Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

С унгарския режисьор Саболч Хайду, носител на Специалната награда на 29-ия София Филм Фест, разговаря Цветан Цветанов

Саболч Хайду е от онези кинотворци, които са вградили не просто сянката си, а буквално и физически тялото и душата си в това, което правят. И които са платили тежко и претежко за това изкуството им да продължи да се развива в една изключително враждебна към всякаква критична мисъл политическа реалност в Орбанова Унгария. За да успее да заснеме последните си няколко филма, Хайду, режисьор и актьор с богат опит и признание на международно ниво, създава съвсем нов метод на „театрални репетиции“ с актьорите и до днес разказваните истории във филмовата му трилогия „Живял съм и по-добре“, „Денят на Калман“, „Бдението на лешоядите“ имат и своя паралелен живот на сцената. Бюджетите са скандално ниски, филмите са създадени в камерна обстановка, с помощ от приятели и съмишленици, в това число и Джим Старк, продуцента на няколко от класиките на Джим Джармуш. Но резултатът не отстъпва по нищо на по-ранните високобюджетни филми на Хайду – просто киноезикът тук е друг: залага основно на актьорската игра, на диалога, на близките планове. На 29-ия София Филм Фест имахме възможност да видим в специална панорама седем от филмите му – „Бели длани“ (2006), „Библиотека „Паскал“ (2010), „Мираж (2014), „Живял съм и по-добре“ (2016), „Градът на съкровищата“ (2020), „Денят на Калман“ (2023) и най-новия – „Бдението на лешоядите“ (2024).

Още при миналогодишното ви гостуване на СФФ казахте, че планирате да се върнете към по-традиционния начин на правене на филми – с множество международни партньори...

Да, „Бдението на лешоядите“ е моят десети игрален филм. Първите ми шест игрални филма не бяха нискобюджетни – имаха си съвсем нормален бюджет и можехме да плащаме на всички от екипа. Последните четири т.нар. „независими филма“ са нискобюджетни. И всъщност всички участници дойдоха да работят за тях от приятелски чувства... През последните години лека-полека, стъпка по стъпка, финансирането на културата в Унгария – и това важи особено за киното – намаля. Но можете ли да си представите колко уморително е непрекъснато да караш хората да ти правят услуги? И да не можеш да им дадеш нищо в замяна, освен този филм, който не се знае дали в крайна сметка ще се получи добре... Може накрая да се окаже, че сме работили за нищо и резултатът е лош. Искам накрая да мога да платя на хората, а с независимите филми това е невъзможно. Именно това ме уморява.

Говорехте за възможността да се включите отново в голяма европейска копродукция – практика, от която киното в Унгария доста се е отдалечило в последните години, но в която имате опит от филмите ви, заснети до 2012 г.

Така е, навремето правехме големи международни продукции. Много е важно да преработим и разкажем настоящето, но съществува опасността човек да попадне под властта на собствената си депресия. Всички култури и народи имат своите депресивни моменти и състояния. Но погледът към културата на другия и досегът с нея ни вдъхновяват и когато попиваш от тези други култури, можеш да си поемеш и въздух. Самият език може да ни даде изключително много неща. Навремето направих филм, в който се говореше на пет различни езика („Библиотека „Паскал“, б.а.). Действието се развиваше в Румъния, Унгария и Англия, опитахме се да покажем как изглежда новата Европа, към която Източна Европа се е присъединила. Ето, в Румъния освен румънски се говорят още унгарски, немски, ромски, а всички днес говорят на английски... и тези езици по съвсем естествен начин звучат и във филма. Това е изключително интересно и вдъхновяващо – особено при лична среща например с румънски актьор: научаваш неговата техника на игра, неговия метод. Когато срещнеш английски актьор, е същото. И това става част от теб: можеш да използваш придобитото от тези срещи знание – вече на унгарски, в собствения си културен контекст. Това те обогатява.

Без унгарският да е език, който разбираме, във вашите филми той носи особено очарование за нас, сравнимо с това на финския във филмите на Каурисмаки. Разбира се, тук ритъмът е друг – тези дълги и равни монолози в „Денят на Калман“, изречени сякаш без поемане на дъх, дори някак контрастират на кратките и отсечени реплики на героите на Каурисмаки, но принципът е същият: езикът ни въвежда в историята на интуитивно, чисто музикално ниво.

