Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

С Ясен Григоров за илюстрациите, думите и взаимодействието между тях разговаря Радослав Чичев

Ясен Григоров и тази година участва в изложбата на българския щанд на 62-рия международен панаир на детската книга в Болоня (31март–4 април) с илюстрациите си към книгата „Мил домашен комар“ (Зорница Христова, изд. „Точица“, 2024). Разговорът ни започва от пътуванията и вътрешната свобода.

Като дете сте живели в Мароко, учили сте и сте работили във Франция и Швейцария. Работили сте и за издателство La Joie de lire, за което създавате десетки книги, много от тях с отличия и награди (Оctogone Prize, Special Mention (Bologna Ragazzi Book fair). Отварят ли тези външни пътувания и преживявания нови пътища на фантазията?

Имах много красиво детство в Южно Мароко. Ако трябва да свържа всички тези пътувания и премествания с настоящето, бих казал, че там срещнах цветовете и миризмите. Детството ми там обхваща първите седем години, а както знаем, те са най-важните. Отпечатъците, които оставиха, са много ярки – определени цветове и един неразбираем за мен език, арабският. Дори като малък съм казал на майка ми, когато ми се кара, да не ми говори на арабски, защото съм приемал неразбираемото като вид караница. Това беше в средата на 70-те до началото на 80-те години, аз съм роден през 1974 г. Тогава България изпращаше учители, лекари и инженери в така наречените „страни от Третия свят“. Баща ми като инженер химик беше един от тези хора, които заминаха за Мароко. Той беше учител по химия и така се озовахме там всички заедно, което беше голямо семейно приключение. Тогава баща ми взе едно много важно за мен решение, което се оказа ключово и впоследствие – вместо да вложи спестяванията си в апартамент или кола в България, той ги превърна в пътувания, за което съм му изключително благодарен. Всяка година на семейството ни се издаваше транзитна виза, за да отидем и да се върнем оттам. Другите български семейства я ползваха за самолетен превоз, пестяха пари, а баща ми с една много стара френска кола ни превеждаше през цяла Европа. Разпределяше маршрута така, че да го изпълним в рамките на 21 дни, за да преминем през всички граници и да стигнем до Видин точно на 21-вия ден, когато изтичаше визата. Това беше единственият начин тогава да пътуваме и да видим света.

Той е знаел, че това ви формира.

Да, и него също като млад човек тогава. Двамата с майка ми не бяха излизали никъде, тъй като Желязната завеса беше истинска. Затова е важно да помним, че онова време беше затвор за българите, особено сега, когато се издигат такива лозунги, които ни връщат към него.

Свободата – по стечение на обстоятелствата, е била част от вашето детство.

Свободата, да.

Не всеки е имал тази свобода.

Не всеки. Затова съм благодарен и на родителите ми, защото те избраха свободата пред някакъв материален израз.

Може да навлезем в творчеството ви през детството. То е свързано с детската книга, но и с подхода ви, в който присъстват учудването и любопитството, характерни за децата.

