Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Вярвам във важността на конструкцията. За мен сценарият е като план или чертеж на една сграда.“ С режисьора и сценарист Константин Божанов разговаря Деян Статулов

Какви са първите ви спомени за киното, за филмите, които са ви въздействали и са формирали светогледа ви?

Първите ми спомени са за филми, които ме шокираха и промениха представите ми за това какво е кино. Много ясно помня как в „Одеон“ (тогава кино „Дружба“ в София) гледах „Последната жена“ (1976) на Марко Ферери. Впоследствие часове, да не кажа и дни, не можех да говоря. Оттогава не съм го гледал, но понякога мисля за него. Имам огромен интерес към киното на Марко Ферери, някои филми съм гледал в София, други в чужбина. Когато се преместих в Ню Йорк, докато търсех квартира през есента на 1996 г., по чиста случайност попаднах на ретроспектива на Марко Ферери. През деня търсех апартамент, а вечер гледах негови филми. Друг филм, който гледах в кино „Одеон“, беше „Полет над кукувиче гнездо“ (1975) на Милош Форман. Интересното е, че го използвах като драматургична рамка за „Безсрамните“. Историята е много подобна – един герой се опитва да избяга от изключително трудна ситуация, намирайки временна протекция в едно затворено микрообщество и обявявайки се срещу него. Това е основната драматургична рамка на новия ми филм. Други филми, които ме бяха шокирали, са „Шепот и викове“ (1972) на Ингмар Бергман, „Лица“ (1968) и „Жена под влияние“ (1974) на Джон Касаветис. Като дръпна чертата, може би винаги съм имал влечение към филми, които изследват тъмната страна на човешкия характер. И може би затова те са резонирали в мен. Вкарват те в една сурова действителност и правят дисекция на човешкия характер без упойка. Всички тези филми съм гледал в „Одеон“ или в студийното кино „Витоша“. Спомням си, че когато бях 18–19-годишен, в доста нетрезво състояние съм гледал „Сталкер“ (1979) на Андрей Тарковски. Както се оказа по-късно, и „Конформистът“ (1970) на Бернардо Бертолучи.

В началото сте учили изобразително изкуство. Кога надделя киното?

Още тогава правех аматьорски опити да пиша сценарии за кратки филми. Това стана покрай една моя приятелка, която ме запозна с филмите на Андрей Тарковски и Вернер Херцог. По това време бяха и първите ми опити да правя движещо се изображение. После продължих да пиша и в Лондон, аз съм самоук във всяко отношение. Въпреки че съм завършил две художествени училища и после съм учил документално кино в Ню Йорк, всичко, което зная, съм го научил някак в практиката. В никакъв случай не омаловажавам образованието, но мога да усвоявам неща само когато ги практикувам. И всъщност писането на сценарии, което в момента е едно от основните ми занимания, усвоих през годините с изключително много труд и самообразование. За огромно съжаление, установявам колко малко хора си дават сметка за сложността на един сценарий. Мнозина решават, че само защото имат някаква история в живота си, могат да пишат и сценарии. А всъщност сценарият е в основата на филма – говоря за класическото наративно кино. Вярвам във важността на конструкцията. За мен сценарият е като план или чертеж на една сграда. Този план може да се интерпретира по десет различни начина от десет различни режисьори. Но ако още на хартия историята не ангажира емоционално и интелектуално, шансовете да се спаси по време на снимките са минимални или никакви. Аз отдавам изключително голямо значение на драматургията и на практиката. От години пиша по 6–7 часа всеки ден с малки изключения. Имам желязна дисциплина и подхождам към работата занаятчийски, като един обущар. Дали това, което правя, ще надскочи занаята и ще премине в изкуство, не зная, но се опитвам да си върша възможно най-добре работата.

При вас историята и писането на сценарии са изключително важни и ви доставят удоволствие. Това ли е причината по-рядко да снимате като режисьор? 

