Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Поезията е константа, тя винаги е настояща, независимо в кой век е писана. Настоящето е непрестанно.“ С Васил Балев разговаря Данислава Делчева

През май тази година излезе новата книга с поезия на Васил Балев (род. 1985 г.) – „Единствено езикът“ (изд. „Критика и хуманизъм“), четвърта поред след „Злак“ (2011), „Стихотворения“ (2014) и „Тежест“ (2019). Утвърден като един от най-плътните и устойчиви гласове в съвременната българска поезия, Васил Балев е носител на множество отличия, сред които Наградата за поезия на фондация „Св. Климент Охридски“, както и Наградата Иван Николов. Извън поезията заниманията му остават в полето на езика – работил е като редактор, библиотекар, журналист и драматург. Пиесата му „Свлачище“ е номинирана за Икар за драматургия (2021) и е поставена в Театрална работилница „Сфумато“ (2024).

Какво може и какво не може езикът?

Тази част от въпроса – какво не може, всъщност никога не съм си я задавал. Само подозирам, и то много бегло, какво може чрез него, какво би могъл самият език. Не знам точно защо озаглавих книгата си така, но съм сигурен, колкото и самонадеяно да звучи, че това е единствено възможното заглавие. Чрез езика съм осъществявал, доколкото съм могъл, в живота си най-голямата близост с нещата и хората. И това не подлежи на съмнение лично за самия мен, въпреки че донякъде звучи патетично.

Как се отнасяте към все по-често срещаната злоупотреба с езика?

Злоупотребата с езика, особено умишлената и безогледна злоупотреба с езика, е едно от нещата, които най-много ме дразнят. И въпреки че не реагирам толкова екстатично, външно и публично, това не означава, че този полузавършен гняв не стои у мен. Забелязвам все повече във всякакви сфери, че хората стават все по-непроницаеми за същинския или евентуален смисъл на нещо казано, прочетено или изобщо за езика като цяло. Всички ние сме развили особен вид дебелокожие към звука, заключен вътре в думите – независимо дали са всекидневни думи, дали ще четем превод на Мишел Фуко или, примерно, Константин Павлов, Георги Рупчев, Биньо Иванов… Тази нечувствителност е огромно самоограбване. Тази грубиянщина към езика и честото му незачитане са много печални и същевременно наистина дразнещи. Като казвам „дразнещи“, аз се страхувам от тази дума, защото често съм си мислил, че по-добре е човек да се разгневи, отколкото да се дразни. В раздразнението има нещо недостатъчно дълбоко и малко епидермално. Бунтът не трябва да се превръща в раздразнение.

А можем ли да го запазим в автентичния му вид? Как бихме могли да печелим нови територии за езика?

Задавам си този въпрос често, но нямам точен отговор. Може би трябва да се върнем там, откъдето вие започнахте – какво може и какво не може езикът. Аз някак си съм убеден, че езикът може всичко. И даже имах една налудничава идея, че Вселената и всичко останало – от земята до звездите, суперновите и всички небесни тела, материя, антиматерия, тъмна материя – не е съставено от кварки, глуони, от някакви елементарни частици, които големите умове на квантовата физика разкриват или се опитват да разкрият и да намерят вътрешната логика на всичко. Аз си мисля, че цялата Вселена има едно-единствено градиво, може би невидимо, може би отчасти проявяващо се в езика или по други места, но всичко е изградено от стих. Стихът е основното градиво на нашия живот. И го казвам, разбира се, по-скоро в извънлитературен смисъл. Първичният звук някак се доближава до първичния стих.

Добрите стихотворения винаги звучат като молитва, а мелодиката им е като в ритуал. В този смисъл, до каква степен стиховете ви водят и доколко вие ги контролирате?

Напълно съм съгласен. Тази молитва е неотделима от опита за постоянно и задълбочено внимание. Имам едно малко романтическо виждане, че думата „поет“ е много силна и може да бъде страшна, и ми е странно, смешно и жалко, когато много хора не си дават сметка за това и се поддават на една измамна леснина относно думите, независимо прочетени, написани или дори премълчани. Мисля, че от време на време, в най-добрите моменти от живота си, съм свръхактивен филолог. Като казвам филолог, имам предвид любослов в онзи малко по-средновековен смисъл на тази дума. Опитвам се да обвържа отговора с това, което вие казахте за молитвата, за религиозния привкус на стиха и за странното поле, което може да създаде един стих, каквото никой друг жанр не може. Трудно би могло да се обясни тази свръхкомпресия на звук, слово и изобщо смислови единици, които се подреждат по такъв начин.

По какъв начин заниманието с поезия задължава? Как ви освобождава и в какво ви ограничава? Променя ли се с времето начинът, по който възприемате поезията?

