Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

С литературоведа Глеб Морев разговаря екипът на сп. „Култура“

Можем ли днес да говорим за две руски култури – едната в Русия, а другата – зад граница? И как изглеждат те?

Действително ситуацията с двете руски култури е отново актуална. Преди няколко години си мислехме, че всичко това е останало в историята, в онова време, когато говорехме за култура на метрополията и култура на емиграцията. Оказа се, че понятието политическа емиграция е живо, особено през последните 15 години. Що се отнася до културната емиграция, честно казано, не съм си и помислял, че тази страница от историята ще се повтори. За жалост, днес можем да констатираме, както и след 1917 г., че значителна част от съвременната руска култура е извън пределите на Руската федерация. Наблюдаваме отново появата на руската задгранична книга, на множество руски издателства зад граница, и най-важното – на все повече и повече текстове, които не могат да бъдат отпечатани, разпространявани и продавани в Русия. Разбира се, част от книгите, които излизат зад граница, се продават и в Русия, но за друга част това е невъзможно. И тази част непрекъснато расте.

Както и в съветско време, имаме една значителна по обем нецензурирана емигрантска литература, която съществува отделно от метрополията. Тази ситуация е нова, тя се развива динамично и ние не знаем до каква степен ще се изострят отношенията метрополия-емиграция. Живеем в друго време, за разлика от съветската епоха днес границите са пропускливи, има интернет, електронни издания... Днес е доста трудно да издигнеш желязна стена или завеса, тази архаична практика е невъзможна в наши дни, ето защо е трудно да се каже в какви форми ще съществува съвременната емигрантска руска култура. Този процес се развива пред очите ни и се интензифицира, тъй като тези текстове и техните автори стават все повече. Факт е, че държавата отново държи в хватка собствената си култура и това, разбира се, е печално.

Тоест в Русия мълчат за вас, не ви цитират, книгите ви са иззети?

Този въпрос би ни помогнал да формулираме разликата между съветската и днешната епоха. В съветско време, щом писателят, ученият, хуманитаристът пресече границата и напусне СССР, заминаването му се разглеждаше като политически избор. След това той започваше да печата в руските задгранични издания и биваше напълно блокиран в Съветския съюз, или както бихме казали сега, „баннат“, него не го цитираха, не го споменаваха. Сега не е така. Самият факт на пресичане на физическото пространство не означава нищо, все още няма практика да се зачеркват имена и текстове. Засега по смешен начин например от някои афиши се отстраняват имената на известни автори като Борис Акунин или Кирил Серебренников. През последните месеци в някои стари съветски или постсъветски филми бяха замазани отделни кадри, например руски телевизионен канал заличи кадър с афиша на рок групата ДДТ във филма на режисьора Алексей Балабанов „Брат 2“. Тоест случва се да отрежат някой кадър от популярен филм, което е смешно, но за жалост, е факт. Що се отнася до хуманитарния и академичен дискурс, не ми е известен такъв случай засега. Виждаме, че ситуацията е динамична, тя се развива. Завърших наскоро книгата си за Йосиф Бродски и имам намерение да я издам в Русия, засега не виждам никакви препятствия за това. Така че текстовете на писателите емигранти имат някаква трибуна в Русия и предизвикват определена реакция – на одобрение или неодобрение. Дори официозните медии обръщат внимание на публицистични изказвания на известни политически емигранти, например в социалните мрежи. Искам да кажа, че върви по-скоро открита полемика, а не замълчаване.

Вие сте изследовател на дисидентството в Съветския съюз, можем ли да направим паралел между някогашното съветско дисидентство и днешната руска опозиция?