В главата ми изниква този цитат: „Възрастният, който се занимава с изкуство, е спасеното дете“. Детският поглед е всъщност състоянието на игра. Игра, която не пречи на никого. Възрастните обичат, когато едно дете се занимава тихо в стаята си. Задълбочено в нещо, когато не крещи, не реве, не търси внимание. Когато е в своите тихи изследователски занимания. И аз правя нещо такова в рисуването си. То е много интересно – като елипса, защото така започнах като малък. Аз рисувам от времето, когато се научих да държа химикалка, флумастер или каквото и да е, което оставя някаква следа. Казвам „каквото и да е“, защото си гризях ноктите и понякога рисувах дори с разкървавен пръст, понеже ми беше интересно. Малко е зловещо, но е детско. Като много малък нямах претенцията да показвам рисунките си на никого освен на родителите ми, които се радваха. Рисувах в тишина и спокойствие, в едно медитативно по детски състояние, в което изследвах света и начина, по който тялото ми се движи. Помня, че рисувайки, заемах различни пози, за да видя как стои тялото ми, и после да направя рисунката по-достоверно. Едно истинско наблюдение по детски на света, но без претенцията да бъда харесван или оценен. Впоследствие, влизайки в училищната среда, оценката дойде естествено като реакция, част от системата. Започнах да се стремя към нея и родителите ми също ме подтикваха, защото не бяха художници и им беше нужно да разберат дали има смисъл да продължа да се занимавам с творчество. Опитваха се да разберат дали нещо в мен е специално, като разчитаха на външната оценка. Но тя не беше много положителна. Имаше художници, които коментираха работата ми, когато бях на около 10–12 години, тогава вече се бяхме върнали в България, и казваха, че е добре детето да се занимава с нещо друго, защото „не става“, не го бива за това. Помня как родителите ми много мило се опитваха да ме изнесат от това пространство, да ми обяснят, че може би не ставам за рисуване, но аз тъпо и упорито продължих. По-късно, когато не ме приеха в Художествената гимназия, бях много разочарован. Това беше един от най-болезнените ми неуспехи в живота, осъзнати и дълбоки. Не минах изпитите и спрях да рисувам като форма на протест. Може би до десети клас не рисувах като личен бунт. Но когато дойде моментът да решавам какво да правя след училище, родителите ми отново изиграха важна роля. Майка ми ме насочи към Михаил Камберов, който даваше частни уроци тогава за Художествената академия. И този човек ми върна крилете. Казвам го и минават тръпки през тялото ми. Михаил Камберов е учител с главно У в живота ми. Той ме изведе от комплекса, че не мога. Той беше този, който ми каза, че вижда бъдещ илюстратор в моите рисунки заради детайлите и усещането, което бе доловил. Уроците му не бяха само творчески знания или практика, а и физическо изпитание. Рисувахме без почивка, от 8 сутринта, докато се стъмни, докато не се вижда вече в стаята, тъй като беше важно да рисуваме на естествено осветление, не на изкуствено. Нямаше почивки, не ни позволяваше да ядем, за да може цялата ни концентрация да е в рисуването. Това, което той ми даде освен знанията, беше самочувствието, физическата издръжливост и търпението.

Оттук може би идва и отношението ви към цветовете, защото Михаил Камберов е художник, който е изключително пищен и многоцветен. И при вас цветовете са много важни, и вие обичате играта между цветовете, преливането им.

Там е ядене с очи, буквално се храниш с тези цветове, и с жеста. Това са думи, които ме определят днес – тази пищност на цвета. Разбира се, в естетически рамки и с мисъл. Не самоцелна пищност, просто да е шарено. Ако има нещо, което определя мисълта като художническа, това са материята и светлината. Извън вдъхновението, емоциите и чувствата има две материални котви, които държат художника. И това са материята и светлината. Как възприемаме светлината, как я пресъздаваме и как тя оформя материалния свят. Когато гледам картините на Михаил Камберов, за мен това са най- видимите котви – как борави с материята и светлината. Там се проявяват емоционалността, темите, които избира. От него взех тези две неща по мой начин, да мога да усещам, да виждам светлината, да я пресъздавам в материала, с който работя. Взех идеята за топло и студено. Той непрекъснато говореше за това. Това е в начина, по който материята приема светлината. Там, където светлината докосва пряко материята, е топло. Там, където сянката обвива материята, където не стига светлината, е студено. Играл съм си във времето, обръщайки това като някакъв вид ученически протест към учителя, за да видя какво ще стане, ако там, където светлината докосва материята, е студено, а там, където е сянката, е топло. И това са експерименти, през които съм минавал. Много неща в работата на един художник са невидими, а и често художниците не могат да говорят, което прави работата им още по-трудна за приемане от хората. Често не могат да изкажат с думи това, което преживяват, което не го омаловажава.

Но вие не сте такъв художник. Имате отношение и към словото. Дори използвате езика в работата си – изследвайки границите между езика и живописта. Занимавате се и с асемиотична писменост. Обичате да отваряте нови врати и да търсите нови пространства.

