Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

С поета Георги Борисов разговаря Мария Митева

Между небето и земята се води денонощна война. Невидима, но постоянна.

Своя внушителен по обем и времеви обхват литературен труд в два тома поетът Георги Борисов е нарекъл „Моите истории“. Някои биха ги определили като своеобразен „дневник на писателя“. В тях авторът представя непубликувани свои стихотворения, мисли и наблюдения, философски есета и мемоарна проза, литературни портрети и свидетелства, сценки и житейски истории, белязали неговия път в продължение на половин век. Част от разделите в първия том и като форма, и като тематика препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява особен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима. Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“. Поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, Георги Борисов е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес“, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“, отличен с Първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2022) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“; и на „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов). Превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които Наградата Владимир Башев за първа стихосбирка, Националните награди Иван Николов и Никола Фурнаджиев; Орфеев венец – „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“; Голямата награда Перото за „цялостен принос към българския литературен контекст“.

Защо съвременният български писател свенливо нарича себе си такъв?

Българският писател много рядко е бил в състояние да си осигури препитание с книгите, които пише. За разлика от събратята си в някои други страни и видове изкуства, той никога не е следвал особено ревностно древната римска сентенция nullа dies sine linea и трудно би могъл да се нарече професионалист. За да се издържа и оцелее, е трябвало да упражнява ред дейности, някои из областта на литературата, друг път – много далеч от нея. За таланта подобен начин на съществуване може и да е здравословен, но само на първо време; иначе е разрушителен.

Атанас Далчев казва, че освен талант е необходим и характер, за да бъдеш писател. Има ли нужда и от други качества?

Да, освен талант, характер, сърце и условия за писане, литераторът трябва да има и волски нерви, първобитно здраве, неизчерпаема енергия, сили, много сили, за да упражнява този смъртоносен занаят.

Смъртоносен занаят!?

Поезията изисква върховно напрежение, състояние на краен предел и подем, който граничи с пророческите гърчове на просветлението; наричаме го вдъхновение, но може и да има фатален завършек. Макар и да бях само на десет, когато съчиних първите си стихотворения, рядко съм имал щастието да ѝ се отдам изцяло – както е видно от датите на записките ми, правени най-вече по време на летните отпуски и зимните ваканции. През очите ми са минали стотици ръкописи, да не говорим за преводите в обемистото литературно списание „Факел“, което в продължение на почти двайсет години трябваше да редактирам сам и собственоръчно закрих през 2011. Отдавал съм се на Словото – с пълното съзнание и вяра, че му служа и че такъв е моят кръст, че енергията, която влагам във всяка една негова дума, знак, отблясък, не може да изчезне безследно, а някой ден ще се възвърне стократно.

Мъдро проникване в истините на живота ли е поезията?

Поезията е лудост, безумна дързост, храброст, опиянение – но не пиянство. Потребен е много висок градус, постоянна температура, за да се удържи. Много преди да падне Берлинската стена, съм си мислел: по-добре стихове, навеяни от книгите, отколкото от живота, който водим. И съм посягал към книгите на поетите, не толкова за да ме учат, колкото за да ми вдъхнат храброст и дързост да се меря с тях. Небето е книгата, която четем с мъртвите, то улавя нашите образи и те живеят, преобърнати в огледалата му – докато времето с пространството се слее.

Кога ви сполетява вдъхновението?

С отчаянието се прокрадва и поезията. Когато ни сполети безизходицата, чувството за изоставеност и самота, за безвъзвратност и залутаност сред необгледната пустиня на света, когато поемем на път, от който няма връщане, ставаме поети. Тогава стихията нахлува в душите ни и въпреки че никой няма да чуе вика ни, се улавяме за него. След това заболяваме от самота и вече никъде не можем да си намерим място, бягаме от хората, защото ни отнемат свободата на духа, а после вием от студ.

Поезията своеобразен щит ли е срещу пошлата действителност?

