Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Фрагменти от лекцията на германския египтолог проф. Ян Асман (1938–2024), изнесена през 2022 г. в Швейцарския федерален технологичен институт в Цюрих

Заглавието на моята лекция се позовава на разказа на Херман Хесе „Пътуване към Изтока“, който той публикува през 1932 г. Странствалите из Изтока, на които по-късно ще посвети своя роман „Играта на стъклени перли“, се мислят от Хесе като таен съюз. Разказът е ситуиран след голямата война, при Хесе тя винаги е Първата световна война, когато властват, както пише той, „необикновено състояние на недействителност“, „предразположение към свръхземното“, настъпление „в царството на бъдещата психокрация“. „По времето, когато имах щастието и смелостта да постъпя в Съюза, именно непосредствено след голямата война, нашата страна гъмжеше от месии, пророци и апостолски братства с предчувствия за края на света или с надежди за зараждането на третия райх.“[1]

В това следвоенно време, през 1926 г., Томас Ман започва подготвителната работа за своя гигантски епос „Иосиф и неговите братя“ – четири романа, публикувани между 1933 и 1943 г. А Хесе започва през 1930 г. своя голям роман „Играта на стъклени перли“, който излиза през 1943 г. в Цюрих, а през 1946 г. му носи Нобеловата награда за литература. Можем да го разглеждаме като неговото духовно пътуване из Изтока. Пътуване извън настоящето както в пространствен, така и във времеви смисъл. Ала първият странствал из Изтока е Гьоте, пътеводната звезда на Херман Хесе и Томас Ман.

През 1814 г. Гьоте започва поетично пътешествие из Изтока и в резултат публикува през 1819 г. стихосбирката „Западно-източен диван“. Той не би могъл да режисира по-въздействащо начало от въвеждащото стихотворение със заглавие на френски – Hégire (хиджра – напускането на Мека и преместването в Медина на пророка Мохамед и неговите последователи).

Север, Запад, Юг погиват,
тронове, царства се сриват.
Ти из Изток, чист и хвален,
въздух пий патриархален.[2]

„Западно-източен диван“ на Гьоте е духовно бягство от Европа в едно друго следвоенно време, след края на Наполеоновите войни с техния репресивен реставраторски дух. В подобно странстване из Изтока по-късно ще се впуснат и други, сред тях е и Томас Ман.

През 1925 г. Томас Ман пътува в буквалния смисъл на Изток, триседмичното средиземноморско пътешествие го отвежда и в Египет, за това той пише във „Фосише Цайтунг“ от 12 април 1925 г.: „Ориентът… Да, наистина аз го възприех. Отнасям със себе си вечни образи, останали неизменни от дните на Изида и на боговете с ястребови глави…“.[3] Завръщайки се в Мюнхен, той започва работа върху своите романи за Иосиф, които режисира като спускане в „кладенеца на миналото“, „слизане в ада“. Пътуването през времето го отвежда в XIV век пр.Хр. в Ханаан. Огромният романов цикъл на Томас Ман „Иосиф и неговите братя“ е духовно странстване, което го откъсва от все по-непоносимата през тези 16 години нацистка действителност на терор и война. „Благодарен съм на тази творба, която ми беше упование и опора по един път, минаващ често през тъй мрачни долини – убежище, утеха, родина, символ на постоянство бе тя за мен, залог за моята собствена устойчивост в бурния и изменчив кипеж на събитията“, пише той в есето си „Шестнадесет години“.[4]

Хесе описва още по-драматично изцелителната сила на писането в своето „Пътуване към Изтока“: „То беше единствената възможност да се спася от нищото, от хаоса, от самоубийството“. Написаното от Хесе се отнася и за Томас Ман: да изгради чрез своя роман духовно пространство, в което може да живее и диша, а от друга страна, да даде израз на духовната съпротива срещу варварските сили. Към този двоен мотив за пътуването на Изток като оцеляване и съпротива бих искал да присъединя и един трети странник, който през същите тези години започва подобен голям проект, философа Карл Ясперс. Книгата на Ясперс „За произхода и целта на историята“ се появява приблизително по едно и също време с „Играта на стъклени перли“ и може да се приеме за неговото пътуване към Изтока. На националсоциализма, който през 1937 г. го лишава от професорско звание и му забранява да публикува, той реагира с духовно пътуване. В своята „Философска автобиография“ Ясперс пише: „След 1937 г. открих… един нов свят. Пребивавах духовно в Китай, почувствах общия произход на човечеството в контраст с варварството на собствената среда“. Херман Хесе, Томас Ман, Карл Ясперс – този колаж може би изглежда произволен, ала точно техните книги прочетох като 17-годишен и те ме мотивираха за моето пътуване към Египет.

