Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Наскоро обсъждаме с колежка професионални въпроси. И в разговора ни по имейла тя отбеляза: „Факт е, че 30 и повече години след промените българското съвременно изкуство почти няма видимост навън. Оня ден гледах чудесна изложба на две грузински художнички в една галерия в Маре (Париж), в Кунстхале (Виена) имаше голяма ретроспекция на сръбска художничка и прочие. Значи ние нещо не сме направили като хората“.

В отговора си аз, между другото, написах: „Що се отнася до видимостта на българското съвременно изкуство, то на практика не е видимо и в България, особено за широката публика. 30 години отидоха в борбата за две неща: редовно участие във Венецианското биенале и музей за съвременно изкуство у нас. Първото, надявам се, вече се постига, а за второто сме в задънена улица. Наличието на музей за съвременно изкуство като начало ще го легитимира пред широката публика, а самото то ще битува по-комфортно в самата България. Отделно, че и видимостта навън ще става далеч по-лесно и естествено през такава музейна институция, а не само с усилията на отделни хора“.

Припомних си този разговор по повод три изложби, свързани с музеи и колекции у нас и в чужбина. При липсата на музей за съвременно изкуство в България радваща тенденция е колаборацията на съвременното изкуство с други музеи в съвместни изложби и събития. И не става дума само за художествените музеи – каквито са Националната галерия и общинските галерии, а за институции със специфичен исторически и научен профил. В последните десетина години това са Националният природонаучен музей, Националният военноисторически музей, Регионалният исторически музей в София, регионални музеи в страната и др.

Взаимната полза от тези съвместни проекти е ясна, струва ми се. Споделяне на публики, привличане на нови, оживяване на музеите, популяризиране на тяхната дейност. И не на последно, а може би на първо място – неочакваните, но важни „засечки“ и взаимодействия между съвременните произведения и музейните експонати действат като двигател за промяна в мисленето и отношението към общия ни днешен свят.

Тенденцията на сътрудничество се засилва в последните години, но това невинаги протича лесно и без сътресения. Така разполагането на изложбата „През призмата на границите. Епизод 2: Художествени пътувания между България, Гърция и Турция“ (8 април–29 август 2025) в Националния исторически музей бе добра новина, почти веднага помрачена от скандал още преди откриването.

Но да започна със самата изложба. Тя е резултат на изследователски европейски проект, чиито куратори са Катя Ангелова, Ангелика Буртшер и Марион Оберхофер. Произведенията на Есра Ерсен, Борис Мисирков и Георги Богданов, Иван Мудов и ЦимерФрай (Анна де Манинкор) са създадени специално за пространствата на НИМ. С цел да „взаимодействат с различни фабули от музея и да поставят под въпрос институционализираните наративи на българската национална историография, по-специално тези, отнасящи се до граничните райони с Гърция и Турция“, както пише в текста на кураторите.

Повод за скандала се оказа произведението „Гранични цветя“ на Иван Мудов. Той установява, че пейзажът по българо-турската граница е осеян с пластмасови отпадъци, събира част от тях и ги пренася на моравата пред НИМ. Тази остро критична работа се оказва непосилно предизвикателство за музея – и служителите му я премахват след оплаквания на посетители. На снимките отдалеч инсталацията изглежда красиво, но тази красота е зловеща, бидейки израз на човешкото поведение и отношение към природата.

Поради премахването на „Гранични цветя“ Иван Мудов оттегля и другите си две произведения от изложбата. А те, ако съдя по описанията в брошурата, са много интересни, особено „Звукови знамена“, където изображенията и цветовете в националните флагове на Гърция, Турция и България са преобразувани в звуци от изкуствен интелект. Надявам се те да бъдат представени в друга изложба в бъдеще.

В НИМ не успях да видя филма на ЦимерФрай (Анна де Манинкор) „Отговорът е ей там“ по съвсем прозаична причина – техникът, който пуска видеото, не идва в събота и неделя. Удивителна причина като за национален музей…

Инсталацията „Следи от миналото, призрак на бъдещето“ на Есра Ерсен впечатлява с ръчно изработените големи папки с рисунки, разказващи истории от миналото и настоящето на България и Турция. Малко известни събития сплитат и преплитат съдбите на хора от двете държави в реални и символични гранични състояния. Формирането на националната идентичност, факторите, от които тя зависи, колебанията в нея – тези сложни процеси художничката деликатно, както обикновено, изразява в своите артистични изследователски проекти.

