Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Музиката на лицето“ по Иван Тургенев, драматургична версия Стилиян Петров и Майя Праматарова, режисьор Стилиян Петров, сценография и костюми Никола Тороманов, композитор Петър Керкелов. Участват София Бобчева, Василена Винченцо Коломоец, Валерия Василенко. Народен театър, Програма „Театър +“, премиера – 11 и 12 март 2025 г.

Започвам с впечатляващото боравене с океана от думи, които Иван Тургенев е написал, и извеждането, комбинирането и просветляването на фрагменти от тях, така че да образуват логично и убедително цяло. Тъканта на текста е съставена от някои миниатюри, стихове в проза от цикъла „Сенилия“, писани от Тургенев в последните години на живота му. Поетичността идва от лаконичната ритмична проза, самият Тургенев сякаш залага драматургични ключове в нея. Именно тях са търсили авторите на драматургичната версия Стилиян Петров и Майя Праматарова заедно с целия екип. Фрагментите от „Сенилия“ се редуват с диалози от ранни драматургични творби на Тургенев – всички те наново преведени, трансформирани, понякога редуцирани, но чертаещи път.

Майя Праматарова е истински вихър от знание за писателя – за живота му, за всичко, което е написал, за космополитната му личност, за годините в Париж, за регулярните „обеди на петимата“ – Гюстав Флобер, Емил Зола, Алфонс Доде, Едмон дьо Гонкур и Тургенев. Каква компания само! В българския театър писателят е познат почти само с „Месец на село“ и с романа „В навечерието“. И режисьорът Стилиян Петров е правил „Месец на село“ във Варненския театър, това е неговата Тургенева предистория. Сега основателно се е доверил на брилянтната звукова конструкция да го води и се е получил спектакъл, който влиза във вените и в съзнанието ни – с красотата на думите, но и с отделни словесни „удари“, с историите за отношенията между мъжете и жените, които обаче към финала преливат в по-абстрактни полета, излизат дори от нашата орбита, за да видим Земята, любовта и живота отвисоко. След този финал сякаш се събуждаш и не си сигурен дали не си сънувал. Или си бил в пространство, изпълнено с въпроси, но и с прозрения. Един разговор за темите, които са неподвластни на хода на времето.

Още с влизането в камерната зала на Народния театър – в едно само по себе си отделящо от реалността авангардно пространство, зрителят попада в музикалния свят – далечен, сякаш мамещ, хипнотизиращ дори, създаден от Петър Керкелов. Музиката е важен герой в спектакъла и изборът на Керкелов е попадение. Той може да влезе в матрицата на музиката и да пише alla Клементи или alla Шопен (според логиката на спектакъла) толкова убедително, че някои хора се питаха: „Тази соната на Клементи ли е?“. Звукови шаради, испански фрески, електронни звуци, класически конструкции и чиста красота – няма нещо, което той не умее. Дозирано, за нуждите на точно този спектакъл.

Първите няколко минути от представлението са много силни – младо момиче се пита дали да влезе в живота и да го приеме с всички страдания, предателства, несигурност?! Изключително убедителна е Валерия Василенко, която познавам като чудесна млада певица, изграждаща фино кариерата си с трудни роли в постановки на световни мюзикъли. Валерия има изострено и вярно усещане за детайлите, за многопластовия изказ, благодарение на което стои вярно на сцената и в това амплоа. Тя свързва нишките в спектакъла с музикалните си изпълнения – свири на пиано и пее. На границата на красотата и крайните емоции.

Василена Винченцо-Коломоец и София Бобчева са тандемът, който преминава през текстовете и носи цялата тежест на представлението, всяка от тях е ту жена, ту мъж, като преминаването от образ в образ е сценографски подплатено с много ефектни и умно измислени ходове. То става често моментално и е предизвикателство и за двете талантливи актриси. За мен Василена е интересна и завладяваща особено в женските превъплъщения, с доза хумор, с един особен ритъм на речта, накъсан, с особени акценти, които улавят вниманието на публиката. София Бобчева пък е впечатляващо убедителна в превъплъщенията си в мъжките персонажи (в дамските също – те очаквано са ту изящни, ту експанзивни, ту меланхолични).

Сценографията на Никола Тороманов заслужава специално внимание – допълва, подсилва цялостния художествен образ, изпълнена е с препратки, лаконични, но смели решения, игра с мъжките и женските костюми и фигури, символно втъкани в пространството.