Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

„С времето се убедих, че приятелствата в джаза са не просто важни, те са даже по-важни и от самия джаз.“ С Мартин Хафизи разговаря Владислав Христов

Мартин Хафизи учи джаз барабани в Codarts University for the Arts, Ротердам, и получава бакалавърска степен през 2016 г. Две години по-късно завършва поп отдела на Codarts с магистърска степен. През годините Мартин печели множество солови и ансамблови награди (Испания, Франция, Холандия, Люксембург, България, Русия). Свири на фестивали в Европа и Азия като A to JazZ Festival (България), Taichung Jazz Festival (Тайван), Grachtenfestival (Холандия), Urbano Dejanje (Словения), със световноизвестни музиканти като Били Харпър, Нити Ранджан Бисвас, Георг Брейншмид, Антони Дончев. През 2018 г. в Ротердам Мартин Хафизи създава Half Easy Trio заедно с пианиста Франц фон Шоси от Германия и австрийския контрабасист Йоханес Фенд. Към тях по-късно се присъединява и украинската певица Тамара Лукашева. Композициите в новия албум на триото One Step Back, Two Steps Forward са написани от Мартин Хафизи и органично съчетават класическа музика, български фолклор и поджанрове на джаза.

Разкажете повече за вашето семейство и средата в която израснахте, кое предопредели интереса ви към музиката?

Баща ми винаги е имал влечение към музиката и по-специално към барабаните, даже е взимал и уроци за кратко, а пък майка ми работеше дълго време като звукотехник в БНР, така че винаги съм бил заобиколен от музика. Към ударните инструменти ме насочи баща ми, а след това и двамата винаги са ме насърчавали и подкрепяли да продължавам да вървя по този път. Не всеки има този късмет, а е изключително важно за един млад човек, който тепърва навлиза и започва да се развива в тази сфера.

Завършвате Националното музикално училище „Любомир Пипков“ при Мария Палиева, доколко важна беше музикалната основа, която получихте в България за развитието ви?

С всеки изминал ден се убеждавам все повече колко безценна е музикалната основа, която получих от Мария Палиева, както и от всички останали мои учители в НМУ „Любомир Пипков“. Благодарен съм изключително много на г-жа Палиева, която ме научи на отношение и любов към инструмента, към музиката, към детайла, дори към живота… Това са незабравими моменти и уроци, които не бих разменил за нищо и към които често се връщам и до ден днешен. Бих искал да спомена и да благодаря на още няколко много важни за мен преподаватели – Диана Николова (учител по пиано), Искра Палиева (учител по камерна музика), Марина Миндова (учител по оркестрово свирене) и проф. Христо Йоцов (учител по барабани).

С какво ви привлякоха барабаните и перкусионните инструменти като цяло?

Всичко започна от баща ми, който ме запали по барабаните, когато бях на 6 години. Той винаги е правил всичко възможно, за да имам условия да свиря. Може да се каже, че първата ми група беше дует с него – той свиреше на китара, аз на миниатюрни барабани, които той ми беше направил, а палките ми бяха клечки от китайски ресторант. Имахме и публика, разбира се – най-често майка ми влизаше в тази роля, а понякога я съчетаваше и със заснемане на тези моменти. По онова време не се замислях много защо го правя. Спомням си, че просто ми беше много интересно, вървеше с лекота, а може би и вътрешно усещах, макар и на такава крехка възраст, че е нещо стойностно, с което си струва да се занимавам. Съвсем скоро след това се явих на прослушване при Мария Палиева и бях приет в нейния клас. От този момент нататък имах възможност да изучавам музика доста по-сериозно, да бъда част от различни състави, както и да свиквам със сцената от много ранна възраст. Големите учители за мен в тази сфера са много и от всекиго съм взел по нещо ценно, но ако трябва да посоча само едно име, което ми е повлияло най-много, това е барабанистът Брайън Блейд. В период на дилема, точно когато бях завършил музикалното училище в София, той ме вдъхнови да се фокусирам върху барабаните.

В какви посоки върви съвременният джаз?

Съвременният джаз върви в какви ли не посоки. Светът става все по-отворен, а музиката винаги е била отражение на времената, в които живеем. Моите наблюдения са, че в джаза се появяват все повече смесени влияния – до такава степен, че вече става трудно да се определи кое е джаз и кое – не. Това, от своя страна, води до появата на нови жанрове и поджанрове. Преди всичко обаче е важно да си припомняме, че джазът е символ на различното и отвореното мислене, както и на свободата в изразяването. Импровизацията е фундаментален елемент в джаза, разбира се, не е единствен, но ако той присъства в дадена музика, то тогава със сигурност бихме могли да говорим и за джаз.