Обичам да играя с различните наречия и диалекти в унгарския. Това, което чувате в „Денят на Калман“, чужденците няма как да го разпознаят, а може би и някои унгарци не могат, но по този начин говорят в Източна Унгария – в областта Хайду-Бихар, което означава, че това е не само друг диалект, самата конструкция е друга. Ако щете, дори и начинът на мислене, светогледът е различен. По този начин – езиково – може да се охарактеризира цяла една общност. В „Бдението на лешоядите“ това вече много ясно се усеща. Мисля, че унгарският, за разлика от много други езици, може да е доста груб на моменти. Псуването крие безкрайни възможности, нашето е много бароково и ние се възползваме от него в този филм, но е много трудно да се преведе. Румънският философ Емил Чоран, който е израснал сред унгарци, макар да не ги обича много-много, защото се формира във времена, когато националните конфликти раздират страната, казва: „Завиждам на съседите си за техния език, защото този език е измислен и за молитва, и за псувня – сваля от небесата Божия глас и вади от земята шума на пъкъла“.

Във филмите ви от различни години един от обединяващите моменти е абсурдизмът, който поражда и леко сюрреално усещане – и на нивото на диалога в трилогията ви, и на визуално ниво в „Библиотека „Паскал“, и в историята – „Мираж“, или на чисто слухово-радио-халюциногенно равнище в „Градът на съкровищата“. Какво е за вас абсурдът и как функционира той в различните контексти?

Според мен абсурдът винаги е различен. Ако погледнем на случващото се днес в Унгария, преди няколко години бихме го приели за напълно абсурдно. Фактът, че нашият министър-председател смята да отглежда зебри в двора си, преди няколко години щеше да ни изглежда като латиноамериканска история, разказана в някой от тамошните барове, в които се продават и наркотици. Днес това е унгарската реалност. И ние сме свикнали с тази реалност, не е изключено тя да има и своите верни последователи. Очевидно изкуството рефлектира върху тези неща: ако го покажеш директно, това вече не е абсурд, така че просто трябва да намериш друга форма... Но е много трудно да се формулира по какъв начин човек може да намери тази форма, защото това обикновено става по инстинктивен начин – появата на метафорите в главите ни. А търсиш метафорите, когато видиш, че си казал нещо в две-три изречения, но не си постигнал онази комплексност, към която се стремиш. Вербалните средства понякога не са достатъчни за описание на дадено явление – ако искаш слоевете да са безкрайни, тогава филмът е идеално средство за това... Ако искаш зрителят не само да разбере, но и да усети нещата, които се случват. Значението е някъде там, в далечината – не го виждаме, но някак го чувстваме. За да го предадем, изключително полезни средства са образът, музиката, цветовете, едно човешко лице. И това е различно във всяка епоха...

А в трилогията вие показахте, че това може да стане и по минималистичен начин, тоест, че възможностите всъщност са безкрайни.

Съдържателно филмът трябва да е също толкова силен, колкото и високобюджетните продукции. Това беше и нашият стремеж – да не се усеща, че трите филма са правени с малко пари, съдържанието да погълне зрителя и той въобще да не се замисля дали са нискобюджетни... И в най-добрия случай, когато зрителят гледа филма, той трябва да усети какво се случва не с хората на екрана, а със самия него. Тези филми са много добра възможност за себепознаване, защото човек обикновено няма поглед върху себе си, докато е потънал във всекидневието. Но в тъмния киносалон, когато е сам и далеч от всекидневието, той може да разпознае собствените си проблеми, а в тях и самия себе си.

Саболч Хайду е роден през 1972 г. в Дебрецен, Унгария. Започва кариерата си като актьор. От 1995 до 2000 г. учи в Университета за театър и кино в Будапеща. Работил е и като театрален режисьор. Филмографията му започва с два късометражни филма – „Некрополис“ (1997) и „Някой чука на вратата“ (1998). Първият му пълнометражен филм „Без изход“ (2001) е удостоен с Наградата за най-добър дебют в Унгария през 2003 г. Следващите му филми „Тамара“ (2004) и „Бели длани“ (2006) са представени на Международния кинофестивал в Кан. За „Библиотека „Паскал“ (2010) е удостоен с Наградата на Международната конфедерация на арт кината на Сараевския кинофестивал, а „Живял съм и по-добре“ печели Кристален глобус за най-добър филм и Наградата за най-добър актьор в Карлови вари (2016). Вече повече от десетилетие Хайду работи с продуцента на Джармуш Джим Старк, който е и съсценарист на филма му „Мираж“ (2014).