Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Аз не съм осъден и не излежавам присъда, но съм затворник в моя собствен затвор.“ С актьора Владимир Карамазов, който умее да се изразява и чрез фотографията, разговаря Мария Панайотова

Преди година и половина фотографските търсения на Владимир Карамазов го отвеждат в затвора в Белене, където снима лишени от свобода, изтърпяващи зад решетките една от най-тежките присъди – доживотен затвор без право на помилване. Резултатът – изложбата му „На тяхно място“ в Националната галерия/Двореца (15 април–1 юни 2025 г.), прониква дълбоко в емоциите и преобразява клишетата. За да проумеем в крайна сметка, че „лишаването от свобода“ освен в чисто физически план може да има и друго измерение. Разговорът с Владимир Карамазов е за контекста и подтекста в изложбата, но и за мястото (ни) в живота, за затвора като физическо пространство, но и за рамките, които сами си слагаме, за материалните „изражения“ на свободата, но и за метафоричните ѝ образи.

Фотографията учи ли се? Или е необходимо и още нещо?

Като всяко нещо, трябва да разбереш как функционира, да го разгадаеш, но говоря само за техническата част. В днешно време всичко е достъпно: да опознаеш камерите и да се научиш да снимаш, е доста лесно. Има огромно количество информация в интернет. Но фотографията е средство, което показва как ти виждаш света. И това е ключовото. Всеки от нас вижда света различно, в зависимост от своята чувствителност, начин на живот, възпитание, принадлежност… Хубавите кадри не са достатъчни. Трябва да знаеш какво искаш да кажеш чрез фотографията.

Кои са вашите учители във фотографията?

През последните четири години имах късмета да се срещна с големи имена във фотографията. От всекиго научих много и всяка творческа среща ме движи напред. Срещнах се със Стратос Калафатис, който ми показа верния път. Направи го категорично и аз го разбрах. Даде началото на един от моите проекти и ме научи да гледам по-мащабно на материала, който трупах. След това отидох в Генуа и се срещнах с един от екстремистите във фотографията – Андерс Петерсен. Изключително краен и дързък фотограф. Той видя моята работа тогава и ми даде самочувствие. Няма да забравя, в последния ден от уъркшопа, когато се разделяхме, той ме прегърна и в ухото ми прошепна, че съм много добър, да продължавам така и че ще стигна далеч. Каза ми, че ще се гордее с мен. След това срещнах Ванеса Уиншип и Джордж Георгиу. Късмет е, че са си купили къща в българското село Мандрица. Станах близък с тях, те са от тези хора – интелигентни и разумни, които никога няма да те ласкаят. С тях направих селекцията от 81 кадъра за изложбата в Националната галерия. Отидох в Мандрица с 3000 кадъра и след седмица се върнах в София с готовата изложба. И последният ми учител е Инстаграм. Там търся и гледам висококачествена фотография. Уча се, вдъхновявам се и мечтая.

Фотографията какво ви дава?

Фотографията е това, с което искам да изразявам себе си. Всеки отделен проект ме учи на нещо. Всеки е специфичен и благодарение на него прекарвам много време в различни общества. От всеки такъв период научавам нещо за себе си или проумявам мои недостатъци. Ако при едно изследване проникнеш в дълбочина, оттам винаги бликват много уроци и истини.

Кога разбрахте, че фотографията е за вас?

Когато видях готови няколко мои проекта и когато те „заговориха“. Това са моите разкази, моите мисли, които искам да покажа на хората, и езикът, на който искам да говоря.

Конкретно този проект на какво ви научи?

Този проект ме накара да мисля за големи теми. Много са. Но може би най-важните са прошката, смирението и осъзнаването, че ние, свободните хора, трябва да сме щастливи и благодарни. Когато видиш хора, които копнеят единствено и само децата им да им простят, мечтаят просто да се изкъпят в морето или за минути да видят Крушунските водопади, си даваш сметка какво е това свобода. Колко важно е някой да ти прости.