Пътуването на Ясперс го отвежда в Китай, а във времеви план – назад до 500 г. пр.Хр., период, който той нарича Осево време. Според него тогава възниква днешният човек, сиреч нашият духовен свят. „В тази епоха били породени основните категории, в които ние до ден днешен мислим, и били сътворени наченките на световните религии, с които и до днес хората живеят… По това време се случват накуп необикновени неща. В Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ, възникват всички направления на китайската философия…; в Индия възникват Упанишадите, живее Буда, развиват се, както в Китай, всички философски възможности – от скептицизма, та до материализма, до софистиката и до нихилизма; в Иран Заратустра учи на светоглед, който налага борбата между доброто и злото; в Палестина се появяват пророците… в Гърция пък това е времето на Омир, на философите… и на трагиците… Всичко, което с такива имена е само загатнато, е извисявало ръст през тези малко на брой векове приблизително по едно и също време в Китай, Индия и Западна Европа, без да са знаели един за друг.“[5]

Предпоставка да е достъпно това днес е писмеността. Този, който страни от обичайното и представя радикално нови идеи, не може да се надява да бъде веднага разбран. Само писмеността може да пренесе новото, голямото и сложното отвъд неразбиращото настояще към следващите по-чувствителни поколения. Така възникват на първото ниво на писмената културна памет големите текстове. Изисква се обаче и още нещо – канонизиране. Обстоятелството, че и до днес ние живеем с тези текстове, дължим на второто ниво, на което тези текстове са обявени за класически или канонични и стават обект на непрекъснато коментиране, благодарение на което независимо от нарастващата дистанция с настоящето, неговия език и светоглед, независимо от всички кризи те са четени и приети. Тази дейност в полето на културната памет осигурява възникването на разбиране и хоризонт на паметта, т.е. „историята на въздействието“ – по Ханс-Георг Гадамер – на великите текстове. Ясперс пише: „Чрез съзнание и памет, чрез предаване на духовното наследство се извършва освобождаването от голото настояще“.

Като четвърти странник из Изтока искам да представя Зигмунд Фройд. През лятото на 1934 г. той започва да пише исторически роман за Моисей. От негови писма, но и от самото произведение може да се разбере какво го е подтикнало към тази стъпка: голяма грижа, съблазнителна примамка и пламенна идея. Голямата грижа е предизвикана от възхода на националсоциализма и неговата антисемитска политика, съблазнителната примамка са излезлите през 1933 и 1934 г. първи два романа за Иосиф на Томас Ман, които мотивират Фройд да предприеме нещо подобно по отношение на Моисей. А възпламеняващата идея се състои в преоткриването на Ехнатон[6] и на египетския монотеизъм, който хвърля нова светлина върху старите представи за Моисей. От първата редакция на историческия роман са се запазили 28 ръкописни страници, 10 страници преглед на секундарната литература и 13 страници с бележки. От подзаглавието „Исторически роман“ Фройд се отказва още през ноември 1934 г. „Не съм добър в историческите романи, оставям ги на Томас Ман“, пише той. Вероятно му е станало ясно, че не е възможно свързването в една книга на два толкова различни жанра като историческия роман и научната статия. При своето източно пътуване Фройд се озовава на същото място и в същото време като Томас Ман – в Египет и Ханаан по времето на Ехнатон, през XIV век пр.Хр. Общото между двата проекта – на Томас Ман и на Фройд, е водещата роля, отредена на Ехнатон, който по безпрецедентен начин премахва традиционния свят на боговете и заменя техните култове с култ към слънцето. Очевидно е, че за Томас Ман и Зигмунд Фройд преоткриването на Ехнатон е централният мотив да се отправят на Изток. И двамата искат да доближат своите герои – Иосиф и Моисей – до Ехнатон. За Томас Ман той е фараонът, сънувал седемте плодородни години и седемте години на суша и глад, за Фройд при Ехнатон Моисей служи като високопоставен египтянин. Томас Ман и Зигмунд Фройд са притежавали мъдростта да разположат своите блянове за Иосиф и Моисей в епоха, която познаваме по-добре от всяка друга в египетската история. За никой друг египетски фараон не знаем толкова много, колкото за Ехнатон, този напълно изтрит от паметта владетел еретик, когото археологическите проучвания в края на XIX и началото на XX век извеждат на бял свят. През 1894 г. младият американски египтолог Джеймс Хенри Брестед показва в своята берлинска дисертация връзката между Великия химн на Ехнатон за слънцето и Псалм 103. В своята много популярна „История на Египет“ Брестед представя Ехнатон като основател на религия, която е чист монотеизъм…

