Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

За фотографията като общуване и път към другите – разговор на Оля Стоянова с Валерий Пощаров, който в началото на годината представи в София своя проект „Баща и син“

Валерий Пощаров е роден в Добрич през 1986 г. Учи пластични изкуства в Сорбоната в Париж. Неговата фотокнига „Последният човек на Родопите“ е в колекциите на библиотеките на MoMA в Ню Йорк, Европейския дом на фотографията в Париж и Музея на фотографията в Берлин. Проектът му „Баща и син“ спечели редица международни отличия, сред които Sony World Photography Professional Awards, LensCulture Portrait Awards и Cortona On The Move Award.

Интересно как се насочихте към фотографията?

Започнах с рисуване, но не бих казал, че имам някаква несбъдната мечта в това отношение. Винаги съм бил жаден да изградя контакт със света, опознавайки го. Фотографията е инструмент, който ми е служил по-скоро за претекст – тя е добро извинение човек да си сложи различни обувки и да види света през различни очила. Това винаги е съпроводено с голямо предизвикателство – да можеш да забравиш себе си, за да бъдеш изцяло приемаща страна, неосъждаща, която е готова да разбере всяка гледна точка.

Това свързано ли е и с обуздаване на егото? Когато човек мине от другата страна на обектива, той се отказва да участва, да бъде отпред.

Да, това е най-голямото противоречие и за мен самия, защото уж искам да се докосна до света и да бъда близо до него, а отново съм наблюдател. Но има нещо друго – тази дистанция я намирам за изключително необходима, за да могат хората пред обектива да бъдат спокойни, че човекът отсреща ги приема. Защото образът може да бъде много измамен. Ролан Барт казва, че образът във фотографията може да бъде това, което обектът иска да бъде видяно. Но може да бъде и това, което фотографът си мисли, че е обектът. Или това, което фотографът иска да си представи, че е обектът. И още различни гледни точки. Докато за мен най-пълната представа е тази, която съчетава всичко в едно, и за да е възможна тя, трябва да се освободим от егото си.

Как успявате да го постигнете? Очевидно не се стремите да режисирате хората, въпреки че серията портрети „Баща и син“ изглежда режисирана.

Всъщност не е режисирана, тя е провокирана. В „Баща и син“ хората са поставени в ситуация, която е близка до пърформанс, и те изпитват нещо, което не може да бъде предвидено преди снимките. Аз, пък и самите те никога не знаем как ще протече този процес, който в най-общия случай е много емоционален. Моята роля е по-скоро да документирам енергията, която минава между двамата в този момент, и това не е нещо, което мога или бих искал да режисирам.

Защо един толкова обикновен акт – да хванеш баща си или сина си за ръка, в един момент е нещо толкова неловко? И изглежда лично и разголващо пред обектива?

Аз също се задавам този въпрос и мисля, че не е свързано само с този тип задръжки в най-естествените отношения между дете и родител. Нека да вземем един пример, който е свързан с представата на децата, че светът е достъпен. Когато децата са на площадката, дори да не се познават, си казват: „Хайде да станем приятели, хайде да си играем“. Ние губим това като възрастни. Защо не можем да спрем толкова лесно един непознат на улицата, да му кажем две думи, да му покажем, че ни е интересен и искаме да ни бъде приятел?

Е, понякога се случва. Във високата планина хората си казват: „Добър ден“ и се заговарят. Но това се случва там, където човешкото присъствие се цени.

Да, това е много красиво. И всъщност какво ни показва? Че имаме нужда от правилната среда, за да бъдем отново истински и да можем да се докоснем до другите, до света. И в проекта „Баща и син“ става дума за социалните очаквания, които имаме. Често някои мъже живеят с представата, че не трябва да изразяват емоционалността си. Има неща, които ние, мъжете, не правим. Но когато застана пред тези хора и им кажа да се хванат за ръка, аз създавам други социални очаквания, защото съм външна страна. Участвам в изграждането на една безопасна среда, в която можем да бъдем уязвими и да бъдем себе си. Това ме интересува не само във фотографията, а и в чисто човешки план.

Забелязвате ли разлики в поколенията?

Възрастните мъже като че ли имат повече задръжки да изразят своята емоционалност. Но с опита, който имам в 11 страни и в различни култури, мога да кажа, че синовете изпитват по-голямата трудност да хванат баща си за ръка. Нещата са комплексни и има ред причини, но свързването между поколенията е сложен процес. Понякога мостът трябва да бъде наистина много внимателно създаден, за да се осъществи тази връзка.