Защо избрахте да влезете точно в затвора в Белене, място, което свързваме с комунистическите репресии?

Получи се някак по стечение на обстоятелства. Имах разрешение от ръководството, което се отнесе с разбиране и интерес към проекта. Пътят с разрешителните и допускането ми до затвора за такъв дълъг период от време никак не беше лесен. Изборът на това пространство не е продиктуван от историческия подтекст и цялата символика, което това място носи в исторически план. Онова, което ме развълнува в него, е кинематографичната му стойност, своеобразната му „отделеност“ от сушата, това, че е остров, и визуалните възможности на заобикалящите го реалии. 

Имаше ли моменти, в които светлината беше повече от мрака, и такива, в които мракът надделяваше?

Може би поравно от двете. Преминах през много емоционални моменти, в които затъвах, и в същото време имах много щастливи моменти, които ме вдигаха. В началото моят мозък се бореше с предразсъдъците и погрешните ми схващания. Това беше люта битка, защото явно прекалено дълго съм бил убеден в нещо, което не е действителност. През това време и се борех, и слушах зловещите истории на доживотните затворници. Там ги слушах и ги възприемах като филм, но като се връщах вкъщи, започваха кошмарите. Проектът започна през зимата и някак с промяната на сезоните нещата ставаха все по-светли. През лятото вече и те, и аз бяхме свикнали – тогава дойде лекотата на общуването. Но винаги се случваше нещо, което ми казваше, че това е затвор и трябва да внимавам, най-вече за моята психика.

И ако сега се върнете година и половина назад, във времето, когато започвахте, бихте ли променили нещо в начина, по който осъществихте „На тяхно място“?

Мисля, че не. Когато изложбата се откри и видях как реагират хората, си казах, че това е сън. Докато я подготвях, съм мислил, че искам тя да се възприема с разбиране и емпатия, но не съм очаквал, че това ще стане. Отне ми много време да уловя в лишените от свобода възможно най-добрата тяхна страна. Не исках да показвам грозотата и зловещото в затвора. Исках да покажа човечността и емоцията. Видях много хора, които плачеха. Преди време във Виена бях на една изложба, от която се разплаках. И си казах, че ще направя изложба тогава, когато имам шанс да развълнувам хората и изложбата да е емоционално преживяване, а не просто разглеждане на фотографии.

Темата на проекта никак не е лесна, доста емоции и въпроси събужда. И независимо какво чувстваш, имаш реакция! Това ли искахте – да предизвикате реакция?

Най-много искам проектът да породи размисли. Всеки да се запита дали е толерантен, дали не съди прекалено бързо, дали има реално, същинско познание по дадена тема, дали вярва в Господ, дали е добър човек, дали помага, дали често не се подвежда по общоприетото и недотам истинското, и още много въпроси. Всеки да запита себе си, тихо и прямо. Самият аз преминах през страшно много въпроси. И повечето отговори бяха срамни за мен като човек.

Имахте ли конкретна стратегия в подбора на персонажите и пейзажите?

През тази година заснех над 150 души. Имам огромно количество материал. Стратегията беше, освен да покажа лишените от свобода от друг ъгъл, да образувам една моя атмосфера на студ, мрак и някъде там да се показва красотата. Подбрах лицата, които най-добре да покажат това, което ние, свободните хора, не очакваме да видим в очите на затворник. Беше важно за мен да покажа проекта в атмосфера, която да е моя и да съм я създал аз. Повлиян съм от филмите на Тарковски и Звягинцев. Те са различни епохи, но и при двамата има нещо много специфично, техен свят, който създават. Беше важно да създам моя свят за затвора в Белене.

В микса от портрети има един, който е „извън контекста“, не е на човек, лишен от свобода заради извършено престъпление. Този портрет е вашият. Защо е там?