Появата на Ехнатон в четвъртия роман на Томас Ман „Иосиф хранителя“ представлява връх в митичната кариера на този забравен фараон. Докато Иосиф, който никога не е изпадал в забвение, израства в своята библейска кариера от пастир до велик египетски визионер, фараонът начева своята археологическа и литературна кариера след над 3000 години забрава и се издига до една от най-значимите фигури в историята на човечеството. Фройд пръв въвежда новооткрития Ехнатон в този хилядолетен дискурс, за него е ясно, че монотеистичната мисъл произхожда от Египет. Томас Ман мисли другояче, в голямата религиозна беседа, замислена като кулминация на целия романов цикъл, Иосиф e този, който одухотворява сетивно-космическата вяра в слънцето на Ехнатон. Не към слънцето, а към Онзи, Който е над слънцето, трябва да е насочен култът. При Фройд Ехнатон е даващият, а Моисей получаващият, при Ман Иосиф се проявява като даващ. За вярата в един-единствен бог Иосиф и Ехнатон са на едно мнение, различно е само понятието за този „един“. За Ехнатон той е слънцето като небесно тяло – животът на Земята зависи от слънцето, без него не би имало време и пространство, раждане и смърт, слънцето е нашият баща на небето. „В небето“, възразява Иосиф, ние не го виждаме, никой образ не може да го изобрази, не слънцето е бог, а скритият Творец и Господ. С това историческият Ехнатон не би се съгласил, за разлика от Ехнатон в романа на Томас Ман, който с възторг приема подобрението на своето учение.

Тук точно е мястото, в което Моисей на Фройд отива отвъд учението на Ехнатон, прави крачка от сетивността към чистата духовност. „Прогресът в духовността“, така Фройд нарича една от главите на книгата си, това е стремлението и на Томас Ман, не може да има по-ясен отговор на нацисткото време.

Още през 1928 г., когато е започнал първия от четирите романа за Иосиф, той обявява този разговор за същинската цел на „слизането в ада“. На 16 юли 1941 г. пише на Агнес Майер, съпруга на издателя на „Вашингтон Поуст“ и негова благодетелка: „Серията от глави, обхващащи големия разговор между И. и фараона, водещ до повишението на И., вече се изясни и отива към своя край. Сцената бе много трудна като композиция и не стана тъй сполучлива, както я бях замислил, но може би все пак достатъчно сполучлива“[7]. В какво се изразява трудността? Тя се състои в замисъла на големия разговор с фараона – както пише Томас Ман, в него се смесват митологиите на целия свят – еврейската, вавилонската, египетската, гръцката...

Ала на 5 януари 1943 г., когато Томас Ман най-сетне написва заключителното изречение на последния роман от своя цикъл, пътуването му към Изтока не приключва. Той се заема с друга поръчка, в която става дума за Моисей. Един американски журналист – Армин Робинсън, възнамерява да направи филм върху Десетте Божии заповеди, който обаче заради оскъдния бюджет се осъществява като книга. Десетима известни писатели са поканени да напишат по един разказ за всяка от Десетте заповеди, сред тях е и Томас Ман, който трябва да разгледа първата заповед. Целта на книгата е да покаже на света истинския характер на войната на Хитлер като атака срещу човешката цивилизация, право, морал и религия. Томас Ман получава възможността да се спре на един момент, който е пренебрегвал досега в своето странстване из Изтока – изразяването на съпротива. Ако цикълът романи за Иосиф е написан като контрапункт на все по-непоносимото настояще, новелата за Моисей е ангажирана политическа намеса в настоящето. Томас Ман универсализира Десетте Божии заповеди, „конституцията“ на Божия народ, превръщайки я в азбука на човешкото достойнство. В едно писмо до Робърт Хартман от 7 април 1943 г. той пише: „Тенденцията за някакъв вид световна организация е без съмнение налице, тя не е възможна без определена доза секуларизирано християнство, без един нов Bill of Rights, без обединяващ основен закон за правата на човека и човешкото достойнство, който независимо от държавните и правителствени форми да гарантира минимум уважение към Homo Dei“.

Пет години по-късно тази мечта се осъществява – през 1948 г. ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека. Това не е заслуга на Томас Ман, а на Рене Касен, френски дипломат и юрист, който пише текста за всеобщите права на човека и получава Нобеловата награда за мир през 1968 г. Ала неуморните апели на Томас Ман към духа на хуманност в „Иосиф и неговите братя“ са дълбок и впечатляващ културен документ за полагането на основите на новата хуманност.

Превод от немски Людмила Димова