Задължава ме да бъда вертикален, чист и спретнат пред езика. А ограниченията са много и трудно изброими, но те са все в мой ущърб някак. Със сигурност обемът на моите допускания като човек и като читател се разширяват с времето и все повече приличат на нещо, което е необгледно. Елиът в „Традиция и индивидуален талант“ по някакъв начин казва, че една култура не може само да се опазва, защото тя няма да бъде никаква култура. Хората, живите, трябва да се опитват да създават нещо, което да е в диалог с написаното от големите майстори, защото само това държи нагнетената вътрешна енергия, която минава жива през стиха и поколенията, за да може всичко да придобива нови измерения и контексти. Как устоява един стих на векове изминало време, е необяснимо, но има едно живо тяло с глас, с взор, което застава пред текста, прочита го и този текст започва да работи вътре в това тяло. Така, чрез езика, тялото променя, разкрива и се ширва нанякъде към нови полета. А всяко добро стихотворение би трябвало да открива нови полета.

Вие казвате: „Аз вярвам в разговора безкрай, вярвам в постоянно отключващите се неподозирани пространства“. Какво отключва и заключва пространствата?

Не само стихът, но и един неочакван театрален жест, линия в платно на художник, фотография, кадър или едно придихание – всичко може да отключи ново пространство. И това е неочакваната красота на живота. Никога не знаеш точно как и откъде. А това много ми харесва. Постоянно дебнат отвсякъде огромни прозрачни подаръци. Те невинаги са прозрачни, разбира се, но това „отключване чрез…“ всъщност прави живота винаги предстоящ и същевременно настоящ. И това не е противоречие.

В такъв случай къде е поезията извън поезията?

Не знам. Глупаво е да кажа: навсякъде. Ако е навсякъде, тогава защо не минава тя през нас постоянно?

Може би минава, просто ние не осъзнаваме.

Именно. Аз съм сигурен, че минава. Ние стоим точно като някакви самозаключени човеци, които нервничат задушени вътре от своето невежество. Поезията е константа, тя винаги е настояща, независимо в кой век е писана. Настоящето е непрестанно.

Това означава ли, че сте по-скоро оптимист за бъдещето на поезията?

Ако говорим за поезия наистина – тя е извън времето. Но много неща, които изглеждат като поезия, по-скоро не са. И това е едно от духовните задължения на културния човек – да умее да различава едното от другото. Срещал съм толкова добре шлифован фалш, че току-виж човек се поддал на тази особено стилизирана празнота, която обаче после си отмъщава. А това е мъчително.

Как си отмъщава?

С компресията на напразния сън. С невъзможността за същински живот. С отнетата възможност за покълване. С мрачен блокаж на дъха. Тя току-виж се появила в някой твой сън и те разнебитила.

Има ли предпазна мярка срещу това? Водят ли културните натрупвания до по-добра ориентация – и в живота, и в поезията?

Там е работата, че понякога не става само с културни натрупвания. Аз съм виждал хора, които не се интересуват по никакъв начин нито от словесност, нито от големите достижения на световната култура, а носят в себе си такава странна мистична дълбочина, такова човешко обаяние, че притаявам дъх в тяхно присъствие и това ми е напълно достатъчно. Един човек може да е дори неграмотен, но стои пред теб като блага, ходеща дълбочина, която приласкава към себе си. Това е прекрасно, когато се срещне.

Примерът, който давате, свидетелства, че поезията е отвъд думите. Така ли е?

По някакъв начин – да. А понякога толкова успешно и категорично е заключена в едни думи, за да остане през тези мрачни векове на историята. Защото аз имам чувството, че и бъдещите векове са вече мрачни векове на историята. Звучи като противоречие, но не съвсем, защото цялото протежение на времето, колкото и да е неразбираемо за нас, всъщност е част от някаква история, която някой ден ще приключи. В „Ад“ Данте казва: „Затуй сред страшния Господен съд, щом заковат на времето вратата, и знанията наши ще умрат“. Това винаги ме е поразявало, мога само да го усещам донякъде, не и да го рационализирам, но е брилянтно казано. На друго място пък Чоран ще каже: „От гледна точка на вечността всички наши аксиоми са като вестникарски хроники – бързо отмират“. Много ми харесва това постоянно самосаботиране на човешкото време, което сякаш се изронва в името на някаква друга бъдеща цялост, която също после се отрича, и това е един постоянен исторически процес. Ако трябва да се върна в началото на нашия разговор, веднага бих казал, че именно езикът е нещото, върху което бих се опрял, така че да не пропадна в неизвестно пространство.

Как да се отворим към езика, че да постигаме чрез него това, за което иначе не бихме имали сили?

Все повече си мисля, че трябва да намерим някакво друго измерение на литературата, за да може тази литература да набъбне в неизвестна посока. В момента не бих предпочел да чета Данте, за когото споменах, а бих предпочел „Езерни молитви“ на св. Николай Велимирович. Това е сякаш извънлитературен текст и личният ми досег с него е неопределим, не ми дава никаква възможност за класификация. Не трябва да се ограничаваме и заскобяваме жанрово и дори понятийно. Според мен трябва постоянно да можем да извършваме светлинна подривна дейност. Казвам „светлинна“, защото подривната дейност към самия себе си, което е най-важното, не спрямо другите, трябва да се извършва в особеното присъствие на някакъв вид лъч. Какъв е той и защо – може всеки сам да прецени. Човек трябва да бъде, доколкото може, в състояние на постоянно разрушение и опит за постоянно съзидание.