Поезията е съзерцателно изкуство, но и самоотбрана. Тя е празник, стихия, която няма нищо общо с всекидневието. Пиша бавно, за да бъда по-дълго с нея, и в едно стихотворение обикновено вкарвам теми за няколко. Избягвам прилагателните и епитетите, гледам всичко да се крепи на действието и разказа. Вариантите са безбройни и ме съсипват. Едва към средата стихотворението се отваря и потича. Понякога и аз не зная накъде ще избие всичко, но изцяло се доверявам на интуицията си. Поезията не е носталгия, поезията е утопия. Дори когато извръща лице назад, тя гледа винаги напред. И само тогава е истинска.

В том втори на вашия издаден наскоро от „Колибри“ двутомник „Моите истории (1973–2023)“ научаваме, че още от най-дълбока древност писателят е имал и други занимания – да вземем например Имхотеп, висш чиновник от времето на III египетска династия около 2750 г. пр.н.е.

Провъзгласен за бог лечител, той е и най-големият писател от ония времена и най-често е изобразяван като писар с гола глава и разгънат папирус върху коленете му. В Египет трябва да видиш триъгълните очертания на дюните в далечината, за да разбереш как именно гениалният Имхотеп е проектирал пирамидата, откъде е взел формата ѝ.

„Всеки се бои от времето, само пирамидите – не“, казват. За вас Имхотеп е като „слязъл от звездите“. Така ли е?

С идеалните кръгове, триъгълници, дъги на рога и кобри, със странните пришълци, застанали към нас анфас и обърнали профили към вечността, релефите по гигантските пилони на древноегипетските храмове днес поразително ни напомнят на космически знаци от небесни послания. Като че ли древният жител на планетата ни е бил по-близо до Вселената, въпреки че не я познава като нас; до идеята за превъплъщението, двойствеността на човешката природа, триединството.

Разказвате и за пътуването ви до Света гора…

Пътуването ни до Света гора удари на камък. В манастирите пускали само с визи, заявени месец преди визитата.

Но един поет може да си представи какво е виждал Паисий от килията?

Видях синьо до лудост море и белите скали на обраслия с пинии и маслини остров Амулиани – единствения обитаем днес в Халкидики остров. Това море е гледал атонският монах, докато е нижел буква по буква своя Царственик, „разяждан от ревност и жалост за българския род“. Зад него пък, зад манастира – зелените възвишения на Света гора, в чието подножие, на морския пясък, Мойсей, Арон и Йоан са вдигнали частици от днешната обител, кръстена на св. Георги заради иконата, която монасите намерили. Била изписана с лика на великомъченика и скрита в едно от дърветата – пинии и борове, кестени, дъб и бук, диви маслини… и гъби, гъби, над 300 вида, и срещани само тук билки и цветя. Дъскорезницата на цикадите по пиниите е оглушителна, летящите щурци – едри колкото кротките прилепи около тях. Говори се, че в църквата и до днес се съхраняват две икони на светията, едната от които –„нарисувана от нечовешка ръка“. В двора пък на манастира имало и паметник на 26-имата изгорени братя за това, че са се опълчили срещу папската уния и обединяването на Православната и Католическата църква…

Тук моят въображаем диалог с Георги Борисов по страниците (цели 1316 на брой!) на неговия двутомник „Моите истории“ прекъсва. Помолих автора му да отговори допълнително и на още два-три въпроса. „Извинявай – рече. – Пред път съм... А и всичко – добави, – доколкото мога, съм го казал в книгата си.“ Но се съгласи, след като изчете и тук-таме пооправи подготвения от мен разговор за печат, да се включи все пак на живо.

От древната ни история с „пожълтелите страници“ да се отправим към днешните медийни „жълтевини“. Ще има ли скоро изход според вас от това безвремие в страната ни?

Не. Освен ако не се пусне кръв или някой отвън пак не се спусне да ни освобождава… да пази Господ!..

Какво бъдеще ни вещае 2025 г.?

Пълно с горчиви истини и болезнени прозрения.