Да, напластяват са неща, границите, отварянето, това пак е игровият подход, в който съм свободен да търся и да играя. Както в една видеоигра се отварят нови сегменти, когато напредваш, така и в творческия акт най-интересното за мен е да минаваш нататък, в нови предизвикателства. И да си играеш с добрия вкус също. Там има провокация между твореца и публиката. Да проверяваш къде е тази граница. Но това, което трябва да те води, е чувството за искреност, ако е само провокация, не става. В последната книга, която излезе с мои илюстрации, „Историята на мечока“ от Хулио Кортасар, корицата е такава провокация. Вътре в книгата имам илюстрации, които са много детайлни, но на корицата избрах да направя една изключително несръчна и сякаш недовършена мечка. Питам: „Ще минете ли следващата стъпка, ще разгърнете ли нататък?“. Обикновено корицата продава, при нея илюстраторът трябва да покаже какво може. А пък аз не показвам какво мога. Играя си с това усещане – я да видим сега дали ще минеш нататък.

Връщам се към думите. За мен те са договор. Един огромен обществен договор, чрез който сме се съгласили, че думите значат това, което значат, и използвайки ги, сме в привидно разбирателство. Но човешката ни опитност е съвсем различна. Желанието ни да притежаваме, да бъдем водещи, да сме силни променя съдържанието на тези думи, тогава навлизаме в манипулативния език. Всеки един от нас го е използвал, за да достигне определени цели, но е бил нараняван, тъй като манипулативният език поражда манипулативен отговор. Аз се уморих да го използвам така, още повече че дълги години работих и в рекламата, която ползва думите по тежко манипулативен начин. Там думите стават служители на успешен продукт. Но с думите се пише и поезия. Едно и също количество букви обслужват съвсем различни пространства от нашия живот и съществуване. И това ме измори. Реших да махна буквите. Да видя какво е най-личното ми усещане за дадена дума. „Обичам те“ например. Всички тези подредени букви, които оформят това толкова силно послание. Реших да видя как мога да превърна едно стихотворение в абстрактна картина. Изминах определен път към разпадането на думата. И го изминах сам. С такава страхотна радост открих, че и Емили Дикинсън е писала асемиотични стихове, открити в нейните чекмеджета, писани във формата на стихотворения графични листове, ръчно изписани, но без думата, само рисунъкът на писмеността. Американският художник Едуин Паркър (Сай) Туомбли (1928–2011), който за мен е истински извор на вдъхновение, не само разпада езика до жест, но скоро разбрах, че е шифровал текстове по време на Втората световна война. Тоест той е изключително обвързан със скриването на посланието на думата, за да достигне впоследствие до абстрактната живопис и до това да е един от най-ярките представители на така наречения абстрактен експресионизъм. Започнах много да чета и открих, че в България никой не се е занимавал с асемиотична писменост. Така се роди и книгата „Важният си ти“, в която показвам тези мои търсения по един достъпен начин.

Интересно е, че в работата си съчетавате различни подходи – класическия и експерименталния. Като че ли тези подходи взаимно се поддържат – не си противоречат, те са заедно.

Ще се върна към моите пътувания. Учих както в западната система, така и в българската – завърших Художествената академия и НАТФИЗ тук, в Швейцария завърших визуални комуникации, а във Франция – комикси и разказвателни изкуства. Комиксът също е много свързан с думите. Но какво видях тук, което е много ценно. Тук се научих на правила, на класическа рисунка, анатомия, цветознание – всичко, което изисква класическата школа от художника. Един художник достига творческа зрялост и успява да изрази през тези класически знания неща, които обществото е готово да приеме към настоящия момент. Не прекрачваме прага на новото. Разбира се, един творец не знае дали прекрачва прага на новото, единствената мерна единица са искреността и чувството, а не позата или желанието за това.

В западната система не се изисква техническо майсторство, там се работи върху концепцията. Какво е концепцията? Това са мисълта, чувството, емоцията и изживяването. Прекрачването на новото става с емоцията. Но там често липсва умението. Те имат страхотни емоционални заряди, които са разработвани в учебната им система, но им липсва техническата възможност за изпълнение. Тези произведения могат да се изразят в пърформанси или други форми, но понякога остават адресирани към по-малка публика.