В едно от есетата си Дубравка Угрешич казва, че хората на Балканите не сме се научили да изразяваме привързаността си и дори на децата се казва, че са обичани, само когато спят.

Да, това е популярна представа на хората от по-старото поколение и тя е свързана с цялостното изразяване на близост към децата. Но е любопитно, че когато хората попаднат в извънредна ситуация, пак не се хващат така за ръка. Това е нещо необичайно и те винаги излизат от зоната си на комфорт, когато го направят. И винаги преживяват нещо.

Този акт – да хванеш баща си или сина си за ръка, е нещо значимо във всички култури, така ли?

В интерес на истината, в определени страни хващането за ръка е напълно естествено, дори се срещат мъже, които се разхождат така. Италия е може би единствената държава, в която не съм получил нито един отказ от баща и син да се хванат за ръка. В Турция пък има специално отношение към ролята на индивида в общността и необходимостта да служи на нещо по-голямо. Това е имперска представа, която откриваме и в други култури, например в източните. Въпрос на чест и отговорност е за хората да бъдат част от света около тях и това си личи и в тези по-близки отношения, а често младото поколение изпитва почти преклонение пред по-възрастните.

Кога разбрахте, че този проект, който тръгва от България, се е превърнал в нещо по-голямо?

Може би в момента, когато осъзнах, че темата надхвърля далеч отношенията между баща и син. Вече имам достатъчно материал за не една книга. В чисто фотографски план този проект няма как да бъде представен целият, без да дойде твърде много.

Защо?

Защото хората винаги са различни и техните истории, които са свързани със средата, в която са заснети, са разнообразни. Но имам предвид, че основната теза може да бъде конструирана и с по-минималистично представяне. За мен този проект надхвърли рамките на отношенията баща-син, дори надхвърли рамките на фотографията. Много различни перспективи могат да бъдат изследвани с него, аз самият направих интересни срещи с изследователи и организации. Този проект ми даде възможност да стигна до истории и до светове, които не познавах.

Бихте ли събрали тези истории в книга? Нямам предвид фотокнига, а разказ за това изследване.

Да, би могло да се превърне в книга, но не бих искал да влизам в тази роля. Все едно да разкажа първо сюжета на филма и след това да дам на хората възможност да го гледат. За мен най-голямото богатство на фотографията е нейната тишина и възможността зрителят да прочете неизказаното.

А готов ли сте проектът да приключи още сега?

Потенциално би могъл да спре. Но не съм сигурен, че мога да обявя този край, защото, както казах, проектът продължава да носи различни перспективи. Всяка страна, където снимам, обогатява този разказ със своята различна история. За мен тук става въпрос за документиране на акт, който е неповторим. Все едно да обявим, че всичко за любовта е казано и вече няма смисъл да правим проекти по тази тема. Затова нека кажем, че това е една отворена история.

Мислите ли, че участието в тази фотосесия променя нещо за участниците?

Обратната връзка е такава. Не само за хората, които са участвали в проекта. Има много истории. А освен за преките участници, още по-значителен ефект има върху зрителите, които са вече милиони, от различни страни. И всеки, който остави тези истории да влязат в сърцето му, ще открие себе си. И ще потърси връзката, ако не с баща си, то с близките си или със света около себе си.

Това ли е проектът, с който най-дълго време се занимавате?

Не, аз поначало работя върху дългосрочни проекти, имам един, който продължи 14 години. Той е свързан с Родопите. Но за мен всеки проект е изследване и никога целта ми не е била просто да събера определени кадри и те да бъдат представени фотографски.

Никога не подхождате като фоторепортер?

Не. Подхождам като човек, който има желание да изследва една тема и влиза в нея. В проекта за Родопите основната линия е чисто носталгична, това е връзката с един свят, който изчезва пред очите ни. Но този проект е свързан с голям катарзис, който преживях. В онзи период вече от близо 15 години се занимавах с фотография, но снимах само в черно и бяло. И когато пътувах и попадах на обезлюдени села, трябваше да се изправя пред една различна реалност, да я приема и да разбера, че легендата за Евридика има много по-дълбок смисъл. Орфей, обръщайки се назад, когато е извеждал Евридика от подземното царство, всъщност се е обърнал към миналото и така е загубил всичко.

За добро или лошо, промяната не може да бъде спряна. Но има ли друг прочит извън носталгията?

Точно това е причината, поради която започнах да снимам в цвят. И така част от фотографиите във фотокнигата, която направих, са връщане на цвета и в метафоричен, и в буквален смисъл.

Снимате предимно портрети. Експериментирате ли в други жанрове?

Това е моят начин да погледна на света – винаги през човека. Работил съм в различни жанрове. Снимах стрийтфотография в най-класически, хуманистичен стил още докато живеех във Франция. В този период на моето студентство започнах с един по-срамежлив подход да снимам хората, без да ме забелязват. Имам проект, който документира междуетажните площадки на панелните блокове в България. Казва се „Изоставени мечти“, защото всъщност на тези междуетажни площадки откриваме изоставени предмети от живота на хората, които те не смеят да изхвърлят, но и не държат вкъщи. Имам и проект, който е свързан със снимане на натюрморти на листа, макар и да са абстрактни, по-минималистични.

Имате ли нужда да пишете за тези проекти? Питам ви, защото вашият подход към темите е по-скоро на културолог.

Благодаря за този въпрос, защото така имам възможност да споделя за проекта, по който работих в последните шест месеца. И буквално вчера пуснахме бета-версия на една много амбициозна онлайн енциклопедия за историята на фотографията като изкуство. Тя вече е публична. Създадох екип от хора от цял свят – от технологичната сфера, професионалисти в сферата на фотографията и куратори, за да можем да представим значими фотографски проекти в исторически план. Фотографията има нужда от контекст, особено когато мине известно време. Всеки проект е представен със задълбочен анализ, любопитни факти за него зад кадър, с цитати от фотографите, но и с интерактивна възможност отделните проекти да бъдат свързани помежду си и филтрирани на базата на теми, жанрове, техника, периоди, влияние. Това е голяма платформа, която тепърва ще се развива. Тепърва ще добавяме стотици проекти от цял свят, които да изградят една по-пълна картина на фрагментираната история на фотография.

Вие самият научихте ли нови неща в процеса на работата?

Изключително съм щастлив, че мога да пътувам, работейки по този проект, чисто изследователски. Често става въпрос за проекти, които е необходимо буквално да спасим, защото фотографиите са разпилени и са достъпни само през лошо сканирани книги или диапозитивите вече не съществуват. Най-парадоксалното е, че фотографията, която се смята за най-демократичното визуално изкуство, всъщност е най-трудно достъпно. Защото значимите проекти се публикуват обикновено във фотокниги, но те са в малък тираж, влизат в частни колекции или в музеи и край. Ако се правят изложби за даден проект, те са в големите центрове по света и имат ограничен времеви обхват. И е трудно, ако искаме да познаваме историята на фотографията. За щастие, в проекта се включиха много значими имена. Той използва технология, която извлича цялата информация за един проект, публикувана в интернет. Работим с няколко партньорски библиотеки, които ни изпращат текстове от публикувани книги. С тази информация се обучава изкуствен интелект, а друг изкуствен интелект проверява втори път за достоверност на фактите. И накрая проверява човек, разбира се. Но изследване, което отнема седмици или месеци, се случва за часове. Това ни позволява да съберем проекти, които са разпръснати и труднодостъпни, и да ги представим в контекст, така че те да бъдат наистина разбрани цялостно като произведения.

Каква е българската следа?

Първият български проект е „Строителни войски“ на Гаро Кешишян. Към момента в историята на фотографията преобладават основно автори от няколко страни – САЩ, Франция, Англия, Германия, Италия, Япония. Така че целта е наистина да се представи по-широк поглед.

И това не ви ли оставя с усещането, че всичко вече е заснето? Или напротив – действа вдъхновяващо?

За мен вдъхновението означава да изпитваш любопитство, да искаш да разбереш нещо, а то да ти въздейства до степен, в която да провокира твоята жажда да си там. То е като влюбване. И мисля, че благодарение на една такава фотоенциклопедия човек може наистина да открие нови теми и да види какво авторите преди нас са направили по тях. Как различните изразни средства могат да бъдат използвани, за да се изгради една и съща тема. И ние стъпваме на стабилни основи, изградени преди нас, но продължаваме този градеж. Това е нашият Вавилон, с който може би се доближаваме до Бог.

И на финала – ако не се занимавахте с фотография, какво щяхте да правите?

Щях да се занимавам с наука. С някаква друга изследователска дейност и отново щях да търся път към света.