Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Йохан Себастиан Бах е съпътствал световноизвестния диригент Джон Елиът Гардинър през целия му живот. Почитта, която изпитва от дете към великия композитор, прераства във възхищение и днес Гардинър е сред най-значимите интерпретатори на Бах. Публикуваме фрагмент от неговата книга

Като музикант Бах е непостижим гений; като човек той очевидно е имал слабости, бил е разочароващо посредствен и в много отношения все още е неуловим за нас. Всъщност за личния му живот ние знаем по-малко, отколкото за всеки друг велик композитор от последните 400 години. За разлика например от Монтеверди, не е запазена кореспонденция между Бах и негови близки, а извън анекдотите има малко съхранени документи, които да ни помогнат да си представим неговия човешки образ, да разберем сина, любимия, съпруга или бащата Бах. Може би нежеланието да дръпне завесата и да се покаже му е било дълбоко присъщо. Когато се появява възможност да напише животоописанието си, той – за разлика от мнозина свои съвременници – я отхвърля. Краткото, твърде преработено представяне, което е стигнало до нас чрез децата му, го обрисува какъвто самият той е искал да бъде видян. Не е чудно, че някои стигат до извода, че Бах е бил доста скучен човек.

Предположението, че зад това очевидно несъответствие между човека и неговата музика се крие интересна личност, винаги е занимавало биографите – с различен резултат. Всъщност наистина ли трябва да знаем нещо за човека, за да оценим и разберем музиката му? Някои биха казали „Не“. Но вероятно малцина ще последват краткия съвет на Алберт Айнщайн: „Какво да кажа за творчеството на Бах: слушайте, свирете, обичайте, прекланяйте се и си затваряйте устата!“. Точно обратното: повечето от нас изпитват естествено любопитство, биха искали да си представят създателя на музиката, която така ни очарова. Копнеем да разберем какъв е бил човекът, съумял да напише музика, чиято сложност е загадка за нас, чийто ритъм предизвиква завладяващи чувства в душите ни. Бах е композитор от толкова удивителен, взривяващ всички човешки категории мащаб, че проявяваме склонност да го обожествяваме и да го издигаме до свръхчовек. Малцина могат да устоят на изкушението да не докоснат крайчеца на дрехата на гения, а като музиканти бихме искали да разгласим на целия свят нашия възторг.

Ала има твърде малко неоспорими факти в подкрепа на този идеализиран образ на човека Бах.
В търсене на допълнителни основания, попаднахме на няколко скучни и непохватни писма, които дават донякъде представа за неговите мисли и чувства като човешко същество и глава на семейство. В голямата си част ръкописите му са прозаични и трудни за разбиране: експертиза за орган или препоръки за негови ученици. Следва безкраен поток от жалби до градските власти за условията на труд и заплащането, което получава. Заедно с гневни оправдания и раболепни посвещения – винаги в търсене на по-добър шанс. Дори споровете Бах води косвено чрез посредник. Няма доказателства да е споделял опита си с други композитори (въпреки че имаме основание да го предполагаме) и почти никакви препратки към композиторския му подход и отношението му към творчеството и живота като цяло. Стандартният му отговор на въпроса как постига това съвършенство в музицирането, е колкото прям, толкова и безсмислен: „Налагаше се да бъда прилежен; който е толкова прилежен, също може да стигне дотук“.

