Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

С актьора Малин Кръстев разговаря Деян Статулов

Нека да започнем с представлението „Поетите“ – обърнахте отношението към поезията, което познаваме, с нелепото патетично декламиране в училище. Как започна всичко?

Знаеш ли кое е най-уникалното на този проект? На мен поне какво ми даде? Даде ми възможност да се запозная с българската публика по нов начин. Никой от нас не очакваше, че такъв формат може да проработи, при това изцяло с българска поезия. И всичко тръгна сякаш на майтап. Всеки от нас имаше задача да каже по едно любимо стихотворение в „Интервюто“, сайта на Диана Алексиева. Тогава тя предложи да пробваме с рецитал. Преди седем години започнахме на шега в „София Лайв Клуб“ и стигнахме дотам в два поредни дни да пълним зала 1 на НДК. Излязохме и извън България – Париж, Прага, Виена… В края на годината ни предстои спектакъл в Германия. Често, правейки някакъв художествен продукт, ние подценяваме публиката. Или се опитваме да ѝ се харесаме, да слезем на някакво слугинско ниво, което, предполагаме, обслужва телевизията. Аз се запознах с публиката. Цяла България ни гледа! Предстои ни лятно турне, в открити или закрити пространства, които събират хиляди. И разбираш, че ги събира всъщност непретенциозността, това, че хора, натрупали опит с годините, застават честно пред един микрофон, под акомпанимента на Антони Дончев – простичко, много простичко. Публиката явно има нужда от българска култура и български език. И тук не става дума просто за национализъм, за някакви глупости. Преоткриваш публика, която е чувствителна, която е имала нужда от това, а ние години наред я занимаваме с глупости.

Цялата група, с която правим „Поетите“, са най-вече прекрасни хора. И това е много важно – какъв човек си. От каква позиция заставаш зад стихотворение на Стефан Цанев, на Константин Павлов, на Борис Христов. И виждаш, че това вече е мисия. Ето така разбирам аз професията по принцип, да имаш мисия. Тази вечер едни хора да си тръгнат замислени от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, други да разберат принципа на  „Лазарица“, „Къде е заровено кучето“, както казваше Коко Азарян. Дали ще преподавам, дали ще снимам, дали ще пиша – аз съм честен спрямо това, което правя, дано да остана цял живот такъв. Това не можеш да го купиш. Да знаеш, че имаш отговорност към поколението след теб. Защото ако то е агресивно и се дрогира – ние сме виновни, нашето поколение. Ние навремето нещо сме премълчали, не сме имали смелостта да застанем и да променим системата или може би искахме да я променим, но ни излъгаха по най-гнусния начин. Как възпитаваме децата си? Мисията на родителя и мисията на твореца са различни. Нашата мисия е да им покажеш ценностна система, да започнат да оценяват света около себе си през театъра, литературата, киното. Да намерят отговори на всички тези въпроси, които ги друсат през пубертета – през филм на Антониони, през филм на Торнаторе. Днес ако пуснеш на един млад човек  например „Ново кино „Парадизо“, нищо няма да му говори. Тъжно е, братко… Е, това ни е мисията. Това е мисията на поетите… Оказва се, че имаме смислена, интелигентна публика, на която сме длъжни. И това не могат да разберат нито в Министерството на културата, нито половината директори на театри, шефове на НФК и НФЦ. Не бива да се опростачва публиката. Всичко има в момента на театралния пазар. Играя в 14 постановки – от „Последната лента“ на Бекет до… какво ли не.

Това не уморява ли?

Аз от години съм така. И много мои колеги. Естествено, че е уморително, изтощава емоционално, но носи сладка радост. Почти не почивам. Опитвам се през лятото, в малкото време, което имаме, и ако не снимам нещо, слава богу, нямам главни роли, да си почивам малко. Обичам през лятото лаптопа, книжките, пиша си, складирам текстове, пък живот и здраве, ще видим какво ще излезе от тях.

Защо се отказа да преподаваш актьорско майсторство?

С времето натрупах някакво омерзение. По простата причина, че всички тези деца започнаха да ги унижават.

Кой ги унижава?