В моите произведения ползвам и от двете системи – емоционално се раздавам и се отварям, но го поднасям със средства, които към настоящия момент хората могат да приемат, без да се почувстват агресивно. Тъй като една чисто абстрактна рисунка може да ги раздразни, понеже не я разбират. Държа на баланса, с уважение към хората.

Освен че сте художник и илюстратор, вие пишете и текстове. Да поговорим за книгата ви „Съдържание“, в която има текстове, илюстрации и разговори. И за основната тема: вътре-вън.

Единствената ми цел е искреното споделяне. Във всички си творчески актове се опитвам да не давам отговори. Задавам вълнуващ въпрос с убеждението, че не съм единственият, който го вълнува. Не се припознавам в творчески актове, в които авторът се самозабравя и дава отговори чрез постулати. Важно ми е да задам въпрос и да оставя човека да го преживее. Не е задължително да има отговор. Това е в основата на книгите „Телогинариум“ и „Съдържание“. Там си позволявам да не достигам до отговор и това да е достатъчно. И по отношение на „Телогинариум“, която посветих на майка ми, и в книгата „Съдържание“, която посвещавам на баща ми, но също и на Марин Бодаков. С Марин Бодаков много сме разговаряли за състоянията вътре и вън. Затова и не достигам до отговор, защото е много трудно да изравним двете състояния. Такива, каквито сме вътре, да сме и отвън. Да говорим това, което мислим, да изглеждаме така, както са усещаме. Често играем роли външно, а преживяваме други неща вътрешно. В двете крайности.

Как точно ползвам думите? Ползвам ги с внимание. Както ползвам и различните материали, с които рисувам. За тези две книги съм чувал различни критики – някои ги отправят към определени школи или течения в литературата. Не съм целял да приличат на определено нещо. Единственото ми желание е да изляза от всеки един текст с усмивка. Не да се шегувам, а да изляза с усмивка. Усмивката е лекота – приемам това, както е, дори то да има голяма дълбочина.

А така ли подхождате и към илюстрациите? В „Мил домашен комар“ сте много внимателен, детайлен, вижда се класическото. От текста на Зорница Христова ли идва това, или начинът, по който се чувствате в този период, определя как се ражда идеята ви за образ?

От текста, определено. Пътят на „Мил домашен комар“ започна с това, че текстът е простичък. Въпреки че Зорница го е мислила много, той е като бърза скица. То е песничка за деца. Няма класическа, тежка структура. Тук отново се появява контрастът, на който ме е учил Михаил Камберов. Контрастът е много силен инструмент в предаването на послания. Той запечатва посланието у гледащия, слушащия или четящия. Започнах „Мил домашен комар“, приравнявайки текста със скицираната му визия – сякаш нарисуван набързо с молив, така ми звучеше текстът. И ми се стори, че книгата олеква по този начин. Придружавам един лек текст с една лека илюстрация и книгата стана лека. Не ми изглеждаше добре. Инстинктивно отидох към контраста. Казах си, нека към този текст подходя като към някаква тежка литературна творба за деца и да я нарисувам по класически, детайлен начин. И този контраст създаде книгата като по-интересен обект.

Ясен Григоров е завършил илюстрация в Художествената академия и визуални комуникации в Женева. Специализирал е режисура в НАТФИЗ. Работил е в Швейцария 5 години и половина като илюстратор и технически директор в издателство La Joie de Lire („Радостта да четеш“) – най-голямото детско издателство във френскоезична Швейцария. Има специален диплом от журито на най-голямата награда за илюстрации в света – Bologna Ragazzi Award (2002 – за Histoires Naturelles). Номиниран е за илюстрациите си на книгата „Колко ягоди растат по морето“ (с преводи от английски език на проф. Ал. Шурбанов) за Национална награда Христо Г. Данов. Носител е на Наградата на гилдия „Критика“ към Съюза на българските филмови дейци за филма си „Малък-Голям“ както и на Диплом за заслуги към българското детско кино от Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“. Режисьор е на филмите „Дървеното езеро“, „Малък-голям“ и „Лили Рибката“.