Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Театър на днешната реалност

Появата на нови самобитни гласове, на нови имена е условие за развитие на сценичното изкуство, а алтернативните пространства са естественото място за „артисти с друг поглед“. Подобни пространства формират около себе си нови кръгове от хора и се превръщат в привлекателни места за срещи, като провокират търсенето на живо изкуство. През авторитета на тези пространства се налагат тенденции и развиват процеси, но уви, често едва започнали да съществуват, те спират дейността си. Буквално за няколко години тъй наречените независими сцени в София са намалели наполовина и това е отчетливо ясно в края на този сезон. От столичната театрална карта изчезват няколко точки – заради ремонт, закриване или рязка промяна на финансовите условия се съкращават дейности и се разпадат екипи. Една от изчезващите сценични зони в края на сезона, задълго или завинаги, е Yalta Art Room – пространство за дебюти, идеално за поява на нови представления с различни гледни точки към света. И „Празен град“ е един от многото спектакли, възникнали на тази сцена.

„Празен град“ от Деян Дуковски, Yalta Art Room

Нормалността да изразиш себе си, макар и в последната нощ на живота си – така може да се предаде идеята на „Празен град“. Чрез сгъстена, кинематографична реалност текстът се занимава със страшното, което идва през обикновеното. Написана с характерния за драматурга лаконичен език, пиесата държи будно вниманието с ироничната си тоналност и някакво постоянно съизмерване на човека тук, долу, с онова там, горе – с небесния свод и луната.

Животът на двамата герои се завърта като рулетка и ги изправя пред гранична ситуация, разкрита от режисьора Ахмет Исмаил и екипа му с въображение и наслада от трансформациите. Двама войници, в ролите Виктор Младенов и Георги Караиванов, се срещат случайно на фронтовата линия и под блесналата луна те се разпознават, че са братя. Единият е от едната страна на фронта – забегнал отдавна за Ню Йорк, решил неочаквано да се върне, той е заловен и изпратен на предната линия. Другият, по-малкият, си е останал у дома, но битките на Балканите завъртат и него, и ето го вече войник.

Пред двамата братя има само една нощ, последната нощ на равносметка, преди да тръгнат към реката на неминуемия край. Оттам идва и напрежението, което през игрови ситуации разкрива неща за тях самите, за вечната любима, за страдащата майка, за нескопосания баща… Младите мъже ту ще се сборичкат, ту ще се карат, даже ще насочат дула един към друг, но после ще запрепускат напред и назад във времето на живота си, в който дори мечтите са взети назаем от рекламите.

Декор на техните трансформации е един празен град с изтърбушени къщи, които напомнят и за бомбардираните сгради в бивша Югославия, и за поразените домове в днешна Украйна и Газа. Разрушението има общи знаци, които окото моментално отчита. Няма място за красота и нежност в света на насилие и недоимък, в който те са попаднали по волята на случайността, но неслучайно ще умрат. Единственото им отредено удоволствие са тези няколко часа под светещата луна, когато те ще си представят всичко, което биха искали да преживеят, ако им бе дадено… А на финала ще прозрат нещо смътно в далечината – някаква мамеща отвъдност, нещо като детска рисунка, която първият повей на вятъра ще отвее (сценография Доменика Тодорова). Конкретно и архетипно, комично и драматично, всичко в този спектакъл се случва при плътно взаимодействие с публиката и оттук идва усещането за обнадеждаваща взаимност.

„Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт, Сцена Derida

Пиесата на Дъг Райт е репертоарна находка. Движението от документално към въображаемо е много продуктивно в съвременния театър и важно за осмислянето на процесите. Спектакълът създава остро усещане за днешния ден, като че разпънат между стари и нови фобии, войни, репресии и предразсъдъци. Десетките персонажи се пресъздават от един актьор – някои от тях възникват за миг, а други имат известно развитие спрямо основната история на/за Шарлоте фон Малсдорф. Стъпил върху крайно своеобразния ѝ живот, текстът вписва личната ѝ история в хрониката на ХХ век.

