Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Лудият на Непорочната. Св. Максимилиан Колбе“, Мария Виновска, превод Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2024 г.

В състояние ли е любовта, разбирана в нейния християнски смисъл, да ни свърже със света, в който живеем и който съзнателно имаме като общ? Не е ли тя в същността си „извънсветовна“ и аполитична и поради това социално безполезна и недействителна в този свят? Способно ли е християнството да ни приобщи към континуума на езика и взаимодействието, изграждащи тъканта на обществения живот, или неговата повеля да обичаме преди всичко Бога, а ближния си заради Него, ни тласка към един отвъден свят, към неглижиране на социалното и политическо съжителство на хората тук и сега? Осъществима ли е в такъв случай въобще истинската среща с ближния – като ценен сам по себе си и в неговата конкретна земна реалност? И не пренебрегва ли християнската любов възможната в този свят любов, в полза на една неисторична, универсална, имперсонална и бездънно самотна любов, която познава единствено Бога? С други думи, позволява ли християнската концепция за любовта формирането на човешка общност или полис, в който постиженията и творчеството не са без значение?

Тези проблемни полета, очертани от политическата философия на ХХ век, задвижват християнската рефлексия и пораждат една нова и по-задълбочена еклезиология, изследваща най-висшата форма на човешка социалност, разбирането, че всеки опит да познаем и обикнем друго човешко същество извън същностната за него положеност в Бога е равносилен на това да преследваме фантом. Несъмнено в един свят, който вече не вярва на думите, от значение са не просто словата, схващанията или доктриналните построения, а преди всичко плодовете, които дава или може да даде едно добро дърво, с други думи, плодовете на светостта. Те са живото свидетелство за реалността на общия живот и за истинността на любовта, която е налице само там, където единството бива налагано не отвън, а израства отвътре, от същинската свобода на човека. Такова живо свидетелство е невероятният живот на Максимилиан Колбе (1894–1941), един от светците на ХХ век, и неговата непомерна амбиция да завоюва света, за да го положи в нозете на... Света Богородица. Оттук и заглавието на тази малка книжка, посветена на Лудия на Непорочната полски францисканец, основател на една от най-големите духовни общности в Европа, наречена от него „Град на Непорочната“ (Ниепокаланов). Лудостта на Колбе обаче не е ексцентризъм или някаква романтическа самозаблуда, тук става дума за онази лудост „ради Христа“, която според апостол Павел очертава дързостта на човека да живее в Царството Божие, бидейки все още странник тук, в мрака на отсамния свят и неговото историческо време. Неизтощимата устременост към небесния град не превръща отец Колбе в чужденец за този свят, напротив, тя се отлива в една радикална загриженост за всеки човек и за цялата общност. За да разпространява Благата вест, той развива мащабна издателска дейност, приема с радост всички технически открития и тутакси се възползва от тях, купува печатарски машини и радиопредаватели, опитва се да привлече най-добрите актьори за католически филми, да вдъхне душа и пламенен идеал на всяко деяние, да вкара всяко средство на труда в песнопението на славата.

От създаването на издателството, наречено „Рицар на Непорочната“, до изграждането на духовната общност в Ниепокаланов и мисионерските пътувания в Япония, Индия и Сингапур, Максимилиан Колбе крачи по тази земя с походката на апостол, на пратеник на въплътеното Слово, възвестяващо свободното послушание пред вечния закон и благоразумното общение между хората. Както пише Мария Виновска, чудодейният размах на неговите дела се обяснява не толкова с качествата му на великолепен организатор и несравним предприемач, а най-вече с неговия „свръхестествен капитал“. Поради това и никога не попада в клопката на активизма, тъй като друга е тайната, която го задвижва – първенството на вътрешния живот, молитвата и чистотата на намеренията. За отец Колбе любовта не е декларация, а опорна точка и отдаденост, тя е не просто някакво чувство или емоция, а избор, пред който се изправяме всеки ден. Това възпитавано в самоотдаденост сърце умее да обича подредено, разумно, стратегически. И когато в последните дни от живота си в концлагера в Аушвиц заема доброволно мястото на друг осъден на смърт, за да загине мъченически няколко дни по-късно, Лудият на Непорочната осъществява не просто акт на милосърдие, той свидетелства за един друг ред и за един друг свят. Свят, чиито небесни граждани не отхвърлят земния живот, а го преобразяват.