Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

С проф. Чавдар Попов разговаря Даниела Чулова-Маркова

Новата книга на проф. Чавдар Попов „Изкуството: теория и история“ включва студии от неговата почти половинвековна широка изследователска дейност. След тях – малко познати теми, отнасящи се до историческото развитие и съвременното състояние на изкуството. Чавдар Попов преподава в НХА, автор е на монографиите „Тоталитарното изкуство. Идеология. Организация. Практика“ (2002), „Постмодернизмът и българското изкуство от 80-те и 90-те години на ХХ век“ (2009), „Въведение в теоретико-историческото изучаване на пластическите изкуства“ (2021).

Как се роди идеята за изданието „Изкуството: теория и история“?

Донякъде спонтанно, преди 5–6 години. Публикациите с течение на времето се натрупват. Когато човек навърши определена възраст, погледът естествено се насочва по-скоро към миналото, отколкото към бъдещето. Завърших през 1974 и през 1976 г. започнах да работя в Националната галерия. Реших, че е добре да събера в един том онова, което по моя преценка представлява най-голям интерес за съвременния читател. Налице беше и желанието някои от публикациите да получат нов живот, текстовете да се реактуализират и да се социализират на един по-широк терен. Част от материалите са публикувани в списания, които са все по-трудно достъпни. Други са поместени в сборници с много малък тираж и представляват библиографска рядкост.

От идеята до реализацията пътят не е нито кратък, нито лек?

Намеренията постепенно придобиха форма. При една среща с акад. Иван Гранитски между останалите неща, които обсъждахме, без да сме се уговаряли предварително, донякъде изненадващо за мен, той сам предложи да издаде подобен сборник.

Пред нас е една прекрасна книга. Хронологична ли е селекцията в нея?

Да, от 1977 до 2023 г.

Как ще обясните избора на заглавие?

Заглавието на сборника звучи до голяма степен абстрактно. Но то отразява характера на тези публикации: някои от тях са посветени на отделни периоди (свързани с изкуството на ХХ век), други, по-малко на брой – на сравнителни анализи, например между стенописите на Джото и Панселинос, съпоставки между френската живопис от XIX век и българската от втората половина на ХХ век. Трета част от поместените материали се занимава с теоретични и методологични проблеми на изкуствознанието. Изданието съдържа широк спектър от теми: за знаковата природа на пластическия език (семиотична проблематика), други притежават методологична насоченост (студията за иконологията). Има и материали, които се отличават с по-полемичен и донякъде публицистичен характер (свързани с някои особености на социалистическото и на постсоциалистическото изкуство, както и с постмодернизма).

Имате ли предпочитан период на изследване?

От една страна, съм се стремял да насоча вниманието си към по-конкретна проблематика (най-общо, ХХ век), но от друга, съм проявявал интерес и към доста различни теми и сюжети.

Имах щастието да ми преподавате и името ви свързвам с обективност на анализа, яснота на понятийния апарат и строга структура на текстовете. Как успявате да удържате баланса между рационалното и емоционалното в изкуствознанието?

Това невинаги е възможно. Съществува принципиална разлика в писането за изкуство – между наука, от една страна, и публицистика, есеистика и всички останали форми. Винаги съм се стремял да уловя, доколкото е било по силите ми, спецификата на дадения феномен, да изследвам характеристиките му, да се пазя от „общи приказки“, които не означават нищо. За мен е основополагащо да свържа конкретното с общото.

Къде е коренът на тази рационалност?

Този подход е стимулиран и подкрепен най-вероятно от факта, че дълго съм преподавал дисциплини като „Методологични проблеми на изкуствознанието“, „Теория на изкуството“ и т.н. Това дава на изследователя по-дистанциран подход.

Интересите ви към проблематиката на изкуството откога датират?

Аз съм завършил художествена гимназия. Откакто се помня, все съм се интересувал от изкуство. Баща ми беше журналист, пишеше за изложби, за художници. Неговите занимания, богатата библиотека, която съм наследил, всичко това очевидно е дало тласък на моите интереси. Определена симбиоза между емоционално и рационално може би е налице. Стремял съм се обаче винаги да запазя нужната дистанция спрямо материала, защото в крайна сметка това е същината на научния подход.

Успявате да съчетаете историко-теоретичната основа в изкуствознанието с оперативната посока. Мислите ли за издание, което да обхваща оперативния сегмент от вашата работа?

Не съм мислил, но не изключвам тази възможност. Писал съм за много художници, като винаги съм се стремял да уловя специфичното във всеки един.

Връщате ли се към интерпретирани теми, за да ги надградите?