Поради оскъдните свидетелства на биографите след Йохан Форкел (1802), Карл Херман Битер (1865) и Филип Шпита (1873) не им остава нещо друго, освен да прибегнат до некролога (набързо написан през 1754 г. от неговия втори син Карл Филип Емануел Бах и от ученика му Йохан Фридрих Агрикола), до изказвания на други негови синове, ученици и съвременници, както и до (вероятно украсени от самия него) анекдоти за живота му. Ала дори ако вземем предвид всичко това, се очертава образ, твърде опростен и двуизмерен: на музикант, който упорито се представя за самоук, изпълнява дълга си с непостижима праведност и е изцяло погълнат от ролята си на музикант. От време на време, когато за кратко откъсне очи от нотния лист, ставаме свидетели на гневен изблик – тогава за миг се показва творецът, доведен до отчаяние от тесногръдието и глупостта на своите господари, който, както сам пише, се вижда принуден да живее „сред вечни неприятности, завист и преследване“. Това отваря вратата за спекулации: един след друг биографите му се опитват – някои по-умело, други недотам, да изстискат последната капка от източниците и да запълнят с предположения огромните празнини. В този момент се намесват митовете: за Бах като истински германец, като идеал на занаятчиите и герой на работническата класа, като пети евангелист или интелектуалец от калибъра на Исак Нютон. Този, който пише за Бах, трябва да преодолее не само уклона към обожествяване от XIX в., но и особено упоритата тенденция от XX в. за идеологическа инструментализация. Не можем да избегнем подозрението, че от преувеличено благоговение пред Бах мнозина автори все още мълчаливо одобряват непосредствената връзка между неговия неизмерим гений и мащаба му на човешко същество. В най-добрия случай това ги прави необичайно снизходителни по отношение на очевидните му слабости: известна раздразнителност, противоречивост и самодоволство, боязън пред интелектуалните предизвикателства и услужливо отношение към властта, в което подозрението се слива с преследването на личната изгода. Но трябва ли непременно страхотната музика да е създадена от велика личност? Музиката може да ни вдъхновява и разчувства, но това не означава, че трябва да е дело на вдъхновяващ (а не вдъхновен) човек. В някои случаи това може да е вярно, но не може да се изведе общо правило. „Разказвачът може да е много по-незначителен или по-малко привлекателен от историята.“ От факта, че музиката на Бах е творение на блестящ ум, не могат да се направят преки изводи за личността на Бах. Познаването на човека може дори да доведе до неуместни оценки за творчеството му. При Бах поне, за разлика от толкова много велики представители на романтизма (имам предвид Байрон, Берлиоз или Хайне), не съществува ни най-малък риск да научим повече, отколкото бихме искали, или както при Рихард Вагнер, да установим потискаща корелация между творческото и патологичното. Не виждам нужда Бах да се представя в ласкателна светлина или да си затваряме очите за евентуалните му сенчести страни. Някои по-нови биографии показват особена снизходителност към личността му и интерпретират всичко в светли краски – въпреки че оцелелите източници отхвърлят подобен възглед. Тези автори подценяват психологическите последици върху ума и благополучието му, предизвикани не толкова от неуморните му усилия, колкото от доживотното му преклонение пред интелектуално по-нисши. Божественият образ на Бах би замъглил нашия поглед върху неговите артистични битки и ние ще спрем да виждаме висшето му музикално майсторство. Както сме свикнали да си представяме Брамс като дебел, брадат стар господин, забравяйки, че някога е бил елегантен млад мъж – „млад орел от Севера“, така го описва Шуман след първата им среща – по същия начин сме склонни да мислим за Бах като за стар капелмайстор с перука и увиснали бузи и да пренасяме този образ в музиката, която изпълняваме, въпреки младежкия възторг и несравнимата радост от живота, които бликат от нея. Какво ще стане, ако вместо това го приемем като невероятен бунтар, като музикант, „който изхвърля зад борда общоприети принципи и ревниво пазени постулати“? Според музиковеда Лорънс Драйфус това ще ни позволи „да превърнем неясното благоговение, което мнозина от нас изпитват, докато слушат произведенията на Бах, в представа за смелостта и дързостта на този композитор и по този начин ще изживеем музиката му по съвършено нов начин [...]. В бунтарството на Бах може да се крие ключът към въпроса в какво се състои неговото постижение, постижение, което – като във всяко велико изкуство – е насочено към изключително фина манипулация и промяна на човешкото възприятие“. Но това е само едната страна на монетата. Защото въпреки потока от музиковедски изследвания върху отделни аспекти на музиката на Бах и разгорещения спор за това как и от кого е била изпълнявана тя по онова време, ние все още не можем да разберем Бах като човешко същество. След като за пореден път пресеете едни и същи планини от биографичен пясък, е лесно да заключите, че потенциалът за откриване на ново зрънце е изчерпан. Мисля, че това е грешка. През 2000 г. американският изследовател Робърт Л. Маршал твърди, че цялостната интерпретация на живота и творчеството на Бах е отдавна закъсняла. Той е сигурен, че „съхранените документи, колкото и да са противоречиви, могат да хвърлят повече светлина върху личността на Бах, отколкото изглежда на пръв поглед“. Брилянтните, неуморни детективи от Баховия архив [в Лайпциг] са се погрижили Маршал да се окаже прав, макар вълнуващите нови документи, които са извадили на бял свят, да са анализирани само отчасти. Директорът Петер Волни ми описа ситуацията по следния начин: „Все едно да намериш отломка от мраморна статуя: не знаеш дали е парче от ръка, лакът или капачка на коляно; единственото сигурно е, че идва от Бах и че цялата статуя трябва да бъде събрана по съответния начин“. Възможно ли е в архивите все още да има безценни парчета от мозайката? След отварянето на библиотеките в страните от бившия Източен блок и благодарение на потока източници, които днес са достъпни за изследователите в дигитална форма чрез интернет, шансовете за открития са по-добри от когато и да било през последните петдесет години.