Подложена на физическо и психическо насилие в детството си, Шарлоте фон Малсдорф сама извършва насилие в хаоса на Втората световна война – трансжена и активистка, оцеляла и при нацистите, и при комунистите в Източна Германия. Не на последно място, Шарлоте е колекционерка и кураторка, превърнала в музей за антикварни предмети дома си в Малсдорф в Източен Берлин. В подземията на този дом е приютявала преследвани от нацистите и кабаретни артисти. Животът на Шарлоте фон Малсдорф продължава и в обединена Германия – превръща се в символ на съпротива в жестоки времена, но се разкрива, че е била вербувана от Щази. Възниква въпросът доколко първото компенсира второто, доколко вземането на решения при репресивните режими е акт на доброволен личен избор. Важни въпроси, които звучат още по-остро, когато става дума за реален прототип. Възможно ли е самоопределението при политическо насилие и шантаж? Възможно ли е съхраняването на непреходното в човека в условия на политически терор?

Пиесата „Докато смъртта ме раздели“ неведнъж е поставяна и награждавана по света, като общото между различните спектакли е вписването ѝ в конкретната ситуация на съответната страна. Българското четене на режисьорката Надя Панчева и актьора Димитър Ангелов е емоционално наситена игрова интерпретация. Бързо, с ярък характерен щрих актьорът се превъплъщава в различните персонажи. Той пее, свири, танцува, преминава от образ в образ, превключва езиците, на които говори, променя тона и височината на гласа си, очарова с усмивка и е толкова искрен, че играта прилича на самия живот (сценография и костюми Илина Грозева; проектът е подкрепен от НФ „Култура“, част от едногодишната програма на Spam Studios).

„За явленията и съществуванията“ по Даниил Хармс, ТР „Сфумато“

Пет души в еднакви работни облекла са стъпили здраво в черното – пръст или някакви останки от изгорели въглища. Втренчени във въображаема точка, те търкалят думите като топчета – поток от думи съгражда кратките истории, които като че ли спират дотам, докъдето стига диханието. Пре/нареждат се значения и наглед несвързани и абсурдни неща влизат във взаимовръзка, като целостта възниква на колажен принцип. Като в джазова импровизация един подава темата, друг я развива, отклонявайки се нанякъде, а после в някой следващ миг идва връзката на тази театрална акция, наречена „За явленията и съществуванията“.

Спектакълът е създаден от актьори (Александър Танев, Добромир Цветков, Лора Тенчева, Ростислав Шипочки, София Джустрова), събрани от режисьора Ростислав Георгиев в едно от камерните пространства на ТР „Сфумато“, отдавнашно място за алтернативни търсения (сценография и костюми Ростислав Георгиев и Лора Тенчева). Съвсем наблизо е Театър „София“, където в началото на 90-те за мен започна сценичната история на Хармс с премиерата на абсурдната му опера „Елизавета Бам – I, II“, поставена от Бойко Богданов, който водеше авторската си музика на живо. 35 години оттогава, времената са други, актьорите са други – всичко е друго, но общ е ключът към ироничната и възвишено поетична материя на Хармс. Доверили се на автора, актьорите са развили чувствителност, която възбужда въображението им. Доверили се на музиката, те доизграждат смисъла през звука. И далечното става близко, а близкото – далечно. Композиторът Явор Намлиев е диригент и изпълнител на музиката на живо. По негов знак актьорите пеят, музиката подава ритъм на словото, а на финала чрез електронния инструмент теремин, който свири без физически допир от страна на музиканта, възниква тайнствена атмосфера, която не приключва с края на представлението. Докато излиза от усойното мазе навън, зрителят превърта наново историите на Хармс – „Синята тетрадка“, „Оптическа измама“, „Сандък“… и с тъга констатира, че не е подготвен за днешната реалност точно така, както не е бил подготвен и Хармс, когато пише тези текстове някъде през 30-те години на миналия век. Днес, когато под въпрос са поставени основните предпоставки за нормален живот, този спектакъл по Хармс се чете много лично, но с някакво парадоксално доверие, че абсурдът е повод за игра въпреки безсмислието и жестокостта.