Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

Тудор Джурджу срещу Илие Настасе: мачът, в който и двамата играчи печелят. Разговор с румънския режисьор, който гостува на София Филм Фест

В документалния филм „Насти“ италиански спортен журналист казва за скандалния мач между румънеца Илие Настасе и американеца Артър Аш в края на 1975 г.: „Това беше единственият мач в историята, в който и двамата играчи загубиха. Не се беше случвало никога преди. Не се случи и никога след това“. Почти половин век по-късно срещу легендата на световния тенис Настасе застава един от най-големите съвременни румънски режисьори – Тудор Джурджу (с помощта на двама свои колеги – Тудор Д. Попеску и Кристиан Паскариу). И създава филма „Насти“, който печели почитатели дори сред зрителите, които никога не са се интересували от тенис. И двамата излизат победители – Джурджу със своя документален шедьовър, и Настасе, чиято световна слава, почти невъобразима за млад човек от Източния блок през 70-те, отново влиза във фокуса на румънското общество след всички възходи и падения на протагониста. Илие Настасе, г-н Nice’n’Nasty, в онези години е не по-малко от рок звезда – не само за Румъния, но и в световен мащаб, с огромните си спортни постижения, но и с противоречивото си и ярко присъствие, доста добре документирано през годините. Затова и разговорът ни с Тудор Джурджу, който гостува на 29-ия София Филм Фест, започва именно с въпроса за кръстосването на епохите.

Как младият и възрастният Илие Настасе „се срещат“ във филма ви и кое беше най-сложното в нареждането на пъзела на тази история, която е по-голяма от тениса, по-голяма от спорта въобще, по-голяма от самата личност на Настасе?

Най-трудно ни беше с архивната част, защото си представяхме, че архивните кадри ще са много, но не и чак толкова много. А освен това ние търсехме специфични епизоди от кариерата му. Не открихме например кадри как играе срещу Конърс в Лондон, но попаднахме на други неща – налудничав гейм на Откритото първенство на САЩ, където той спори със съдиите и с германския играч. А разговорите с Настасе бяха удоволствие, защото във всеки от тях той си спомняше анекдоти и различни шеги. Дори днес, на 78-годишна възраст, той има духа на тийнейджър и също се вълнуваше от връщането към тези спомени. Но най-интересни за мен и колегите ми са архивните интервюта с него от 70-те, когато е 30–35-годишен. Неговата гледна точка на човек от Източния блок, който в онези години става звезда в Америка, беше най-любопитна за нас – как той самият е виждал себе си тогава.

Гледайки „Насти“, зрителите го приемат не толкова като филм за тениса, колкото като история за човешкия дух и за времето. Как се зароди идеята за създаването му?

Идеята дойде съвсем естествено. С копродуцента ми установихме, че никога досега не е бил правен документален филм за значим румънски спортист, и мисля, че Настасе беше идеалният персонаж за първия такъв румънски филм, защото не е типичният положителен герой. Като Стоичков за България е – с неговите възходи и падения, с голямата му уста... Но още докато работехме по филма, си дадохме сметка, че се получава не просто портрет на дадена личност, а история, която е „по-голяма от живота“, история за една епоха (70-те години), напълно непозната за младите хора в Румъния днес. Защото Настасе е перфектният продукт на поп културата на 70-те (времена на прекаляване, наркотици, екзалтирани групита), един от наистина последните представители на тази толкова цветна епоха... Получи се история за човешкия дух, тя проследява как един млад човек от малка страна, израснал в средата на нищото, и то отвъд Желязната завеса, може да направи световна кариера в спорта.

Интересно е как в тези стари видеозаписи Илие Настасе и неговият „брат близнак“ в румънския тенис Йон Циряк изглеждат и се държат съвсем естествено като холивудски актьори или дори като Мик Джагър и Кийт Ричардс.

И за нас бяха удивителни тези архивни записи, в които те наистина приличат на рок звезди. В комунистическа Румъния те съвсем не са били примери за подражание, но това е бил статус, който са успели да договорят с комунистическата държава. Настасе ми разказа, че сделката била много проста – те са можели да задържат всичко, което спечелят от световните турнири (затова и по 11 месеца в годината са прекарвали в чужбина), като единственото им задължение е било да представляват Румъния на турнира за Купата Дейвис и приходите от тези състезания да отиват за румънската държава. Честна сделка, благодарение на която е могло да бъдат себе си и да вършат всички тези шантави неща, които не са били толерирани в Румъния. Настасе веднъж ми разказа, че при връчване на някакъв медал Чаушеску му казал: „Илие, чувам, че говориш много мръснишки и арогантни неща зад граница, не го прави повече, защото така създаваш лош образ на Румъния“.

