Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

Даниел Вачков, „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“, ИИБМ, „Сиела“, 2018 г.

Иван Еленков, „Орбити на социалистическото всекидневие“, ИИБМ, „Сиела“, 2018 г.

Всяка нова книга за историята на комунизма в България се сблъсква със скептицизма на готовото мнение у своите читатели. И не може да се отрече, че немалко книги само потвърждават вече изграденото убеждение. Новите книги на Даниел Вачков и Иван Еленков не се вписват в тази тенденция. Тъкмо обратното, те изненадват.

Насочват се към една обща тема — всекидневието. Докато Даниел Вачков разработва темата за всекидневието на работното място, Иван Еленков изследва произхода на потребителските нагласи на социалистическия човек. Заключенията им косвено разрушават два основополагащи мита за днешното всекидневие, сравнено с комунизма –
единият, че „животът тогава беше по-сигурен“, а другият – че „корупцията е създание на прехода“.

При изследване на всекидневието винаги изниква проблемът с достоверността на източниците. Често историците трябва да разчитат на устната история, на свидетелствата на очевидците. Спомените могат да бъдат много красноречиви, но винаги остават открити за една всеобща критика — че са субективни. Затова устната история трудно успява да надскочи ограниченията на своята „ехо-стая“, да убеди скептиците или привържениците на другото мнение. 

За разлика от тях и Даниел Вачков, и Иван Еленков подхождат към своята тема като класически историци. Подход, който може и да не е оригинален, но точно затова пък е убедителен. И двете книги се основават на документи за всекидневието, създавани, събирани и анализирани от самия комунистически режим, достъп до които има съвсем тесен кръг от държавния елит. 

Цената на модернизацията 

При подготовката на последните учебни програми за история на комунизма, противниците на промените настояваха, че освен за лагери и политически репресии, учебниците трябва да отразят и темата за „модернизацията“. Цената на тази модернизация е темата на Даниел Вачков. Дали „авариите и катастрофите“ са просто случайност, нещастни случаи, или са хроничен проблем на така провеждана модернизация? 

Той отговоря така: „Анализите на катастрофите недвусмислено показва, че мнозинството от българските работници работят при изключително тежки условия на труд … Във всеки един аспект се виждат характеристиките на една провалена индустриална модернизация“. Твърдение, което трудно може да бъде наречено оспорено, като се имат предвид изнесените данни. 

Най-голямата индустриална катастрофа в комунистическа България се случва на 1 май 1966 г., когато една от стените на хвостохранилището, разположеното над врачанското село Згориград се срутва. Селото е залята от огромна маса хвост (рудни отпадъци и скална маса) и вода. Според официалните данни загиват 118 души. Причина за бедствието е именно сбърканата „модернизация“ ‒ разширяването на близката флотационна фабрика, без това да е последвано от разширяване на капацитета на хранилището, което събира изхвърления от нея хвост. Предишната година специално поканен съветски експерт предупреждава, че положението е критично и при първите по-обилни дъждове то може да прелее. Точно това се случва през пролетта на следващата 1966 г. 

Или примерът с гордостта на социалистическата модернизация ‒ въздушния транспорт. През 1972 г. на заседание на Политбюро са изнесени данни, че за периода от 1967 г. до края на 1971 г. са допуснати 15 катастрофи, 10 от които през 1970 – 1971 г. Жертвите са 148 души, от които 123 от граждански полети. Причината за най-известната самолетна катастрофа – тази от 21 декември 1971 г., завършила със смъртта на 30 души, е единствено техническа небрежност. При подготовката на самолета техниците, които нямали никаква подготовка, получили две технически схеми на руски език. В отговор на въпроса коя да ползват, сменният инженер им отговорил „която ви е по-ясна“. Но това била книжката за друга модификация на самолета, поради което те неправилно свързали въжетата на елероните, което и довело до катастрофата.

Всичко това обаче е само върхът на айсберга. Истинската причина авариите да бъдат наречени хронични е, че според статистиката на самия режим през последните три десетилетия от комунизма всеки ден от трудови злополуки загиват приблизително двама души. За да сравним ефектите от модернизацията тогава и сега, можем да вземем за пример една от последните години на комунизма ‒ 1986 г., и една от последните години, за които има пълни данни ‒ 2014 г. Както показва Даниел Вачков, жертвите на трудови злополуки през 1986 г. са 484. През 2014 г. те са 117. 

