Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Фрагменти от монографията „Томас Ман“ (1978)

Появилият се през 1924 г. роман на Томас Ман „Вълшебната планина“ – вторият от неговите големи романи след „Буденброкови“, но всъщност първият „голям“ роман, в който се потвърждават принципите на самобитната поетика на Томас Ман – сякаш потвърждава възгледите на Шопенхауер за изкуството на романа: да не разказва за крупни събития, а да направи интересни малките, да изобразява колкото може по-малко външния живот и да прониква колкото може повече във вътрешния живот, защото вътрешното раздвижване представлява най-голям интерес. Така Томас Ман обещава да разкаже историята на Ханс Касторп не заради него (защото той е един обикновен, макар и привлекателен човек, нито гений, нито глупец), а заради самата история (защото историята заслужава да се разкаже). Колкото сами по себе си, житейски, са по незначителни разказаните събития, ако те са описани с проникновението на философа и с артистичността на художника, толкова повече те ще постигнат изкуството на романа – тъй е според теорията на Шопенхауер. Но романът „Вълшебната планина“ колкото потвърждава тази теория, толкова и я опровергава или по-точно, дружелюбно тръгнал от тази теория, той се връща към нея, за да покаже, че тя е ограничена и в крайна сметка погрешна. Най-малкото защото значителният разказ за незначителното вече придава на незначителното значителност дори и в един своеобразен житейски смисъл. А необикновената и значителна история, случила се с този обикновен и незначителен герой, се състои в това, че той попада в необикновено място, изпитва необикновени въздействия и поради това има необикновени преживявания и стига до необикновени прозрения.

Ханс Касторп, обикновеният, средният, невзрачният герой, за когото авторът му непрекъснато се уговаря, че го рисува такъв, какъвто си е – нито по-добър, нито по-лош – става по силата на обстоятелствата необикновен и значителен, и се превръща в героичен герой. Този по-особен смисъл обхваща не само чисто художествения момент на разказа, но достига и до най-дълбоките метафизични устои на онази житейска страна, която всеки епос има в себе си – значими и значителни стават пътищата на възпитанието, смъртта, болестта и любовта като средства на познанието, както и животът на човека във времето.

***

До своята философия за смъртта, болестта и любовта, формулирана в интернационалния планински санаториум за туберкулозни болни Бергхоф в прочутия курорт Давос, Ханс Касторп идва с помощта на другите пансионери, на Сетембрини, Нафта или Клавдия Шоша, идва или като им се противопоставя, или като те му се противопоставят. До своята философия на времето Ханс Касторп обаче идва сам, без чужда помощ, чрез пряко прозрение след прякото въздействие на Планината.

„Вълшебната планина“ е трактат и есе, изследване и поема за времето. За времето не като обикновена и безлична даденост, а за времето като човешко преживяване и като способност за преживяване. „Вълшебната планина“ е роман за времето и не толкова в смисъл, че е историчен роман, тъй като се опитва да обрисува вътрешната картина на една епоха – на предвоенното време в Европа, а най-вече затова, защото „самото чисто време е негова тема, която той не разглежда само като време, изживяно от неговия герой, но вече и в самата структура на книгата и чрез нея“, така че нейната главна цел е да разкрие „мистерията на времето“.[1] Мистерията на времето, тайнството на времето – ето доминирания и свързващия предмет на планинската педагогика, всичко е във времето и за всичко – живот и смърт, здраве и болест, равнодушие и любов – е необходимо време, така че в края на краищата и самият човек е време.

Човек и време – какво означава свързващата частица, човекът ли е на времето, или времето е на човека, или пък то, времето, си е само за себе си и може да бъде разбрано от само себе си, без произвола и капризите на преживяването му.

Времето е за човека, за неговото добро и за неговия прогрес и италианският мислител Сетембрини бърза да напомни тази хуманистична страна на времето. На Запада, божествения Запад, са присъщи цивилизацията и великото чувство за време. Разхищението, варварската щедрост, прахосничеството на времето е азиатски стил, русите, които така охотно посещават Бергхоф (тук те имат две маси), никога не бързат и затова се казва, че те са народът, който има време и може да чака. Ние – продължава ораторът – имаме малко време, ние не можем да чакаме, а трябва грижливо да стопанисваме времето. Carpe diem, сграбчвай деня. Времето е Божи дар, даден на човека, за да го използва!