Какви бяха отзивите на самия Настасе, когато гледа филма за първи път?

Сметна го за твърде къс (филмът всъщност е над 100 мин., б.а.). Смяташе, че трябва да е много по-дълъг, дори сериал да се направи. На първата прожекция на още незавършения филм за приятели, колеги и спонсори той почти се разплака, което не е типично за човек като него. Преживяваше сякаш целия си живот, докато го гледаше – виждаше на екрана стари приятели, за които не се беше сещал сигурно от години, или случки, които най-вероятно отдавна е забравил... Този филм също така припомня какъв голям шампион е бил Илие и как неговата поява като фигура е променила спорта завинаги. През последните години името му често се появяваше в таблоидите по съвсем други поводи – как са му отнели шофьорската книжка заради шофиране в пияно състояние, как спори с органите на реда... А младите хора в Румъния всъщност не знаеха нищо за големия спортист Илие Настасе, поне до появата на този филм.

Като сравним онези години (70-те) със света днес, коя според вас е най-драстичната разлика?

Времената днес са толкова различни, най-вече защото сме възприели набор от линии на поведение и ценности, които трябва да следваме. Не ни е позволено да говорим по определени начини и да използваме определени думи, които биха могли да обидят някого. Днес всичко е силно обвързано с разнообразието, с различията – във всеки филм или пиеса и на всеки голям фестивал това е едва ли не задължително условие и рискуваш да бъдеш отхвърлен от обществото, ако не го спазваш. За мен, особено като гледам в тези архивни кадри как се отнася Настасе с Артър Аш (имат се предвид документирани реплики на расова основа на Настасе към Аш, първия тенисист афроамериканец, който печели три титли от турнири за Големия шлем, б.а.), е доста засрамващо, както биха се изразили младите хора днес. Но също така виждаме, че истинското приятелство между хората тогава е било по-важно от това какви думи използват. Странното чувство, което човек изпитва, гледайки този филм, е, че хората са имали хубав живот, защото не са били етикетирани и поставяни в кутийки. Като сравним онези времена с днешните, установяваме с изненада, че едно време хората сякаш по-лесно са можели да погледнат от дистанция и да отсъдят по-внимателно, докато днес всяка погрешна стъпка или дума води мигновено до отхвърляне и заклеймяване. За мен това е един от абсурдите на днешния свят.

Мислите, че днес човек като Настасе е почти невъзможен?

Не почти, а напълно невъзможен. Заради поведението си и голямата си уста щеше да бъде не само отхвърлен, но и забранен за вечни времена.

Като любител на тениса излязохте ли на корта поне веднъж с него по време на снимките?

Разменихме няколко топки. Беше късно вечер, 10–11 часа. И той все още владее магията. Има някои физически проблеми на тази възраст, както всички ние сигурно ще имаме, когато наближим 80-те, но ми показа много специални трикове, които, разбира се, не съм способен да повторя, защото те са си неговата запазена марка.

Предишният ви филм „Свобода“ (2023) е за революцията от 1989 г., това важно събитие присъства и в „Насти“. Доколко 80-те години са необходимата призма, през която да разберем разказваната в този филм история?

Настасе престава да играе тенис през 80-те, има няколко брака, пътува няколко пъти до Франция и обратно, революцията го хваща в Румъния... Използвахме тези архивни кадри от 1989 г., защото сметнахме, че е важно хората да видят какъв ефект има тя върху живота му. Разбира се, можехме да направим още, следвайки тази сюжетна линия, защото през 1992 или 1994 г. той се кандидатира за кмет на Букурещ и дори стига до второто място. Той е доста активен в политическия и социалния живот през 90-те и това беше важно да се покаже.

Тудор Джурджу (род. 1972, Клуж-Напока) е един от водещите румънски режисьори днес. У нас е познат с филмите си „За охлювите и хората“, „Защо аз?“ и „Свобода“, показвани през годините на различни издания на София Филм Фест. Завършва Филмовата академия в Букурещ през 1995 г., а само десетилетие по-късно е директор на Румънската национална телевизия за две години. Създател и директор е на Трансилванския международен филмов фестивал.