Системата, начинът, по който се изместват критериите. И онова, на което ти ги учиш, вече става неприложимо от гледна точка на това накъде отива театърът, как се снижиха критериите. Осъзнах го за всички тези 12 години като асистент на Ивайло Христов (в НАТФИЗ) и в театралния колеж „Любен Гройс“. Изведнъж се озовах в ситуация да говоря архаични неща за архаични хора, които са ни учили на действен анализ, на актьорска хигиена, на всичко това, което един актьор трябва да притежава като инструментариум… Младите хора, които идват с егото и суетата си, за да се занимават с тази професия, не приемат критика, искат да се наслаждават на себе си. Отношението към преподавателя е все едно ти си им длъжен само защото са си платили таксата за семестъра. Не можеш да дадеш елементарен пример от изобразителното изкуство или музиката, защото общата култура е такава, че тези хора трябва да отделят време, за да разберат какво им казваш. С последния клас в колежа „Любен Гройс“, който дипломирахме с Геро (Герасим Георгиев) и Весела Бабинова, случихме на добри деца. С лични пари им платихме представлението. Но тези натрупвания през годините повлияха да се откажа от преподаването. След като навърших 50, си казах, че в момента искам разказвам мои истории. Искам малко да вляза в себе си и да си почина. Да се концентрирам върху неща, които имам нужда да разкажа, да поставя. И пак казвам – мисля, че проблемите започват от това какъв театър правим и накъде отива той. Имам чувството, че след смъртта на Крикор Азарян, на Леон Даниел, на големите ни актьори и режисьори от онова време, остана празнота, която в момента се изпълва с доста агресивен, некомуникативен и на моменти изсмукан от пръстите театър, който ни го представят като нещо ново. Или можеш да правиш театър и можеш да разказваш, или не можеш. Но лошото е, че младите режисьори, които излизат от Академията, не знаят как да направят действен анализ.

А за какво ти се разказва?

Аз пуснах един проект, казва се „Кафе“, с продуцент и оператор Орлин Руевски. Порязаха ни предишната киносесия, бяхме първи под чертата, сега пак подадохме документи. Разказвам за простички неща, но се оказа дълго времето, през което чакам някой да обърне внимание на тези текстове. С пиесата „Семеен албум“ се наложи да чакам 16 години и накрая сам си я поставих. А съм я писал в далечната 1996 г. Бях за втора година в Младежкия театър, имах физическото време да я напиша. Тогава бях под друго унижение – на разни директори, заради политическата ситуация в държавата, но както и да е – да се живи и здрави комунистите, оцеляхме въпреки тях. В първия момент, в който ми дадоха всички награди, Георги Господинов ми каза: „Малинко, убиха те. Теб повече няма да те пуснат. Бъркаш в кацата, от която се хранят други хора“. И се оказа прав. На следващата година, след като взех Икар и Аскеер, реших да извадя на бял свят и друг текст, който пишех от много дълго време, „Кевън“. Преди да завърша пиесата, съм чел от нея на Коко Азарян, който, за съжаление, не можа да я чуе в цялост. И реших да представим пиесата с приятели на „Аполония“ през 2016 г. Залата в Созопол беше пълна. Но и до днес – нищо. Аз имам и други текстове, имам идеи за филми… И сега желанието ми е да имам повече свободно време да допиша някои текстове. Лошото е, че няма меценати. Няма човек, който да застане зад теб. Мога сам да издам текстовете, но постановката е свързана с трупа, трудно е да се вместиш в репертоара на театър. Следващото, което мисля да направя, е да дам да се преведат текстовете ми на чужди езици и да пътуват по света. Явно тук съм персона нон грата.

Много горчивина си натрупал през тези години…

Това не е горчивина, а фактология. На никого не съм обиден и никой не ми е длъжен, нито хленча за нещо. Гледам само да намаля унижението към себе си, към близките и околните, които се занимават с професията и са качествени хора. Аз знам как работи системата. Виждам, че всичко опира до лобита, а не до реални критерии. Половината театри се държат като секти. Започват да се обособяват лобита на отделни директори, режисьори, драматурзи. Министерството на културата не им държи сметка, разписало им е някакъв бюджет и четири години мандат. Пишат едни програми за чудо и приказ, но в следващия момент, когато станат директори, е важно дали са удобни. Актьорите ги е страх да са личности. Номерът е, още докато си в Академията, да се бутнеш в някое лоби. Да се самоопределиш като актьор на еди-кой си режисьор. Или много бързо да се прикрепиш към някоя директорска маса, която да ти подържа малката заплатка. Говоря за млади хора, скоро завършили актьори. Половината от тях се държат като чиновници, не оставят спектакълът да им се случи. Изчезнаха онези светли личности, колеги, с които след тежки представления да седнеш просто да изпушите по една цигара. То няма и къде. Преди имаше места, където се събираше интелектуалната общност и се обменяше енергия. Сега това го няма.

Малин Кръстев е актьор, драматург, режисьор, телевизионен водещ. През 1995 г. завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Елена Баева. Играе в постановки на Младежкия театър „Николай Бинев“, Театър 199, „Сълза и смях“, Народния театър „Иван Вазов“, ТР „Сфумато“ и др. Многократен носител на наградите Икар и Аскеер, включително за съвременна драматургия. Бил е и преподавател в детското студио на Младежкия театър, в НАТФИЗ и Театралния колеж „Любен гройс“. Има роли в повече от 30 филми и сериали. За играта си във филма „Добрият шофьор“, 2022 г., реж. Тонислав Христов, получава Наградата на СБФД Васил Гендов за най-добра главна мъжка роля.