си Шекспир се озовал пред Бога и му казал: „Аз, който съм бил толкова хора, искам да бъда един, самият аз“. И Господ му отвърнал през вихър: „Аз също, но аз сънувах света, както и ти сънува творенията си, мой Шекспир“.
------------
За Елиът „Хамлет“ е „Мона Лиза“ в литературата.
------------
Спомняме си рояци мигове, а забравяме цели години.
------------
Забравата – жестоката необходимост на живота.
------------
Много от ситуациите и преживелиците с нас стават случайно, без случайността животът щеше да бъде посредствен и скучен.
------------
Винаги съм искал да бъда човекопоклонник, но ме отчайва това нестихващо люпило от невъзмутими мерзавци.
------------
Едно от най-големите поражения на тоталитарния режим е банализирането на представите за литература, та и днес опорочените медии и ленивите умове на читателите потребители упорито приемат и лансират енергичните играчи на казионната литература за светила.
------------
В края на 50-те години, когато така рязко се промениха възгледите и вкуса ни към поезията, стиховете на Христо Фотев сякаш ни приветстваха с най-фантастичното, което сетивният свят можеше да ни подскаже. Наизустени, той ги изричаше навсякъде. Всичко беше негова аудитория – улиците, кафенетата, ателиетата на художниците, квартирите на артистите, кубрикът на някой рибарски кораб... Постоянният му кабинет беше „Малина“ (сладкарницата, превърната още тогава в мит от поета). Когато и да минеш, той беше там, обикновено на външните маси – безподобен тротоарен княз, преметнал сакото си на един стол, кръстосал небрежно крака на друг, артистично запушил, потънал в някакво висше разточителство на духа. А край него – все нови и непознати момичета, силно впечатлени, сякаш омагьосани от думите, от жестовете му. И за всяко едно от тях беше изготвил една и съща похвала: „Ако всички поети притежаваха флуиди за поезия като това дете!“. Впрочем той говореше така, както и пишеше.
Но кого всъщност имитираше той? Така безцеремонно волнодумен – ту нехайно арогантен, ту милосърден и нежен, но винаги необвързан и безгрижен... Какво искаше да ни внуши? Може би нещо от сферата на природното – от това свободно и необозримо зрелище, което не се поддава на тълкуване и което в онези престъпно назидателни времена ни беше така необходимо! Той, който идваше на плажа само заради общуването с някои софийски интелектуалци и седеше на пясъка с костюм, с обуща, следящ с видимо отегчение мимолетните удоволствия на летовниците, беше изцяло проникнат от вечната и неопитомена стихия на морето – превърнал веднъж завинаги Пристанището и Бургас в необикновен притегателен център...
През сезоните 1958–1960 г. бях драматург на Бургаския драматичен театър и той почти всеки ден идваше при мен с нови, все по-дълги, изпълнени с невероятни метафори и яростни възклицания стихове, които декламираше със загадъчни, малко помпозни задръжки в гласа си, като че ли искаше да им придаде по-голяма тежест. Но този рецитаторски подход ужасно прилягаше на витийското му поведение. Все имах чувството, че те изведнъж ще прекъснат, а всеки път избликваха ярко... фонтанно... заразяващо! Помня, че тогава постоянно и натрапчиво ми говореше, че има натрупани ръкописи, а за бях сигурен, чу няма нищо написано на хартия. Така всецяло беше погълнат от рецитаторската си страст, че не чувстваше никаква необходимост от каквито и да било „технически подробности“ в писателското дело. И един ден реших да наруша „трубадурското му кредо“ и го „затворих“ в една от канцелариите на театъра. Той рецитираше, а аз траках на пишещата машина. Съществуваше нещо много необичайно и в същото време много забавно в това „отпечатване“ на напрегнатия, развълнуван глас на поета. Та аз дотогава имах само звукова представа за поезията му! Уточнявахме графично стиховете. Тиретата, които му бяха любими и безбройни, трябваше наполовина да отпаднат... И помня, че на третия-четвъртия ден вече насила го закарвах в театъра. За него този вид дейност беше непоносимо бреме и досада. Но именно този наложен „запис“ беше ръкописът на дебютната му книга с прекрасното заглавие „Баладично пътуване“. И любимата ми през онези години „Балада за японската ваза“ той посвети на мен – нещо като благодарност или спомен от онова щуро отпечатване на стиховете му. Във връзка с тази балада той казва в литературната анкета, направена от бургаския журналист К. Гоцев: „Моето отношение към Иван е много приятелско, бих казал любовно. Ние живеехме непрекъснато заедно. Иван ми действаше много опитомяващо, много благородно. Таза балада написах под негово въздействие“. Помня и какъв ужас изживях, когато се озовахме с него в издателство „Български писател“, за да разберем какво става с излизането на книгата му. Оказа се, че е дадена за изработване на корицата. В ателието ни предоставиха ръкописа. Христо се смути от множеството зачертани места с молив. Изглежда, че Никола Фурнаджиев се е побоял от витийските му пориви в онова опасно за своеволни прояви време. Фотев ми прошепна да го прикривам с гръб, докато с една намерена из масите гума се справи с Фурнаджиевите задрасквания. Впрочем в същата анкета Христо сам разказва за това наше „криминално“ приключение, за което джентълменски се извинява на Фурнаджиев. Но от моя гледна точка с тази наша нелоялна постъпка той спечели, като спаси редица експресивни, важни за поезията му детайли.
Сега всички знаем, че стиховете му притежават една напълно своя, оригинална изразна система, в която доминира съвършено самостойно приложение на езика, с отзивчива и активна свобода на думите, с рядка и неизтощима ведрина на възприятията. Защото той е поет, който се чувства дори във въздуха „като в палтото си“ и който владее неукротимия навик да бъде „достъпен и пластичен“...
------------
Родителските разкази за сполетели нещастия, неразрешими проблеми и неправди винаги са ме докарвали до сълзи в детството и предизвикваха у мен героичен подтик към извършване на чудеса, посредством някаква неизвестна, вселила се в мен сила, да създам един неуязвим свят на мястото на несигурното ни битие.
------------
Рицарските интерпретации на детството, ранимата им прямота...
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук