Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

За радостта от малките неща, духовния аристократизъм, хумора – с чешкия режисьор Бохдан Слама разговаря Цветан Цветанов

Панорамата от шест филма на чешкия режисьор Бохдан Слама беше сред акцентите на 29-ия София Филм Фест през март, а самият той дойде, за да получи Специалната награда на фестивала. Бохдан Слама преди 12 години гостува в София по покана на Чешкия център с първите си четири филма („Диви пчели“, „Щастие“, „Провинциалният учител“ и „Четири слънца“) заедно с една от водещите пънк-рок групи в Чехия – Vypsaná fiXa, чиято е и музиката в „Четири слънца“. Роден е през 1967 г., също като представените през годините от СФФ и любими на българските кинозрители Петър Зеленка и Ян Хржебейк (и само две години след друг свой именит сънародник – Ян Сверак), а фактът, че е израснал във времето непосредствено след чехословашката 1968 г., също има значение. Сега сред представените му филми бяха и най-новите три – „Земята на сенките“ (2020), черно-бяла историческа хроника за живота в мултиетническо чешко село преди, по време и след Втората световна война, „Краят на света“ (2024), история за малко момче аутсайдер и неговия дядо аристократ през 1968 г., и „Суша“ (2024) – за екологичните проблеми, с които хората от малко място живеят в един все по-бързо глобализиращ се свят. Разговорът ни с Бохдан Слама започва сякаш от средата на изречение от друг разговор преди 12 години...

Какво е различно според вас днес – една пандемия, няколко войни и няколко икономически и духовни кризи по-късно?

Просто е минало време – някои са се родили междувременно, други са починали, но идеите остават и това е важно за мен като човек, който разказва истории и търси човешкото измерение на героите си... Защото нашата работа е в непрестанното отстояване на човечността.

Действието в първия ви филм – „Диви пчели“ (2001), се развива в малко моравско село. Героите, макар филмът да е игрален, а и да изобразява други времена, напомнят по нещо на селските хора от документалния филм „Образи от стария свят“ (1972) на Душан Ханак. Можем ли да кажем, че „Диви пчели“ задава някак стила и посоката на търсене и в следващите ви филми, които разказват за хора от дълбоката провинция или от предградията?

Да, така е, тези герои са толкова автентични, защото животът на село не се променя така бързо, както в града. Докато снимахме „Диви пчели“, това беше един вид запазване, съхраняване на времето и може би затова ви напомня на документалния филм на Ханак, който и на мен ми е много любим. Но наистина аз се интересувам не толкова от центъра, колкото от периферията. А фокусът е не винаги и не толкова върху старите времена, по-скоро върху старата чувствителност и стария начин как да живеем живота чрез малките неща и радости. Това състояние е важно за филмите ми.

В „Диви пчели“ си спомням, че имаше и много рокендрол – буквално, но и метафорично, пародийно дори на моменти – пак през призмата на малкото място, както е в „Дяволският остров“ (1996) на Фридриксон например.

Рокендролът е като кръвта, която тече във вените и движи нещата, но тук той има и иронична страна. Различно е във всеки филм. Аз все пак съм само режисьор и гледам какво движи героите, така че цялата музика и поетичност на един филм е свързана със самата история, която разказваме.

Прескачаме в по-нови времена, но връщайки се по-назад в историята на ХХ в. Разкажете за „Земята на сенките“.

Щастлив съм, че продуцентът Мартин Ружичка ми предложи тази идея. Той беше чул историята на това село по радиото и беше убеден, че трябва да я разкажем, така че ме покани да режисирам този филм. Хубаво съвпадение е, че го заснехме в селото, където живея, защото то носи много от духа на това, за което говори филмът, и през цялото време чувствах, че историята все още живее в къщите там.

По какво героите ви в „Земята на сенките“ се различават от героите в другите ви филми?

Интересувах се от типа герои без големи морални устои. В този филм почти няма персонажи, които отстояват морала – малки изключения, каквото е главната героиня Мария, запазила у себе си високия критерий за човечност... За мен „Земята на сенките“ беше като анализ на обществото и на това как се държат човешките същества в подобни крайни ситуации. И все пак исках да покажа, че това са хора, и го направих с любов и ирония, а понякога и с много черен хумор... Иначе въпросът за национализма, който разглеждаме тук, го има навсякъде по света. Мисля, че национализмът убива човечността. Това се опитваме да покажем в „Земята на сенките“ – как идеологическото мислене убива човешкото у човека.

В „Краят на света“ пък имате съвсем друг тип герой – руски аристократ, избягал от болшевиките, който избира Чехословакия, но на старини преживява (пак в малко и отдалечено село) кошмара от миналото – нахлуването на съветските войски през 1968 г.

Този герой произхожда от истинско аристократично семейство и се държи като духовен аристократ дори сред обикновените хора в средата на нищото, в малкото чешко селце. Историята тук е малко или повече личната история на сценариста Иван Арсениев. Един от неговите дядовци наистина е от старата руска аристокрация. Семейството му е избито от болшевиките, като успяват да избягат единствено двамата братя. Това си е съвсем истинска история от живота... Но това, за което искам да поговорим сега и което смятам, че е важно, е, че един ден ние ще трябва да живеем в един свят с хората от Русия и е ключово на каква основа ще е това. Вярвам, че има много добри хора в Русия, които в момента също живеят в ситуация на краен стрес и пропаганда, изкривяваща действителността, и единственият начин за излизане от това е човечността. А на човешко ниво ние можем се срещнем с помощта на литературата, живописта, киното, изкуството въобще, като оставим настрана идеологията, национализма, страха, омразата. Именно това беше предизвикателството в този филм – да покажем на публиката добър и симпатичен човек, който е руснак и чийто живот е бил разрушен от същата тази машина, която разрушава съдбите на много хора днес.

Ако говорим за аристократичност в абсолютния смисъл, във филмите ви има персонажи, които я носят, дори когато не идват от аристокрацията, а даже напротив – от предградията или от средната класа. Такива за героите, пресъздадени от Павел Лишка в „Щастие“ и „Провинциалният учител“.

Да, с дядото от „Краят на света“ извадих голям късмет да е от благородническо потекло, но по принцип у героите винаги съм търсил искреността със себе си и с другите, която е предпоставка за благородство и всяко човешко същество може я притежава. Това е ниво на съзнанието и на съществуването, ако човечността е в основата на отношенията ни с другите.

Във филмите си иронизирате не само „лошите“. В „Суша“ например доста иронично са представени и защитниците на добри каузи като тази за климата.

Много благодаря за този коментар, защото да имаш отворено съзнание, означава да си критичен към всички видове идеологии и да можеш да оспорваш даже това, което подкрепяш. Дори когато някой защитава добра кауза, ако това става в ущърб на други хора или на действителността, то резултатът е, че самата кауза умира в такава среда. А хуморът е в основата на нашата традиция – ние сме народът на Ярослав Хашек, Бохумил Храбал, Франц Кафка – откърмени сме с тях и за нас това световъзприятие е изключително важно.

Как изглежда чешкото общество днес – след големите протести, които вдъхнаха надежда през 2019 г., но пък и след пандемията и войните?

Като навсякъде другаде – и в Източна, и в Западна Европа, обществото все повече се разединява. Показа ни го и пандемията, а сега ни го показват и войните. Ръководени сме от политици, които създават страхове и управляват, подхранвайки страховете у хората. Това е чистият цинизъм – провокираш страх в обществото, за да го тласнеш да гласува за теб. Мисля, че ние, които сме на страната на демокрацията, трябва да се борим за нея всеки ден и да знаем, че ако не го правим, тя може много лесно да изчезне, тъй като тоталитарните режими разчитат на хората, които не могат да мислят, които нямат историческо познание, те са тяхната основна мишена. Докато летяхме към София, с Мартин си говорехме, че за да стане лекар, човек трябва да учи поне няколко години в университет и да следи всекидневно как се развива медицината, а днес хора, прочели някаква статия в интернет, започват да се чувстват компетентни по много въпроси и всеки ден по света се появяват милиони такива „доктори“. По същия начин имаме милиони „доктори“ в областта на политиката, на околната среда и т.н. И опасността е в това, че тези глупави хора убиват знанието.

Бохдан Слама (1967) е роден в Опава, историческата столица на Чешка Силезия. За пълнометражния си дебют „Диви пчели“ (2001) печели наградата Тигър на фестивала в Ротердам. Следващият му филм „Щастие“ (2005) пък е удостоен със Златната раковина в Сан Себастиан. Успехите му продължават и с „Провинциалният учител“ (2008), „Четири слънца“ (2012), „Земята на сенките“ (2020), „Суша“ (2024) и „Краят на света“ (2024). Наследник на традициите на Чехословашката нова вълна, Слама днес е и преподавател във Филмовия и телевизионен факултет (FAMU) на Академията за сценични изкуства в Прага.