Нищо не се повтаря огледално. Гражданското общество и опозиционното политическо движение в Русия съществуваха до момента, до който това бе възможно – до разгрома на структурите на Алексей Навални и началото на войната в Украйна. Фондът за борба с корупцията бе доминираща опозиционна политическа институция, която просъществува дълго време, при това напълно легално. Нямаше как Навални да влезе във властта, нямаше как да бъде избран, тъй като управляващите възпрепятстваха това, но Фондът за борба с корупцията и неговите структури в страната функционираха. Сега ситуацията се променя изключително бързо, тя деградира в политически смисъл. Но аз прекрасно помня кампанията на Навални за кметските избори в Москва през 2013 г. Това бе изключително ярка, забележителна, въодушевяваща и талантливо режисирана кампания. Тя беше част от политическия живот, нямаше аналози в Съветския съюз и малко напомняше на дисидентското движение. Така че на въпроса бил ли е Алексей Навални дисидент, отговорът ми е: не, той не беше дисидент, а политик. Дисидентството не беше политическо движение, тъй като дисидентите, за съжаление, никога не си поставяха политически цели. Тяхното движение – по-скоро морално-етическо, се основаваше на правозащитните идеи. Един от основателите на дисидентското движение – Александър Есенин-Волпин, син на добре известния в България поет Сергей Есенин – измисля следния лозунг, зад който застават първите дисидентски групи: „Спазвайте вашата конституция!“. Тоест те изискват от съветската власт не политически плурализъм и многопартийна система, а спазване на законите. Онова, което радикализира опозиционния кръг в Съветския съюз, е въпросът за наследството на Сталин, за култа към личността и сталинския терор. Благодарение на книгата на Солженицин „Архипелаг ГУЛаг“, за всичко това узнава и целият свят, в това число и левите интелектуалци във Франция, отличаващи се със симпатиите си към СССР. „Архипелаг ГУЛаг“ отваря очите за една реалност, която е оставала скрита зад пропагандните митове. Така в обществото се заражда морално-етическо желание за преодоляване на онази епоха, за разкриване на язвите, за покаяние и мемориализиране на травмата. Обратно на това, стремежът на държавата е съвършено различен – да редуцира обсъжданията и да замете всичко под килима. Става дума за напълно противоположни тенденции, сблъскващи се доста рязко. Но това не е политическа борба, а по-скоро морален въпрос. В този смисъл политическият живот в Русия през последните години и дисидентското движение не се отличават.

Възможни ли са днес нови дисиденти?

Да, доколкото руското злощастие е в невъзможността да се излезе от един и същ кръг нерешени обществени въпроси. Колкото и да е странно, сталинският терор и дори „Архипелаг ГУЛаг“ са включени в учебниците с благословията на Путин. Ала въпреки това въпросът за сталинския терор остава нерешен, сега в Русия свалят паметните плочи „Последен адрес“ – онези мемориални знаци, с които се почита паметта на загиналите в политическите репресии, извършени от съветската власт. В обществото се налага мълчание по тези въпроси. Тоналността на разговорите в последно време е напълно различна, върна се някаква брежневска формула, заключаваща се в следното: „Да, имаше грешки, но…“. И онова, което следва след това „но“, усилва престъпленията срещу човечеството, извършени през 20–50-те години на ХХ век. И този проблем остава нерешен. От една страна, има огромно обществено желание да се разбере, да се преживее тази травма, от друга страна, държавата поддържа противоположния тренд – да се забрави, да се погребе всичко това, да приключи дискусията. Сред ярките епизоди на тази тенденция е ликвидирането на правозащитния център „Мемориал“, фактическата забрана на акциите пред Соловецкия камък в Москва, на четенето на имената на загиналите, затварянето на Музея на ГУЛаг. Това е една съвършено различна тенденция в сравнение с времето отпреди 15 години, когато имаше критично отношение към съветската епоха. Сега всичко се промени.

В книгата си за Осип Манделщам изследвате модела поет-вожд. Там твърдите, че Сталин всъщност никога не е чел неговото антисталинско стихотворение… Поетите сякаш не разбират отношението на властниците към тях. Защо?