Впечатляващ е и „Пътуващият паметник“ на Борис Мисирков и Георги Богданов. Разположен е във водна площ до сградата на НИМ и представлява макет на типичен родопски каменен мост, стабилно стъпил на едната си основа, а към средата на дъгата се разпада и изчезва във въздуха. Авторите посвещават творбата си на хората, загубили живота си в опит да избягат от Източния блок през границите на България с Гърция и Турция в комунистическото ни минало. Черно-бели фотоси по близката алея представят местата на бягствата, допълнени с пропагандни филми от 70-те и 80-те. Силно въздействаща работа и паметник, който според авторите все някога трябва и реално да се появи…

Близкото комунистическо минало, преплетено с важните теми на настоящето, се яви и в изложбата „Високи гласове“ (8–31 май 2025), представена в „Топлоцентрала“ и в музея „Земята и хората“. В основата ѝ са „разказите за обществените и екологични комитети и движения в края на 80-те и началото на 90-те години в България, които представляват форми на спонтанно и публично гражданско обединение и въплъщават волята за права, свобода и ценност на човешкия живот“, пише кураторът на изложбата Владия Михайлова.

Вълнуващо бе в „Топлоцентрала“ да видя отново документалните снимки от протестите в Русе, да си припомня филма „Дишай“, както и произведенията на Роберто Андреев и Володя Кенарев, участвали в изложбата „Екология“ през 1987 г., за да си припомня промените, последвали тези събития, а по-младите да научат за тях може би. Видеото „Дишай тихо“ (2025) на Красимира Буцева връща – и буквално назад – кадри от манифестации пред мавзолея, напомняйки в контекста на изложбата и за аварията в Чернобил.

Екологичните теми в настоящето поставят „въпросите за живота като политическо и етическо съществуване“ и като основателна тревога за бъдещето – с видеото на Камен Стоянов, картините на Дина Стоев, инсталацията на Стоян Дечев и Оливия Михалтиану…

Националният музей „Земята и хората“ също за първи път представя съвременно изкуство в своите пространства. Там са разположени произведенията от изложбата „Високи гласове“, които обсъждат проблемите в настоящето, а в някаква степен насочват и към бъдещето. Някои от тях са вписани толкова органично в залите, че изглеждат като част от постоянната експозиция на музея: например инсталациите „Въглеродна дъга“ на Александър Лазарков, Reflections на Юлиян Табаков, а в някаква степен и „Колос“ на Иво Бистрички. Ясно отличими са рисунките на Алла Георгиева от серията „Военен дневник“ (2022–2023) – единствените пряко откликващи на войната в Украйна, и серията „Жив“ (2025) на Валентина Шара – в нея „завесите“ с етични послания стоят добре, но легналите фигури са някак бутафорни.

Успоредно с тези изложби дойде важна „музейна“ новина: произведения на трима български художници влизат в колекцията на Центъра „Жорж Помпиду“ в Париж. Това става в резултат на дългогодишните усилия на изкуствоведката Десислава Димова и Фондация „Българско изкуство и култура“.

От 40 предложени произведения от Центъра „Помпиду“ са одобрени за дарение „Корекции (кратка версия)“ (1996–1998) на Расим, Trouble is Always Double (1997–2015) на Правдолюб Иванов и „Сертификат за автентичност“ (2015) на Иван Мудов. Представени на българската публика в изложбата „Двойници на самите нас“ (16–30 май 2025) в галерия „Кредо Бонум“.

Така с индивидуалните усилия на изкуствоведи, куратори, колекционери и дарители в колекцията на Центъра „Помпиду“ в Париж вече присъстват Кристо, Недко Солаков, Красимир Терзиев, Жорж Папазов, Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Расим.

Доколко видими са те у нас, е въпросът…