Може да се окаже обаче, че фокусирайки се върху известните източници и върху усилията за намиране на нови, винаги сме търсили само в една посока и сме пренебрегвали друг съдържателен източник, който е толкова очевиден – самата музика. Към нея можем да се връщаме непрекъснато, тя е най-важният източник, въз основа на който можем да потвърдим или опровергаем заключенията за личността на нейния създател. Колкото по-задълбочено изучаваме музиката отвън (като слушатели) и колкото по-добре я опознаваме отвътре (като изпълнители), толкова по-големи са шансовете ни да открием нейните съкровища и още повече – да разберем по-добре човека, на когото я дължим. Там, където тя е най-монументална и впечатляваща – например в Изкуството на фугата или в десетте канона на Музикално жертвоприношение – се сблъскваме с толкова непроницаеми мембрани, че всяко дирене на образа на техния създател, колкото и упорито да е, не води до нищо. Още по-ясно това е при творбите на Бах за клавишни инструменти, напрежението при тях произтича от сдържаност и стриктно спазване на самоналожените конвенции – напрежение между формата (която може да бъде описана като хладна, твърда, безкомпромисна, строга или сложна) и съдържанието (страстно или настойчиво). Мнозина от нас могат само да се удивяват, да се вглъбяват в себе си и да капитулират пред ходовете на музикалната мисъл, чиято безстрастна духовност е по-дълбока и неизменна от всяка друга.

Веднага щом думите влязат в играта, вниманието се отклонява от формата и се насочва към въпросите за значението и тълкуването. Една от целите ми е да покажа колко отчетливо подходът на Бах в неговите кантати, мотети, оратории, меси и пасиони отразява начина му на мислене, неговите предпочитания към персонажите (където е уместно, това се отразява в избора на текста) и широкия му философски хоризонт. Кантатите на Бах, разбира се, не са дневници в тесния смисъл на думата, в които той записва личната си история. Но в музиката, зад формалната външна обвивка на тези творби, са вградени многопластовите черти на характера на един изключително сдържан човек – ту смирен, ту бунтуващ се, най-вече изпълнен с благоговение и строгост, в които непрекъснато проблясват хумор и емпатия. Понякога в музиката на Бах и още повече в следите от изпълненията му, вплетени в нея, може да се чуе собственият му глас на човек, който има усет за кръговрата на природата и смяната на сезоните, който е наясно с елементарната телесност на живота, но е вдъхновен от по-добрия живот след смъртта сред ангели и ангелски музиканти. Музиката хвърля светлина върху мъчителните преживявания, които е имал като сирак, самотен младеж и скърбящ съпруг и баща. Тя разкрива дълбокото му отвращение от лицемерието и нетърпимостта му към всякаква форма на фалшификация, но също така и дълбокото му съчувствие към всички, които страдат, скърбят или са измъчвани от угризения и съмнения. Музиката му илюстрира всичко това и извлича от него своята автентичност и огромното си емоционално въздействие. Преди всичко обаче в нея се чуват радостта и удоволствието, с които той се възхищава на чудесата на Вселената и тайните на живота – и се отдава на собствената си творческа сръчност. Достатъчно е да чуеш само една-единствена Коледна кантата, за да изпиташ ликуващия празничен възторг, който никой друг композитор не е в състояние да изрази.

Превод от немски Людмила Димова

Йохан Себастиан Бах e роден на 21 март 1685 г. в Айзенах. Той е най-малкото дете в семейството на музиканта Йохан Амброзиус Бах и Мария Елизабет Лемерхирт. Само на 9 години е, когато умира майка му, а след няколко месеца и баща му. По-големият му брат, Йохан Кристоф, който е органист в Ордруф, се заема с възпитанието му. Там Йохан Себастиан посещава лицей, обучава се да свири на орган и е хорист. През 1700 г. е записан в училището при манастира „Св. Михаил“ в Люнебург. В периода 1703–1708 г. е органист в Арнщат и Мюлхаузен. Там прави първите си стъпки като композитор и разкрива изпълнителския си талант. Впоследствие – до 1717 г., е придворен музикант на ваймарския херцог Вилхелм Ернст, а след това – до 1723 г., капелмайстор в Кьотен. От 1823 г. до смъртта си през 1750 г. е кантор в Томаскирхе в Лайпциг. Той е автор на над хиляда произведения, сред които над двеста духовни кантати, няколко оратории, два пасиона, концерти, клавирни произведения и др. Композиторът има двайсет деца от двата си брака, повечето починали в ранна възраст. Четирима от синовете му са известни музиканти и композитори. В Лайпциг се намира прочутият Бахов архив. Този архив е сред институциите, участвали в създаването на дигитален изследователски портал със свободен достъп, представящ всички източници за музикантите от рода на Бах – те са 80, живели в периода от XVI до XIX в. За първи път са събрани, индексирани, коментирани всички разпръснати в библиотеки, архиви и частни колекции материали.