Има такава митология, която идва от самия Манделщам и поети като него, които поставят себе си твърде високо не защото са някакви неадекватни хора или егоисти, а тъй като в Русия още от времето на Пушкин съществува традиция на поета да се гледа по особен начин, да му се дава изключително висок статус. Поетът и царят – не като персонажи, а като културно амплоа – съществуват на едно равнище. Пушкин говори с императора като с равен, той говори с него като пророк, способен да му каже онези истини, които не може да изрече някой обикновен човек, непритежаващ този свещен дар. Този модел съществува дълго време и фактически Манделщам изповядва същото отношение към поетическото слово като нещо сакрално. Затова му е трудно да си представи поредицата от обстоятелства, които решават неговата съдба. Разбира се, че Сталин взема участие в това, но по различни бюрократични причини, за които пиша подробно в тази книга, арестът на Манделщам е самоволно дело на ГПУ, което от гледна точка на Сталин нарушава субординацията. Тук става дума за нарушаване на партийната и държавната дисциплина, което предизвиква неговото възмущение. Всички тези бюрократични обстоятелства очевидно са свързани с отношенията между Сталин и ГПУ. Но за Манделщам участието на Сталин в неговото дело е знак, че той, разбира се, е прочел стихотворението му и че независимо от оскърбителния му характер е оценил неговото поетично майсторство, поради което се е отнесъл към него хуманно. Тази представа преобръща коренно отношението на Манделщам към Сталин. От рязко отрицателно то се превръща в отношение на длъжник. Поетът попада в клопка, която руският писател Пришвин нарича „нравствен плен“. Манделщам се е чувствал задължен и тази хипнотизираност от Сталиновия образ се съхранява до края на живота му. Тя се изразява в написаните след 1935 г. осем текста, вдъхновени от образа на Сталин. За него това е тема, която го преследва. Ако изследвайки този мит, се фокусираме върху реалните исторически събития и взаимодействието между тогавашните политически институции, ще видим, че Сталин не само не е чел тези стихове, а и въобще не е чувал за тях, защото ръководството на ГПУ ги скрива от него. В случая става дума за банален страх да покажеш нещо толкова оскърбително за началника, от когото зависи живота ти. Затова те скриват тези стихове от Сталин, който на практика не знае защо е арестуван Манделщам. В крайна сметка това и не го интересува. Сталин не е читател, а политик. Вълнува го единствено общата политическа конюнктура и как е изгодно за него да постъпи в конкретната ситуация. През 1934 г., непосредствено преди Конгреса на писателите, това е било категорично неизгодно за него. Затова той застава на позицията на онези, които се застъпват за Манделщам. При друг контекст би отсъдил различно, тъй като не се е вълнувал особено виновен ли е бил Манделщам, или не. Всъщност изобщо не са го вълнували подобни неща – някакви стихове, въпросът за правдата или истината… За него са били важни единствено политическата конюнктура и личната му изгода.

А как се е трансформирал в съвременна Русия този модел поет-цар, комуникацията между вожда и възприемащия се като пророк поет?

Струва ми се, че всичко приключва с писмото на Йосиф Бродски до Брежнев през 1972 г., преди неговото емигриране от Русия. Това е последният опит да се осъществи комуникация между поет и цар в пушкиновския смисъл. След края на съветската власт отслабна вслушването в литературата изобщо, тя престана да играе тази изкуствена, принудително наложена обществена роля, която имаше в Съветския съюз, когато каналите за политическо говорене бяха блокирани. В онази епоха единствено литературата задаваше някакъв граждански и обществен смисъл, поради което имаше и по-голямо значение. По известната формула на Евтушенко: „Поетът в Русия е повече от поет“. След като политическата ситуация се промени, и литературата престана да изпълнява тази функция. Нейното обществено значение рязко отслабна, понижи се и статусът на писателя.

Сега обаче, с възстановяването на цензурните ограничения и с попадането на редица автори в раздела на „забранени“ или „гонени“, част от тази обществена функция на литературата се завръща. Но засега не виждам фигури, сравними с тази на Солженицин, днес не очакваме някой руски писател да бъде поканен на откриването на конгреса на американските профсъюзи или в Белия дом.

Казвате, че преживяната от Русия травма през ХХ век, превърнала я в „страна с непредсказуемо минало“, остава не просто необговорена, но и се замита под килима. Само че сега върху старата непреработена травма се наслагва нова, как ще се справи Русия с всичко това?

Перспективите не са радостни. Обществото не успя да се справи с травмата на сталинизма и съветската власт, макар че през 90-те години започна процес на осмисляне на случилото се и сякаш беше ясно, че никакви „но“ не могат да оправдаят онези престъпления. Впоследствие обаче този процес бе блокиран и днешната хуманитарна катастрофа върви паралелно с изкуственото прекъсване на работата с паметта. Това ражда нова травма, която също ще изисква критическа оценка, при това в ситуацията на непреработеното минало от ХХ век. Едната травма се наслагва върху другата. Ние не знаем как ще излезе страната ни от всичко това, но е ясно, че ще бъде много трудно и болезнено.

Глеб Морев (род. 1968 г.) е руски литературовед и журналист, изследовател на руския литературен модернизъм и авангард. Живее в Германия. Автор е на книгите „Дисидентите. Двадесет разговора“ (2017), „Поет и цар. Из историята на руската културна митология – Манделщам, Пастернак, Бродски“ (2020), „Осип Манделщам. Фрагменти от литературната му биография, 1920–1930-те години“ (2023) и др.