Тъй като въпросът за сигурността е широко обсъждан, към това могат да бъдат добавени данните за предумишлените убийства: през 1986 г. те са 218, а през 2014 - 114. Или за жертвите от напълно основателно предизвикващия днес обществено възмущение проблем с „войната от пътищата“. Въпреки несравнимото увеличаване на броя на превозните средства оттогава, през 1986 г. жертвите на произшествия са 1070. През 2014 г. те са 661. 

Социалната пустош

„Социалната пустош“ е заглавието, с което Иван Еленков обобщава изводите си за всекидневието през комунизма. Как дефицитите в модернизацията, описани от Даниел Вачков, се отразяват на всекидневието на българите? И защо то да може да се опише като „социална пустош“?

Добре известно е, че един от нерешимите проблеми на плановата икономика е, че тя не може да отговори на потребителските предпочитания на хората. Хората купуват не това, което им трябва, а това, което се продава. Проблемът не е непознат за режима и от самото начало той се опитва да го разреши с различни техники на социалното инженерство. Тъкмо тези техники са в центъра на това изследване.

Едното трайно решение, въведено още в началния период, е включването на всички хора в различни институции и масови организации, които да управляват това всекидневие, включително свободното време и почивката. А когато разпределението става с купони, на помощ идва и категоризацията на населението. Както казва Иван Еленков: това са „новите йерархии в социалистическото общество, наглед новите чинове, които отразяват принципно социалния статус на индивида и колко му се полага ‒ дали някакви, дали по-малко и пък повече блага за живеене“. Населението е разделено на шест категории, в най-горната от които са поставени работниците, които извършват тежък физически труд, а в най-долната ‒ „останалото градско население“. През следващите години купонната система отпада, но въведената социалната йерархия до голяма степен остава. 

Другото средство е управлението на собствеността, която още в началото на периода е поставена под пълния контрол на държавата. Продажбата на имоти, например, може да стане само чрез общинския народен съвет, който определя и цената, и купувача. Третото средство е управлението на потребителските навици на хората. Това става чрез т. нар. „акции“, днес бихме ги нарекли рекламни кампании, чиято цел е създаване на навици у хората да купуват стоки, които вече са произведени, но за които няма потребители. През целия период тежък остава проблемът с некачествената продукция, а опитите за нейния „пласмент“ често граничат с абсурда. 

Всичко това обаче е само официалната страна на всекидневието. Същински важният въпрос е как обществото коригира или се опитва да заобиколи тези дефицити и недостатъци. Отговорът е точно този, който всички подозират: корупцията. Само по себе си това едва ли е тайна. Тайна – тогава и сега – остава мащабът на проблема. Както и че ръководството на страната е било съвсем наясно и с проблема, и с мащаба. 

През втората половина на 80-те години специално създадено социологическо звено към ЦК на БКП изготвя няколко представителни проучвания по този въпрос.  Заключенията остават достъпни само за ограничен кръг посветени. Според техните данни 77,8% от анкетираните намират „бакшишите“ за „повсеместно явление в почти всички сектори на обслужването и обществения живот“. Приблизително същия процент ‒ 76,8% отговарят, че „у нас подкупите съществуват навсякъде“. Като особено тревожни зони изследването посочва „образованието от всички степени, административното обслужване, адвокатските услуги и особено притеснително и непроявено до сега, установяването на бакшишите като норма в отношенията сред съдийската колегия.“ Посочени са и примери. За да се грижи една санитарка за болен в болницата, роднините трябва да й заплатят 5-7 лева на денонощие. Най-добрите фризьорки с клииентела си докарват 500-600 лева на месец извън собственото си незначително възнаграждение. В месеците на най-активна кампания за прием в гимназии и университети, добрите специалисти в своите области получават от 220 до 340 лева на ден. А в кабинета на доцент от ВМЕИ „В. И. Ленин“ са открити 2500 долара, 55 000 лева и други 4000 долара. Само за справка, по официални данни, средната работна заплата през 1986 г. възлиза на 224 лева. 

Това е основанието на Иван Еленков да озаглави заключението на своята книга „Социалната пустош“. Скептиците могат да оспорят термина, но едва ли могат да оспорят данните на самото партийно ръководство. 

Книгите на Даниел Вачков и Иван Еленков описват едно атомизирано всекидневие, в която работната среда е опасна, а корупцията е единственият начин за справяне с хроничните дефицити. Но към края на комунизма това води до появата на нехомогенна социална група, която едва ли може бъде недоволна от начина си на живот. Отчасти в това се състои и отговорът на въпроса за причините за носталгията към комунизма. Както и на въпроса кога и защо се появява корупцията.