Българският фолклор и джазът – поставяте ли си вътрешни граници при тяхното смесване?

Рядко си поставям граници, а когато го правя, се стремя те да са добре премислени. Що се отнася до българския фолклор и джаза – смятам, че единственият начин да се получи естествена и хомогенна смес между тях е тя да бъде създадена на базата на много добри познания по отношение на историята и същината на тези два стила. Не бих казал, че музиката ми е базирана на смесица от джаз и български фолклор, а по-скоро, че включва влияния и от тях. Когато говорим за тези два стила, бих искал да спомена няколко много добри български музиканти от съвременната сцена, които по мое мнение ги съчетават изключително умело – Димитър Бодуров, Борислав Петров, Владимир Карпаров, Ерол Ракипов, Димитър Льолев, Живко Василев.

От няколко години живеете в Нидерландия, какъв паралел можете да направите между нидерландската и българската джаз сцена?

Нидерландската сцена е по-голяма, но пък намирам родната ни джаз сцена, макар и по-малка, за уникална и не по-малко вдъхновяваща. Една от приликите е, че и на двете сцени има много качествени, интересни и оригинални музикални проекти, които продължават да изненадват и очароват. Също така моето лично наблюдение е, че в последните години интересът към джаза в България се засилва, много млади хора, имат желание да изучават този стил, а сцената се развива с доста бързи темпове.

Били сте част от различни джаз формации, но Half Easy Trio е проектът, върху който работите най-много през последните години. Как беше създадено триото?

Триото беше създадено през 2018 г., точно след завършването на обучението ми в Консерваторията Codarts в Ротердам. Беше ми любопитно накъде би ме отвел пътят на композирането. Усещах, че вече съм събрал известна доза опит, знания, бях изградил и определени виждания за това как бих искал да развия един проект. Чувствах, че има емоции и мисли в мен, които бих искал да изразя и споделя чрез моята музика, и така се роди идеята за Half Easy Trio. Името на групата пък крие много лични мотиви и мисли, но е най-вече повлияно от мои разсъждения и впечатления в каква посока вървим като общество в глобален мащаб – струва ми се, че все по-устремено преследваме индивидуалистичния начин на живот. Това разделя хората и рано или късно води до нездравословен дисбаланс в обществото и човечеството като цяло. Затова реших да изразя тези мисли чрез заглавието на личния ми проект по начин, който загатва кой е авторът и лидерът в него, но не го извежда на преден план, защото вярвам, че истинският лидер е не този, който обира овациите, а този, който е двигател на колектива. Другата причина групата да се казва така е, че силно вярвам, че животът се състои от контрасти и баланс между тях. Както има ден, така има и нощ. Както има вдишване, така има и издишване. Оттам идва и думата Half в името. Относно свързващия елемент в групата – смятам, че това определено е миналото ни, всеки един от нас е учил класическа музика и това до голяма степен е изградило нашия сходен начин на възприятие.

Между първия албум на триото, Dark is Bright, и най-новия, One Step Back, Two Steps Forward, изминават четири години, как се промениха търсенията ви през това време?

Винаги съм изпитвал затруднения да анализирам промените в моето развитие, тъй като не е лесно човек да успее да се погледне отстрани, а и тези промени обикновено се усещат като много естествен процес. Що се отнася до творческото развитие на цялата група – бих казал, че първият албум постави началото на търсене на стил и е с доста експериментално звучене. В него има много порив, вълнение, емоция, любопитство. Аз съм човек, който се наслаждава на процеса, колкото и труден да е той понякога, и обичам да надграждам, вместо да започвам отначало всеки път. Вярвам, че това рано или късно се отплаща с по-качествени и стойностни резултати. Може би и затова се задържах на едно място (Ротердам) повече от 12 години. Също така съм и много критичен, най-вече към себе си. Затова, когато се връщам към първия ни албум, винаги изпитвам смесени чувства, тъй като чувам много неща, които сега най-вероятно бих искал да направим по различен начин, но същевременно осъзнавам, че това е част от процеса и го оценявам. Относно втория албум – вече бяхме стъпили на основите, които положихме, познавахме се по-добре в човешки и музикален план и аз имах по-ясна представа как да оформя музиката, така че тя да извлече най-доброто от всеки в групата. И тук отново бих искал да се върна към момента с надграждането – това беше основната причина да поканя Тамара Лукашева в групата. За този период от четири години има и много неща, които са се запазили: методът ми на композиране, свирейки на пиано, търсенето на контрасти и баланс между тях, както и личните емоции, вдъхновения и истории, които стоят зад всяка една пиеса.