В моята професия на актьор знам, че идеите трябва да са прости и хората да ги хващат веднага. Ако идеята е завоалирана и трябва време да я разбереш, не е добре. Гениалните неща са прости. Мислех за това през цялото време. Казах си, че ако си направя сам портрет и го сложа между другите, ясно ще заявя, че и аз бих могъл да съм на тяхно място. Осъзнавам го и мисля за това. И с моя автопортрет отворих още една важна тема – за затвора в нашите глави. Аз не съм осъден и не излежавам присъда, но аз съм затворник в моя собствен затвор. Огромна тема, която също действа емоционално на хората.

Кога разбрахте, че сте „наредили пъзела“, защото при толкова много снимачни дни и заплетени съдби винаги има опасност да настъпи хаос?

В един такъв проект е много важно да си изясниш идеята и посланието. Когато са ти ясни и им вярваш, всички селекции съобразяваш с тях. В Националната галерия наредих пъзела, като много ме е яд за 10 принта, които отпаднаха. В тях има други линии, важни за мен. Но изложбата е за конкретното място и тепърва, ако проектът има живот, ще се сблъсквам с проблема от какво да се лиша. Все пак Дворецът е възможно най-обширната галерия в България като пространство и във всяка друга ще трябва да свивам селекцията. Мисля и за книга, в която ще сложа всички важни кадри, както и текстовете, които писах в моя дневник.

Физическата болка и усещането „сякаш някой ми е вързал ръцете“, отбелязано в началото на вашия дневник, промениха ли се в края на проекта?

Не, това си остана до края. Хората вътре в затвора се притесняваха за мен, постоянно ме питаха дали съм жаден и гладен, но наистина тези нужди ме разсейваха и предпочитах да мина без тях. Най-големият проблем беше, че от многото информация, притеснение, говорене, мислене ми натежаваше главата като че съм пред инфаркт. С много особено главоболие и пресъхване на устата. Като се прибирах в хотела, лягах и дълго време не можех да мръдна. Това продължи до края.

Успяхте ли да откриете „вашето място“ през тяхното място?

Може би да. Със сигурност знам, че съм равен на другите и моето съществуване не се различава от никое друго. Че съм човек, който трябва да гледа по-леко на живота и да бъда по-широк. Да се науча да прощавам. Да се опитам да разбирам другите. Защото другият човек, на който съм гневен, със сигурност има важна причина да е такъв и да се държи така.

В крайна сметка разбрахте ли какво е свободата?

Видеото, което е част от изложбата, е съставено от мечтите на лишените от свобода. Исках да е видео, защото, за разлика от изображенията, които са затворени от рамка, видеото се движи и няма рамка. Свободата е в най-простичките неща. Излитане на птица. Рибар с въдицата си. Три момчета с лодка в реката. Залез. Комари над водата. Фериботът. Всичко това е свобода – „материалните“ образи на свободата, емоционалните метафори за нея… И нищо от това не можеш да видиш в затвора.

И ако се върнем на фотографията като усещане, какво е то?

Тя ми дава усещането за искреност. Не мога да излъжа чрез фотографията. Не мога да снимам това, което не ме вълнува. И странното е, че чрез фотографията хората, които са следили моята актьорска кариера, ме откриват като за първи път и разбират много повече за мен като човек. И усещат, че не ги лъжа.

Какво предстои след изложбата в Националната галерия?

Този проект бих искал да покажа извън България, защото мисля, че гледната точка, която предлага, ще е неочаквана и за други народности. Това ще е трудно, но ако успея, ще бъде голямо постижение. А как ще продължа? Вероятно ще се върна в юношеството – там, където младежите за първи път се докосват до престъплението, и там, където престъплението набира сила. А след това ще се върна в детството – там, където симптомите за бъдещото престъпление са почти незабележими, но ги има.

И последно – препратка към въпрос от анкетата, с която събирате впечатления на посетители на изложбата – възможен ли е „втори шанс“ в днешния консуматорски свят, в който не „нашите глезени, а нашите мисли са оковани във вериги“?

Трябва да има втори шанс, защото ние, хората, имаме способността да се променяме, да мислим и да разсъждаваме. Всички тези качества ги забравяме, но те са съществени. И понеже сме хора, всеки трябва да има право на втори шанс.