Струва ми се, че сте от малкото наоколо, които стоят извън изкушенията на деня. Занимавате се също с театър и медии, но като че ли оставате чужд на характерната за тях суета. Какво стои зад този избор?

Със сигурност е избор. Но това не означава, че няма някаква чудовищна латентна суета у мен. Като самоирония и обективност го казвам, и двете важат. Винаги ми е било досадно да не стоя встрани, защото това изсмуква някаква енергия, която никак не ми се хаби, а и аз за съжаление цял живот се боря със собствения си мързел. Има някакво шумене, което не ми е по вкуса. Аз обичам да се придържам към повече тишина, това е предпочитание на слуха ми, но кой го интересува, това е важно само за мен. Въпреки всичко много си пазя слуха. Напоследък се сещам за една фраза на Марк Странд: че в много от съвременните хора липсва това „пречистено психическо пространство“, в което да се случи стихотворението. А колкото повече шум, колкото повече излишни образи, инервации, толкова по-малко пречистено психическо пространство, в което да се случи наистина нещо съществено. Мисля си, че съществените неща се случват с голяма наша помощ и всяко действие или бездействие, мълчание или говорене отеква по такъв начин, че се проектира в нашето евентуално лично, индивидуално бъдеще.

Като пишещ човек как се справяте при сблъсъка с реалността?

Коя реалност, бих попитал, но добре... Аз съм почти толкова виновен, колкото и останалите, че тази реалност може би не е лицеприятна. Не мога да хуля, защото е най-малкото несправедливо. Да, гневя се на прояви на лош вкус, гневя се на псевдополитически безобразия, на каквито от почти всички страни ставаме свидетели, гневя се на онази толкова отблъскваща ояденост, която се вижда къде ли не, но никога не забравям, че разликите между всички нас, човешките същества, които населяват в момента тази земя, от една друга, абсолютна гледна точка са пренебрежимо малки. И това не означава, разбира се, че не трябва да има порив и целеустременост към някакъв вид промяна, самовъзпитание и възпитание. Но никога не трябва да забравяме, че както казва Борхес: „За мен човечност е да бъдем гласовете на една и съща бедност“.

Артистичната природа е тревожна природа. Вие от какво се тревожите напоследък?

От години мисля много за тревожността, за безпокойството изобщо, за това много често неизвестно откъде идващо състояние и знам, че ако безпокойството и тревогата имат една малко по-дрезгава честота на трептене, дълг на човека е да превърне тази дрезгава честота на трептене в някакъв вид състояние, което по-скоро прилича на бдение, отколкото на низинна тревога. Тази тревожност и това безпокойство всъщност са много важни, защото постоянно обглеждат празнотата от всички страни. Наша задача е да превърнем това безпокойство в кинетична функция на вниманието.

Ако трябва да го обясните през границите на творческата свобода, имате ли представа докъде стигат те?

Аз не мисля, че имам творческа свобода. Мисля си, че имам, както и повечето хора, които се занимават със сходни дейности, ограничен брой осмелявания. Те не са безкрайни и не бих намесил думата свобода, що се отнася до тази тема, защото е опасно водеща нанякъде и не съм сигурен накъде.

Много често говорите за ролята на съмнението и несигурността в човешкото състояние. Вие в какво се съмнявате? Кога несигурността е предимство и кога – недостатък?

Има едно-единствено нещо, в което не се съмнявам. Във всичко друго се съмнявам. За мен несигурността почти винаги е предимство.

При толкова много несигурност какво според вас поддържа човечеството живо?

Собствената му тъпота. И това не е зле скалъпена перифраза на ред от дневниците на Витгенщайн, а криволинейната необяснимост на съществуването. Лев Шестов на едно място го казва толкова хубаво: „ирационалният остатък от битието“. Винаги има някакъв странен и неподдаващ се на разума ирационален остатък от битието, който по парадоксален начин страшно прилича на първична човешка глупост. Намирам особена красота в това. Ако трябва да се върнем, примерно, към Паскал – разумът, колкото и да крещи, не може да обясни нещата. И не знам защо в крайна сметка бих заложил на собствената си глупост много по-категорично и продължително, отколкото на жалките ми опити да осмислям. Вярвам в глупостта си повече, отколкото в опитите ми да бъда умен и разпознат като такъв. Сигурен съм, че всеки опит за начетеност, за нови достижения в собственото образование всъщност увеличава обема на собственото ми невежество. А то, от своя страна, се превръща във възможност за нещо, което е много трудно да бъде обяснено. Бенедето Кроче го казва много хубаво в своята „Естетика“: да четеш, докато стигнеш състояние на афилософско образовано невежество. Стоя зад това.