Няма затворена тема веднъж завинаги, както няма и методологична насока, която да изчерпва даден проблем. Стремя се да изследвам и анализирам изкуството със съзнанието, че не обладавам истината от последна инстанция. Материята, с която се занимаваме, е безкрайна. Освен това нашите писания не слагат точка. Винаги има многоточие. Би следвало да работим със съзнанието, че нашите умотворения някой ден ще бъдат подложени на критична рефлексия.

Какъв съвет бихте дали на по-младите колеги?

На тези, които биха искали да се насочат към науката, към изследователската работа, бих казал, че това изисква всеотдайност. Младите хора трябва да са готови да „преобърнат“ голям брой текстове. В голямата си част представителите на т.нар. дигитално поколение често пъти са убедени, че ако нещо го няма в интернет, то изобщо не съществува. Съветът ми към младите изкуствоведи е повече да работят в библиотеки, не само да четат, но и да гледат. Имам предвид гледане с разбиране. Сега комуникационните канали са отворени, възможностите за пътуване са облекчени. Затова препоръчвам да пътуват, да гледат, да посещават музеи и галерии и да си водят записки, защото много неща се забравят.

Какво дава преподаването?

Отначало работех в Националната галерия, после в Института за изследване на изкуствата (БАН). След като започнах да преподавам, си дадох сметка, че когато трябва да формулираш определени неща, по друг начин навлизаш в материала. Понякога се появява една точка на насищане, своеобразна загуба на ориентири. Съвременното изкуство е необятен океан. Повечето млади хора насочват своето внимание към днешните феномени, които са безкрайно интересни, пъстри и многолики. Необходимостта да се впише всичко това в определен континуитет е условие, от теоретична гледна точка, днес да продължаваме да говорим за изкуство.

Преподаването предлага ли предизвикателства за изследователя?

Да, разбира се! Аспектите относно надграждането преосмислям в лекционните си курсове. Непрекъснато променям. Ако сравним това, което преподавам сега, с онова, което съм преподавал преди 10 или 15 години, ще открием доста съществени различия.

А тези лекции претворени ли са в някакъв вид помагало?

Имам желание това да стане. Част от този материал публикувах в книгата „Въведение в теоретико-историческото познание на пластическите изкуства“, която излезе през 2021 г.

Когато пишете, с какво не бихте направили компромис?

С научните принципи преди всичко, с устоите, които изграждат изкуствознанието – аргументирана и съдържателна терминология, ясни критерии за методологичната насоченост на изследванията, системна представа и за теоретичните основи на тази хуманитарна наука. За мен теорията и историята са двете страни на един и същ медал. Не бих си позволил да напиша нещо, което по моя преценка не съдържа някакво ново знание по дадения проблем, колкото и скромно да е то. Като цяло не бих направил компромис с научните стандарти на изкуствознанието.

Мисля, че всеки прави компромиси, аз също съм правил. При това обаче съм се стремял да запазя дистанциран подход и към явления в изкуството, които емоционално не ме привличат и смятам, че не са до такава степен стойностни. Бих могъл да направя малко произволна съпоставка – както лекарят лекува всякакви болни, независимо дали са му симпатични, или не, така и аз съм писал и за художници и явления, които не съм считал за значими. Опитвал съм се да ги анализирам с оглед да ги разбера и „преведа“ на публиката.

Щастие е, че имаме възможност да видим книгата ви на хартия в тези дигитални времена.

Продължавам да смятам, че работата с книгата и изобщо четенето на текста на хартия има различни измерения от четенето на компютърния екран. Самата възможност да вземеш книгата в ръце, да я разгърнеш, да се върнеш тук и там – това за мен е много важно, защото дава стереопоглед, който не би могъл да се получи по никакъв начин в дигитална форма.

Какво бихте искали да добавите в контекста на темата „Изкуството: теория и история“?

Много е важно е да разберем, че глобална теория на изкуството няма. Модерното и съвременното изкуство, авангардите, неоавангардите, постмодерното и т.н., всички нови форми поставят много сериозни въпроси пред теорията. Автори като Ноел Керъл, Нелсън Гудман, Карл Попър (той не е изкуствовед, но е един от менторите на Ернст Гомбрих) правят опити да се решат сложните въпроси на теоретичните аспекти на съвременното изкуствознание. Ако то има претенции да е академична наука, по отношение на теорията би следвало да съумее да постави в обща изследователска перспектива и XX и XXI век, и скулптурата на доколумбова Америка, и древното индийско изкуство, африканската пластика, изкуството на австралийските аборигени и т.н.

Вие имате удивителна всеобхватност на погледа. Какво осигурява тя?

Относно всеобхватността – убеден съм, че е необходима за придобиване на общ поглед, на онова, което англичаните наричат the big picture. Формирането на общата картина е задължително условие, за да можеш да бъдеш точен в детайла. Иначе рискуваш да стъпиш накриво и да се размие фокусът на конкретиката и на адекватната преценка.