А може би тайната на времето трябва да се търси в пространството и към времето да се пристъпи от пространството, което е близко до неговата природа. Истина е, че времето много прилича на пространството, както и пространството прилича на времето. Пространството предизвиква вътрешни промени, които изглеждат като промените от времето – и пространството носи забрава, забвение, чуждият въздух е такова питие, чието действие може да не е толкова дълбоко, но затова пък е много по-бързо.

Своето прозрение за времето Ханс Касторп започва с един темпорален релативизъм. За да разбереш времето, трябва най-напред да осъзнаеш неговата връзка с човека, да разбереш, че астрономическото време се превръща в психологично време. Една минута се нуждае от различно време… за нашето чувство! Но времето е кратко или дълго не само за различните хора. Първата от многото глави, в които Ханс Касторп размишлява за времето, е озаглавена „Проницателност“ и сам той говори за своята проницателност. Непосредствено след пристигането в Давос Ханс Касторп мисли, че времето е много дълго, че само той има много време, че ако Йоахим трябва да лежи шест месеца, това е много време. Но след седмата седмица Ханс Касторп вече се затруднява да определи дължината на времето, на своето собствено психологично време, и седемте седмици му се струват едновременно необикновено кратко и необикновено дълго време – от този момент започва романът на Ханс Касторп, който преди всичко е роман за времето. Zeitroman.

Първата възможност – и тя е добре известна – за съкращаването на времето, за това по-дългото време да стане за човека по-късо, е то да бъде изпълнено със събития, с движение, с бърз ритъм – тогава и броят на минутите, часовете и дните губи значението си. „Продължителността“ на времето зависи от усещанията – от тяхното разнообразие и интензивност. Животът клокочи, но животът и тлее.

В цялата тази добре известна истина на равнината Планината си позволява само една корекция: ако времето е голямо, макар и да е изпълнено с много събития и преживявания, то пак ще бъде голямо, събитията и преживяванията съкращават само по-малките, но не и по-големите отрязъци от време.

Дотук Планината се задоволява само с корекции, но оттук нататък претендира за чисто нови истини и за напълно оригинални прозрения на своите истински възпитаници. Докато в началото седемте минути, през които се измерва температурата, изглеждат цяла вечност, в края вечността на седемте години изглежда като един миг.

Пустотата, еднообразието могат да скъсят, дори да унищожат и най-големите маси време. Денят, който се повтаря, е все един и същ и тук едва ли има „повтаряне“, а по-скоро еднообразие, застинало настояще. Винаги заетият Беренс се учудва: „Боже мой, как текат дните ни“, но туй е залисията на работата – Беренс е повече от възпитателите, отколкото от възпитаните от Планината. А Ханс Касторп, възпитаваният и възпитаният, единствен постепенно се издига до безвремието на времето. Най-напред той не обръща внимание на седмиците, после на настъпването на десетия месец, след това захвърля календарите, тези графични изображения на астрономическото време, след това се отказва от часовника и не възстановява неговия измерващ кръгообразен вървеж, а накрая пълното му неведение за времетраенето го довежда дотам, че най-сериозно не знае на колко е години. Още приживе този простодушно-хитър герой успява да потопи своето ограничено човешко време в неограниченото време на вечността.

И това е главното приключение на неговата душа, защото то освободи Ханс Касторп от тиранията на времето, то му осигури свободата на безвремието и така затворен в херметичната магия, го направи вълшебен обитател на Вълшебната планина.  

Исак Паси (1928–2010) е български философ и професор по естетика. Роден е в Пловдив в семейството на адвоката Соломон Паси, испански вицеконсул в града. Исак Паси завършва Софийския държавен университет през 1950 г. Става асистент във Философския факултет на СУ, където работи от 1952 г. През 1957 г. защитава докторска дисертация. През 1971 г., на 43-годишна възраст, е вече професор по естетика, доктор на науките. Изследванията му се простират в областта на историята на естетиката и историята на западноевропейската литература. Автор на книгите: „Трагичното“ (1963), „Философски литературни етюди“ (1968), „Смешното“ (1971), „Есета“ (1981), „Немска класическа естетика“ (1982) и др. Любим преподавател на поколения студенти и преподаватели.