Новият албум е издаден от Optomusic на Димитър Бодуров. Важни ли са приятелствата в джаза?

Знаех за Димитър Бодуров още от първите ми години в Консерваторията в Нидерландия, но дълго време само слушах неговите албуми с възхищение, без да имам възможността да се запознаем. Един ден просто реших да му пиша, за да му кажа колко много ми харесва музиката му. За мен триото му беше едно от онези открития, които оставят трайна следа в съзнанието и променят начина на възприятие на музиката. Тъй като знаех, че живее и работи в Амстердам, а тогава наближаваше и моят концерт за завършване на бакалавърската степен, реших да го поканя да изсвирим няколко негови парчета. В крайна сметка това не се осъществи, но пък успяхме да се запознаем. След тази среща започнахме да търсим възможности да свирим заедно в различни състави и по този начин се зароди нашето колегиално приятелство. С времето се убедих, че приятелствата в джаза са не просто важни, те са даже по-важни и от самия джаз!

В момента човечеството е изправено пред военни конфликти, какво е мястото на музикантите в това преломно време?

Оръжието на артиста винаги е било изкуството и смятам, че така трябва да остане. Като цяло не бих си позволил да коментирам много тази тема, но моите впечатления са, че когато се стигне до такива преломни времена, сякаш изведнъж всякакви определения загубват своята стойност и осъзнаваме, че преди всичко сме хора.

Някои от композициите в One Step Back, Two Steps Forward са записани с украинската певица Тамара Лукашева. В какъв момент се появи тя в триото?

Спомням си, че слушах Тамара за първи път през 2015 г. на конкурса Keep an Eye Jazz Award в Амстердам. Тя участваше във финала със своя квартет и спечели втора награда. Още тогава се превърна в една от любимите ми певици и си помислих, че би било страхотно да свирим заедно някой ден. През следващите няколко години продължих да следя нейните нови проекти и изяви, докато не се засякохме на джаз фестивала във Варна през август 2020 г. Тогава заедно с Антони Дончев и Михаил Иванов, които бяха заместници на Франц фон Чоси и Йоханес Фенд за този концерт, представяхме дебютния албум на Half Easy Trio, а Тамара щеше да свири със страхотния пианист Вадим Неселовски, на когото обаче в крайна сметка също се наложи да бъде намерен заместник. И така, Антони Дончев заместваше и в двете групи и някак се превърна в свързващото звено между нас, а след прекрасния им дуо концерт аз реших, че това е много подходящ момент да се запознаем и да изразя моето възхищение. Тогава реших да споделя с Тамара, че планирам създаването на нов албум и бих искал да я поканя да се присъедини за няколко пиеси. Тя прояви интерес и изглеждаше развълнувана, разменихме контакти и след малко повече от година (през декември 2021 г.) записът на съвместния ни албум вече беше факт! Впоследствие имахме възможността да го представим в Нидерландия, Германия, Белгия и България.

Откриващата пиеса в албума се казва „На ръба”, какъв е вашият подход към кризисните ситуации в живота?

В кризисни ситуации винаги се уповавам на две основни неща – интуицията ми и заложените в мен ценности, които съм придобил основно от семейството ми. Този подход винаги ми е давал сили да се справя с трудностите и ме е водил до решението, което изглежда най-правилно в моите очи.

„Разтягане на един момент“ е също пиеса от албума, всъщност кой момент не бихте искали да свършва?

Няма момент, който не бих искал да свършва. Тъкмо фактът, че нищо не е вечно, прави моментите още по-стойностни и специални. Със сигурност има моменти, които ми се иска да бъдат по-дълги, например времето, прекарано с най-близките ми хора, или пътуванията по света, които понякога са прекалено кратки, за да успееш да попиеш достатъчно от атмосферата на дадено място.

Half Easy Trio имаше представяне на Пловдив Джаз Фест, как ви прие българската публика?

­Представянето на Half Easy Trio с Тамара Лукашева на джаз фестивала в Пловдив беше много вълнуващо преживяване, като една от основните причини за това беше страхотната публика. Вярвам, че един артист е отговорен за създаването на подходяща атмосфера и установяването на връзка с публиката от момента, в който стъпи на сцената. Това невинаги е лесна задача, защото зависи от много различни фактори, но в моментите, в които наистина се получава с лекота, получаваш обратна връзка, изпълнена с позитивни емоции и енергия. Такъв беше и този случай, а концертът ни подейства изключително зареждащо.