Аз режисирам по-малко, защото не ми се удава често тази възможност. Писането зависи изцяло от мен и то ми дава достатъчно сигурност, че мога да си платя наема и да се прехранвам. Не са ми необходими милиони, за да пиша сценарии. Достатъчни са някакви пари, с които да живееш. Дори режисьори, които не са сценаристи на филмите си, познават и разбират конструкцията на една история изключително добре. Пример е Акира Куросава, който във всеки момент, когато не режисира, пише. Дали за себе си, или за друг режисьор – това прави през целия си живот. За мен преди всичко е важно за какво се разказва в една история. Не започвам да пиша, без да знам за какво е тази история, каква e основната тема и основният конфликт. И докато не ги формулирам в едно-две изречения и не са ми абсолютно ясни, нищо друго не започвам. Драматургичната схема и жанрът на филма определят всичко. Да вземем „Ромео и Жулиета“, темата на пиесата е невъзможната любов. В момента пиша текст с ясната цел да го продам. Това не е лесно, но съм представен от една голяма агенция и ако сценарият е стойностен, знам, че има кой да го продаде. Тръгнах от жанра. Исках да се опитам да напиша психологически трилър. И се впуснах да чета литература от романтичния период, от късния XIX век. Взех една почти нечитаема новела, смята се, че тя е една от първите вампирски истории на Джон Уилям Полидори –  „Вампирът“ (1819). Джон Полидори е личен лекар на лорд Байрон и пътува с него и Мери Шели. Байрон разказва тази история и след като умира, Полидори пише новелата. Езикът е от края на XIX век – много  прилагателни в едно изречение. Опитах се да напиша история, така че да я вкарам в съвремието. Но не успях да обоснова мотивацията на героя за това, че иска да пие кръв. Две години минаха в търсене на отговор. Добре, имам интересна новела, идеята да я пренеса в съвремието ми е любопитна, жанрът също. Обаче остава най-важният въпрос – за какво е този филм... Нямах отговор. Миналата година, докато бях в Банкок, идеята започна да се изяснява... Стигнах до заключението, че това е история за детска травма и насадено чувство за вина, които деформират начина, по който героинята вижда света. След като конфликтът се изчисти и стане ясен, историята вече може да бъде заснета.

Виждам, че обичате да експериментирате в различни жанрове, както като режисьор, така и като сценарист. Какво ви провокира?

Трябва да ме провокира това, което правя. Има различен тип режисьори и писатели. Някои колеги влизат в една формула и започват да се копират, докато в даден момент спират да работят. Отнасям се към всичко с любопитство. Новият ми филм тръгна като документален проект, базиран върху документална книга. Това са девет истории в съвременна Индия. Първоначалната ми идея беше да противопоставя на кръст четири различни истории. Едната беше за религиозна проститутка, която противопоставям на историята на една монахиня. Третата беше за черноработник от най-низшите касти, на която противопоставих тази за един скулптор от противоположната страна на кастовата пирамида. Започнах с историята на религиозната проститутка. От VI в. съществува традицията да се посвещават момичета преди пубертета на определена богиня. Така все едно ги женят за богиня и ги обричат на доживотна проституция. Векове наред проституцията се извършва от храмовете. Когато британците идват на континента, тази традиция не се вписва в техните викториански представи за морал и започва тридесетгодишна борба за това да я забранят. Тя се превръща в нелегална практика и става форма на препитание за тези семейства.

Беше ми интересно да разгледам живота на една такава жена на 33 години, родена и посветена от малко момиче в тази традиция. Интересното е, че този бизнес е изцяло в ръцете на жени. Това не им пречи да пращат дъщерите си, когато прехвърлят 13–14 години, в публични домове в големите градове. И всичко това се случва днес. Интересното е, че дори в проституцията има кастово деление на посветени и непосветени. Урокът, който научих, е, че всичко беше много интересно, но това не е филмът, който исках да направя.

Ако трябва да съм откровен в ретроспектива, поглеждайки работата си сега – ако не познаваш структурата на едно общество, изключително трудно разбираш или почти не разбираш каква е динамиката в него. И на практика това краде от екранното време, което можех да използвам, за да изградя в по-голяма дълбочина и с по-голяма убедителност връзката между двете героини. Но от друга страна, какво е добър филм? Добрият филм е история, която те ангажира емоционално и вече на второ ниво интелектуално.

Константин Божанов завършва магистърска степен като сценарист и визуален артист в Кралския колеж по изкуствата в Лондон. Дебютният му пълнометражен филм „Аве“ (2011) е представен в Седмицата на критиката в Кан и получава над 20 международни награди. Следващият – „И после светлина“ (2017), е показан премиерно в рамките на официалния конкурс на филмовия фестивал в Ротердам. За участието си в неговия филм „Безсрамните“ (2024) Анасуя Сенгупта получава наградата за най-добра актриса в секцията „Особен поглед“ на фестивала в Кан. Филмът бе представен за първи път в България на София Филм Фест тази година и предстои да бъде разпространен на голям екран в цялата страна.